За мен няма по-важна тема от тази! Така завършва един от разговорите ми с Димитър Солаков около подготовката на изложбата му „Убежище“ в Little Bird Place. До този момент сме говорили за глобалното затопляне, за стопяването на ледниковите шапки и размразяването на почвите, но и за децата, градината със зеленчуци, които сам отглежда, за растенията и животните, които открива около дома си. Говорили сме за екология, а екологията е наука за взаимодействието между организмите и средата, в която те живеят. Наука за финия, почти невидим баланс между елементите, от които е изграден животът ни.
На екологията, разбирана широко, както в научен, така и в личен житейски план, е посветено цялото досегашно творчество на Димитър Солаков. Така например изложбата „Автопортрети“ в галерия „Структура“ отразява живота на автора в периода 2018–2020 г., години на изолация и внимателно изграждане на личната екосистема. Подобна е и логиката на серията от планински вериги „Когато планината не идва при мен, а аз не мога да отида при нея“ от 2018 г., показана в галерия Credo Bonum през 2019 г.
И ако досега екологията е била автобиографична тема, то в настоящата изложба, личното пространство остава на заден план. От години учените предупреждават, че планетата, попаднала в спирала, шеметно се е забързала към своя край. Тази информация приемаме за даденост, но и като сюжет на холивудски филм с гарантиран хепиенд. И за Димитър Солаков разговорът за бъдещето съвсем не е лишен от оптимизъм. В серия от живописни творби, носещи името Exodus („Изход“), той с чувство за хумор дава решение на задънената улица, пред която се намира човечеството. Бягство! Малки бели совалки, пълни с хора, напускат планетата Земя и се отправят към безбрежното небе в търсене на изход. Човечеството, съсипало една планета, тръгва да търси нова. Би било само творческа фантазия, ако не беше фактическа реалност. Ексцентричните планове на Илън Мъск и неговият SpaceX за преселение на Марс тепърва предстоят да се реализират. Подобно на последните снимки от телескопа „Джеймс Уеб“ и работите на Солаков са с наситен колорит. Композициите и изборът на материали напомнят работите на прочутия му баща Недко Солаков, с когото той е в активно и някак невинно творческо взаимодействие. Това, което най-вече ги отличава, е липсата на текст, иначе основен инструмент в изкуството на бащата. Тук зрителят е приканен сам да проследи „бягството“, представено като на стоп кадър. Темата за унищожаването на планетата е в основата и на друга работа на Димитър Солаков, Future-Selves, 2021 г. Пустинен токсичен пейзаж, фантазия за бъдеще, в което човекът е физически изменен, за да се приспособи към новите условия. Въпреки унищожението на Земята, човекът продължава да я обитава.
Плановете за бягство и спасение в изложбата „Убежище“ продължават. В серия кутии е разгърнат отрязък от природен пейзаж. Зелена трева, клонки с листа и плодове и малко насекомо, което ритмично се движи по диагонала. Мъртва природа, красив аквариум, пълен с имитация на живот, осветен от хладна неонова светлина. Способни ли сме да харесаме истинската природа след визуалното пренасищане с коригираната от социалните медии действителност? А може би не е необходимо да има покачване на температурата на планетата с 1 градус, за да настане екологична катастрофа. Тя е в нас и никога не ни е напускала.
На финала, като че ли за да рамкира темата, Солаков изписва с неон два пулсиращи надписа. Единият е на думата Permafrost (вечната замръзнала земя, размразяването на която би разклатило огромни територии от земната повърхност) и Ice Caps (белите шапки на ледниците). Някъде между тези две думи нашите субективни усещания и надежди за бъдещето напълно се обезсмислят.
Весела Ножарова
