След „Любовникът от ZanziБар“ – една изящна съвременна комедия за това как светът на интернет може да „ъпгрейдва“ позахабените семейни взаимоотношения, сега във втората ви постановка на варненска сцена – „Клетка за пеперуди“, отново се занимавате с отношенията в семейството. Защо ви вълнува тази тема? Това е лесен въпрос, но пък отговорите са различни и винаги интересни.

За да се занимавам със семейните взаимоотношения, трябва да попадна на произведение, в което темата е заложена сериозно. „Клетка за пеперуди“ е комедия, но аз не съм привърженик просто на хумора, а на онзи хумор, чрез който авторът, а след него и постановчикът се опитват да разрешат някакви проблеми. Хуморът е основна съставна част на спектакъла, но не е единственото изразно средство. Важно е след спектакъла зрителят да не забрави посланието, което се опитваме да му предадем, при това да не го забрави бързо, защото сме залети от интернет с огромна доза хумор, къде по-добър, къде по-банален, дори просташки. Целта е някъде под повърхността на хумора да открием съществените неща 

В „Клетка за пеперуди“ става дума за две доста различни семейства – едното традиционно, а другото със сексуална ориентация към собствения си пол. Според вас съвременният български зрител отнася ли се с толерантност към гей обществата?

Интересен въпрос, който би могъл да бъде разглеждан от много посоки. Смятам, че по принцип българинът е толерантен, имайки предвид реакцията му спрямо двата филма, създадени по пиесата – френския „Клетка за луди“ с Уго Тоняци и Мишел Серо от 1978 г. и „Клетка за птици“ с Робин Уилямс и Джийн Хекман от 1996 г. Вторият, по-популярен филм, беше приет с възторг от българската публика. Имаше и българска постановка в Сатиричния театър със заглавие „Клетка за сестрички“.

С Валентин Ганев и Веселин Ранков, някъде около 2000 г.

През 2004 г., ако не се лъжа. Нашата постановка във Варна е втора в България. Тук може да си припомним и филма „Някои го предпочитат горещо“, класически пример за това как се разглеждат подобни взаимоотношения. Българинът, според мен, притежава прекрасно чувство за хумор и може адекватно да оценява нещата. Въпросът е ние с постановки от този тип да не го назидаваме кое как трябва или не трябва да бъде и да му оставяме възможност за избор и собствена преценка. Защото всъщност в пиесата става въпрос за правото на избор. В хода на действието се разбира, че сватбата между сина на гей двойката и дъщерята на консервативния политик, стремящ се към висок пост в управлението, е възможна, но с цената на много компромиси, които подлагат героите на смешни, дори абсурдни ситуации.

Които не се различават принципно от обичайните родителски затруднения в подобни случаи…

Именно. Оказва се, че няма значение дали става дума за семейство с традиционна, или с различна сексуална ориентираност, а за начина, по който отстояваме правото на децата си да живеят собствения си живот. Лоран е нормален млад мъж, независимо че е израсъл под грижите на двама мъже. Смешен в случая е другият, бащата на момичето, който не е заинтересован толкова от щастието на дъщеря си, колкото от опасенията за собственото си политическо бъдеще. И за да не попадне в евентуален медиен скандал, ако бъде заснет в гей клуб, той е готов веднага да се преоблече в женски дрехи, за да напусне незабелязан мястото. Чудесен драматургичен обрат, с който много се забавляваме по време на репетициите. Ние, актьорите, обичаме предизвикателствата, обичаме да влизаме в роли, дори когато те са далеч от нашата собствена природа.

Да си различен от останалите, е театрална презумпция – актьорът винаги се превъплъщава в някого другиго, героите на Жан Поаре също са артисти в клуб. Представям си как всички тези сходства превръщат „Клетка за пeперуди“ в любопитно театрално приключение за Симеон Лютаков, Стоян Радев, Недялко Стефанов, Велизар Емануилов, Константин Соколов.

