В своята самостоятелна изложба Чавдар Гюзелев представя два цикъла: „Изгубени в мрака“ (колаж, акрил, пастел) и „Парижки променади с ангели, кучета и копиеносци“ (акварел, пастел, молив).

Включените в експозицията творби се изплъзват както от сюжетна, така и от предметно-фигуративна дефинираност и конкретика. Водещи в образната структура са асоциативното начало, метафоричният подтекст, свидетелство за което, впрочем, освен всичко друго, са и наименованията.

И в двата цикъла по твърде оригинален начин си дават среща различни сегменти от социалната реалност, пречупени през визията и индивидуалната реакция на художника. При това би следвало да уточним, че авторовите интенции до такава степен са филтрирани от ситото на разнообразни, многопосочни спомени, емоции, размисли и душевни настроения, съдържащи освен субективното начало и определени надличностни ценности, че напускат полето на персоналното, мимолетното и достигат до определени метафизични равнища при пластическата си реализация. Така вътрешното и публичното, съзнателното и несъзнателното се кръстосват в образи, при които хармонията и контрастите не само не се изключват помежду си, но и се предполагат взаимно.

Чавдар Гюзелев, „Там някъде, където…“, 2022 г.

При все това подбудителните инспирации и първоначалните импулси за създаването на творбите имат преки подтици. Цикълът „Изгубени в мрака“ е извикан на живот вследствие на бедствените и катастрофални събития, свързани с войната в Украйна, които поради глобализирания ни свят засягат и влияят малко или много на всички нас. Другият цикъл, както сочи и неговото мото, е свързан, най-общо казано, с неповторимата атмосфера на френската столица.  

Чавдар Гюзелев, „Там някъде, където…“, 2022 г.

Двете поредици в контекста на експозицията според мен биха могли да бъдат възприети и осмислени според модела на древнокитайския символ Ин-Ян. За подобна евентуална интерпретативна насока са налице редица отправни точки – като се започне от белия фон при едните творби и черния фон при другите и се стигне до хедонистичните и донякъде мажорни мотиви, от една страна, и до угнетяващите обертонове и умонастроения, от друга. Още повече, че и двата цикъла съдържат по нещо от своята противоположност – носталгия и може би някакви смътни утопични илюзии в „Парижките променади“ и надежда, порив и болка откъм остър дефицит на човечност в „Изгубени в мрака“. Ужасите и абсурдът на войната, при цялата „сгъстеност“ и непрогледност на атмосферата, сублимират в изтънчената естетика на образа. Над всичко, нещо като своеобразна формула на пластическото послание, се проектира вечната борба на доброто и злото, на цивилизацията и варварщината, персонифицирани посредством знаците символи на ангелското и на диаболичното начало.

Импровизационният импулс и артистичната и същевременно балансирана линия, конкретният фрагмент, оформен като силует, по неочакван и парадоксален начин се съчетават тук-там с някой гротесков, сюрреалистично изваян енигматичен персонаж, с предметен къс или с колажирано портретно фотоизображение, които умножават въпросите, без да дават еднозначни отговори.  

Реещи се в пространството фигурки, преодолели гравитацията и условностите на земното съществуване, нахвърляни щрихи и рисунъчни фрагменти, напомнящи по своята непосредственост и искреност детските рисунки, се комбинират със софистицирани внушения и скрити конотации. Конструирането на композицията се осъществява според неведомите ходове на свободните асоциации. Цялото е „облекчено“ откъм елементи, които „дишат“ свободно в пределите на листа. Значителен дял заемат пустите пространствени зони, които, подобно на това, което виждаме в китайската тушова живопис, увеличават пластовете и параметрите на асоциативния потенциал.

Чавдар Гюзелев, „Там някъде, където…“, 2022 г.

И друг път съм имал възможност да отбележа, при всички рискове от подобни едромащабни обобщения, че голяма част от днешните художници са потопени в една изключително наситената и многократно увеличена визуална среда, която фрагментира, разкъсва и парцелира както самия творчески процес, така и възприятията. Нашето съзнание сякаш не е настроено вече на съзерцателна вълна, то е „клипово“. Чавдар Гюзелев, чрез своя оригинален и донякъде приказен образен свят, намира определено решение на това сериозно предизвикателство. Изкупуват го органиката и високият професионализъм на творбите, които отвъд лекотата и привидната фриволност на пластическото изграждане, съдържат изключително сериозна проблематика, присъща на всяко автентично художествено творчество.    

Чавдар Попов