Много често, когато един текст настоява, че трябва да бъде четен като документален, това е индикация за точно обратното. Уверих се в това при заниманията си с Хемингуей. Но случая с Константина Петкова е различен. Разбрах го малко преди да започне Covid-епидемията. Тогава посетих арт феста в родното ѝ село Пчеларово[1]. За да видя, че там, където свършват пътищата и започват синорите, там, където живеят не живи хора, а героите на Йовков, една българка е направила невъзможното. Бе доказала, че култура и изкуство могат да се правят навсякъде. Като първото и единствено условие да се случи това е човек да ги носи в душата си. До подобна констатация (мисля) достигнах не само аз, но и всички участници във феста. Щом Биг бендът на Българското национално радио бе пристигнал тук специално заради нея, явно Константина Петкова не бе случайно име. Вярно, че нищо не знаех за него. Затова и дълго разговаряхме. И макар че длъжностната ми характеристика на енорийски свещеник изисква да познавам всякакви хора и да не се учудвам на нищо, този път се удивих. Не толкова защото видях оперна прима от световна величина, не защото освен певица, тази жена бе актриса, диригент и режисьор, не и защото бе работила с най-големите звезди на XX век, а защото при нея всичко това беше някак между другото. Между другото познаваше Фелини и се бе учила от него, между другото Михаил Левинас пишеше творби за нея и признаваше, че „гласът ѝ излиза от ваза и се качва по стълба“…
Наблюдавах я как простичко и безхитростно разказва за срещите си с Оливие Месиен и за раждането на операта му „Св. Франциск“. Звучеше ми невероятно и се опитах да си представя колко ли вълшебно би било човек да попадне на семинарите на големия композитор, да учи при него музикален анализ, естетика и ритмика, да бъде в един и същи клас със състуденти като Сейжи Озава и Рикардо Мути.
Но си мислех и друго. Когато си на осемдесет и пет, когато живееш в Пчеларово и знаеш, че никога повече няма да дирижириш, знаеш, че няма да пееш и няма повече да си актриса и маестра, колко прав би се оказал Дмитрий Лихачов, определяйки културата като онова световно знание, което ти няма повече за ползваш (ползваш ли го, тогава ти си просто един добре образовен труженик), защото отдавна живееш сам, на пустинен остров. Ала въпреки това, въпреки че знанието е несподелимо и съвършено излишно, именно от него получаваш сила да живееш. Не да оцеляваш (защото най-добри в това изкуство са плъховете и хлебарките), а да живееш. Сигурно това е тайната и на Малкия принц, който също е пренесъл своето цвете в пустинята, на хиляда мили от най-близкото населено място. Логично би било това цвете да не оцелее. Но слава Богу, има и друга логика. Има и логика на красотата. Според нейните закони Цветето ще бъде единственото, което ще остане от Принца. Може би няма да го надживее, защото един ден сам той ще се превърне в Цвете. Та нали, рано или късно, всички ние се уподобяваме на онова, което обичаме. И може би това е най-важната метаморфоза в живота ни.
Нещо подобно разказах вчера[2], в неделната си проповед, в дивдядовската църква. Отдавна „моите“ баби ме питаха: дава ли Църквата рецепта за това как трябва да се остарява. Питаха ме още как човек да намира сили да се бори със самотията. А техните внуци и правнуци – със свойственото за младостта есхатологично мислене, вярвайки, че живеят в най-трудните времена – ме питаха: как да намерят и да преумножат талантите, с които Бог ги е дарил. Питаха още: как, живеейки в немота, човек може да съхрани гласа си. Тогава си спомних, че Константина Петкова може да бъде четена и като църковен писател. Дори историята на лондонската галерия „Тейт“[3], историята за изведените от употреба маслени резервоари на бившата електоцентрала, в която се е срещнала с картини на Джаксън Полак, Йозеф Бойс и Данте Габриел Росети – колкото и невероятно да изглежда – можеше да звучи библейски.
Затова, вместо да разкажа за св. Мойсей Мурин, светеца разбойник (чието житие, трябва да призная, харесвам много), реших, че словото ми трябва да е за една оперна певица и за нейната единствена книга.
- Присъедини се към нашия Телеграм-канал!
- https://t.me/klassabg