Прекрасни актьори! За мен това е екипът, който притежава точния актьорски потенциал и може да направи от „Клетка за пеперуди“ добър спектакъл. Докато четях пиесата, си мислех къде би било най-добре да я предложа и без колебание се спрях на Варненския театър. Познавам много добре Симеон, той е мой студент, бях асистент във ВИТИЗ, когато той следваше. Стоян също познавам от ролите, в които съм го гледал. Според мен те са идеалната двойка в „Клетка за пеперуди“. Гледал съм доста спектакли на Варненския театър и в тях винаги търся актьори, които да предизвикат интереса и любопитството ми дали мога да постигна с тях това, което съм си въобразявал, че е възможно. Не съм работил например с Даниела Викторова, също с Недялко Стефанов, както и с останалите млади актьори, но сега се убеждавам, че те носят голям потенциал.

Кога един актьор влиза във вашия режисьорски списък?

Мога да кажа, че съм късметлия, защото когато попадна на хубава пиеса, някак естествено попадам и на подходящите актьори. В „Клетка за пеперуди“ за нас съществува едно голямо предизвикателство. Ако появата на дете, куче или котка на сцената винаги е забавна и се отразява положително върху успеваемостта на представлението, появата на мъж актьор в женски дрехи, на което сме свидетели примерно в различни тв риалити формати, също е забавна, но носи и риск. Рискът да се престъпи границата, да се наруши естетиката и забавното да се превърне в пошло. В случая имаме едно сериозно и стойностно съдържание, което ние трябва да изведем на преден план и да покажем, че зад костюмите на танцьорите и актьорите в гей заведението стоят индивиди със свой човешки морал. 

Понякога дори по-висок от морала на другите, както намеква пиесата.

Да, защото тези герои са готови да жертват принципите си в името на своето момче и неговото любимо момиче, които трябва да започнат живота си по приетия от обществото начин. Гей двойката се измъчва, защото се държи неестествено и ако за нас отстрани това изглежда смешно, за тях то е драматично. Тук вече границата драма – комедия е много тънка и ние трябва да внимаваме, за да не прекрачим в онези пространства, в които преобличанията се превръщат в псевдофокус на театралното преживяване.

В каква степен този режисьорски прочит отразява личното ви разбиране за живота на артиста в театъра?

Аз не приемам живота като чист жанр – драма или комедия, животът ни е по-скоро трагикомедия. Всеки ден преминаваме през различни етапи и всеки ден ни се случват неща, които са смесица от жанрове. До каква степен смешното и драматичното се преплитат в житейските ни пътища, това много ме привлича. От друга страна, ме привличат и такива драматургични произведения, в които аз бих искал да изиграя всички роли.

Донякъде това го може само режисьорът…

Донякъде, да. Но когато аз припознавам във всеки от героите някои от обстоятелствата, през които съм преминал, някои ситуации, в които съм попадал, това ме интригува. Мисля, че чрез творбата артистът разкрива самия себе си. Както и писателят пише за другите, но всъщност разказва за себе си. Чрез постановките и аз се опитвам да разказвам за опита си с режисьорите, с които съм работил като актьор, както и да изиграя чрез актьорите, които ръководя, онези неща, които не съм имал възможност или не съм могъл да ги изиграя толкова добре, колкото тях.

Освен ситуационния хумор, пиесата е наситена и с един друг, много приятен и фин хумор, свързан с обикновено преекспонираната начетеност на гей персонажите. Находчивите им реплики и диалози са гарнирани с ирония и самоирония: „Възпитан съм по християнски, унижението е моят жребий“ на Албин или обяснението на Жорж за връзката между политиката и театъра: „Все едно си на митинг, но с танци“.

Да, тези интерпретационни пластове ме привличат. Защото не е достатъчно да вървим по повърхността, а сме длъжни да влизаме в дълбочината, в същността на човешкия характер. Всеки от нас е уникален и ние трябва да дадем определение на това за какво точно човешко същество става дума. Всеки от нас носи у себе си ангела и дявола, носи понякога взаимноизключващи се характеристики, дори ние самите се изненадваме понякога от начина, по който реагираме, и си казваме: Господи, никога не съм си мислил, че бих могъл да реагирам по този начин. В този смисъл, колкото повече се опитваме да се припознаваме като различни, толкова по-богати стават нашите персонажи, толкова повече разбираме и ние себе си. Всъщност актьорската професия вероятно е една от много малкото професии, в които имаме възможност да се преоткриваме и да стигаме до дълбините на нашата същност. Затова и пиесите, които изследват уникалността на човешката природа и нейните генетични кодове, са драматургично по-всеобхватни и по-достоверни. Тогава и зрителят ще има възможност да се припознае или да се разгранични от персонажа.

Освободихме ли се от тоталитарната матрица на еднаквостта?

Със съмнителен успех. Намирам, че българинът е много объркан. През последните 20–25 години става все по-объркан, защото му се предлагат какви ли не неща и той не знае как да реагира. За съжаление, средствата за излизане от тази паника се оказват грубостта, нетолерантността, неглижирането на истинските ценности, възвеличаването на себе си, обругаването на другия, озверяването, ако думата не изглежда прекалено силна.

Истинският театър не обича да го сравняват с политическия театър. И все пак, а и имайки предвид, че наближават поредните парламентарни избори, какво може политическият театър да научи от истинския театър?

Темата за политическия театър присъства в пиесата и това я прави актуална във всички епохи. Политическата класа обаче произхожда от нас, не от друга планета. Мисля, че както неполитиците, така и политиците днес в България са объркани. Актьорите от трупата на политическия театър също са объркани и затова непрекъснато правят грешки. Трябва им режисьор, но не чужд, а собствен режисьор, който да изгради един добър национален политически спектакъл. Знаете ли, струва ми се, че съвременната глобализация нарушава по някакъв начин баланса между националното и глобалното. В стремежа да си приличаме един на друг или с някого, или против някого, ние губим собствените си характерни особености и това ни обезличава. Уравниловката на всички нива лишава нациите от конкретен национален образ.

Влизаме сякаш в една нова матрица.

Не знам доколко глобализацията е полезна. Тя се завръща като рикошет и ние ставаме все по-заклети националисти, все по-яростни защитници на неща, които не са толкова стойностни. Глобализацията се превръща в някакъв театър, в който доминира стремежът за власт и надмощие, и ние позволяваме този модел да ни бъде наложен.

Вие обаче отстоявате независимостта си от разни модели, имам предвид, че извън преподавателската дейност в НАТФИЗ сте на свободна практика като актьор и режисьор. Как постигате независимостта си?

Не знам дали съм я постигнал наистина, но отдавна реших за себе си да действам по този начин. Ако се бях подложил на инерцията, можех да се превърна в друг тип актьор, да стана по-популярен и финансово по-независим, отколкото съм всъщност, но с цената на лични компромиси, които не исках да допусна. Затова излязох на свободна практика. Да притежавам повече, да бъда по-богат, не ми е необходимо. Доволен съм от това, което имам, и се опитвам да бъда почтен спрямо себе си, спрямо семейството и хората, които ме ценят такъв, какъвто съм. Държа да бъда уважаван заради това, което съм, а не заради онова, което бих могъл да бъда.

Последен въпрос. Ако „Клетка за пеперуди“ разсъждава с усмивка над семейството като основна клетка на обществото, добавяйки в клетката пеперуди, пеперудите могат ли да излязат от тази метафора?

Зависи от самите тях

.

АТАНАС АТАНАСОВ (1955) завършва Актьорско майсторство за драматичен театър в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ в класа на проф. Сашо Стоянов (1980). Работи в ДТ „Стефан Киров“ Сливен, театър „Българска армия“ и НТ „Иван Вазов“, от 2002 г. е актьор на свободна практика. Играе в спектакли на МГТ „Зад канала“, Театър 199, Младежки театър, театър „Сълза и смях“, Сатиричен театър и др. Участва в редица филми, сред които: „Характеристика“, реж. Христо Христов; „АкаТаМуС“, реж. Георги Дюлгеров; „Жребият“, реж. Иванка Гръбчева, „Подгряване на вчерашния обед“, реж. Константин Бонев; „Емигранти“, реж.Ивайло Христов, както и в телевизионните сериали „Дом за нашите деца“ и „Неизчезващите“, реж. Неделчо Чернев; „Църква за вълци“, реж. Николай Ламбрев; „Стъклен дом“, реж. Димитър Гочев; „Четвърта власт“, реж. Ст. Радев. В многостранната си творческа кариера Атанас Атанасов се изявява и като режисьор на редица постановки в НТ „Иван Вазов“, Театър 199, театър „Българска армия“, театър „Възраждане“, ДТ „ Николай Масалитинов“ Пловдив, Учебен театър НАТФИЗ и др. В ДТ „Стоян Бъчваров“ с голям успех се играе постановката му „Любовникът от ZanziБар“ от Ели Саги. „Клетка за пеперуди“ от Жан Поаре е вторият му театрален проект във Варна. Преподавател в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ от 1991 г., проф. д-р Атанас Атанасов води класове в специалността „Актьорство за драматичен театър“. Носител е на множество награди, между които Аскеер 2008, 2014 и Златен век 2015 за изключителен принос в областта на културата.

„КЛЕТКА ЗА ПЕПЕРУДИ“ от Жан Поаре; превод Иван Панев; сценичен вариант и постановка Атанас Атанасов; сценография и костюми Петя Стойкова; композитор и вокален педагог Петя Диманова; хореограф Александър Манджуков; асистент-режисьор Владимира Иванова; фотосесия Илиян Начев; плакат Славяна Иванова.

Действащи лица и изпълнители: ЖОРЖ, собственик на нощен клуб „Клетка за пеперуди“ – Симеон Лютаков; АЛБИН, приятел на Жорж, звезда в клуба – Стоян Радев; ЛОРАН, син на Жорж – Недялко Стефанов; СИМОН НАУБА НАУМБЕ, майка на Лоран – Гергана Арнаудова; Г-Н ЕДУАРД ДЮЛАФОА, баща на Мюриел – Пламен Димитров; Г-ЖА КАМИЙ ДЮЛАФОА, майка на Мюриел – Веселина Михалкова; МЮРИЕЛ, приятелка на Лоран – Меглена Везирова; ФРАНСИС, актьор в клуба – Станислав Кондов; САЛОМЕ, актьор в клуба – Константин Соколов; СОКРАТ, актьор в клуба – Константин Соколов; ЖАКОБ, готвач в клуба – Велизар Емануилов; ЕВАНГЕЛИЯ КСИФИЯ, журналистка – Даниела Викторова; ТАБАРО, касиер в клуба – Свилен Стоянов; МЕРСЕДЕС, сервитьор в клуба – Роберт Ваханян; СИМБА ДО, бял цветнокож – Нейчо Петров – Реджи.

ПЪТЯТ НА „КЛЕТКА ЗА ПЕПЕРУДИ“

Парижката премиера през 1973 г. на „Клетка за луди“ („La cage aux folles“), оригиналното заглавие на пиесата, жъне невиждан успех. Авторът Жан Поаре в ролята на Жорж и Мишел Серо в ролята на Албин получават „Наградата на хумористите“. Постановката се радва на над 1800 представления и 1 милион зрители. След Франция пиесата се поставя в Италия, Германия, Аржентина, Венецуела и други страни.
През 1978 г. Едуард Молинаро и Франсис Вебер създават филмов сценарий по пиесата, чиято екранизация с Уго Тоняци и Мишел Серо е отличена с две награди Сезар – за най-добър филм на годината и най-добър актьор за Мишел Серо. Следват Златен глобус за най-добър чуждестранен филм и номинации за Оскар за режисура, сценарий и костюми. През 1983 г. композиторът Джери Хърман създава мюзикъл, който се играе 1761 пъти на Бродуей и е удостоен с шест награди Тони. В Европа най-популярна е американската филмова версия „Клетка за птици“ на Майк Никълс от 1996 г., с Робин Уилямс и Натан Лейн.

Виолета Тончева