Един от най-великите поети, които човечеството е имало, Гьоте, многократно е говорил с подигравка за теорията и спекулирането: „Сива, верни друже – казва той, – е всяка теория“; и сигурно познавате мястото, където заявява: „Един тип, който спекулира, е като животно, разкарвано от зъл дух по сушава ливада“. Струва ми се, че той, а заедно с него всички поети, а навярно и всички жени имат право, когато се бранят срещу прекаляванията с теоретичното мислене. Нещата стоят така, че човек не застава просто съзерцателно срещу действителността. Той не само я вижда, но я и оценява, той възприема тази действителност като красива или грозна, като добра или зла, приятна или мъчителна, благородна или низка, свята или несвята и т.н. Вече сме такива, че можем само чрез голямо напрягане да се издигаме до чисто съзерцателно поведение, и то само в редки моменти. Като цяло животът ни се определя чрез оценяването и ценностите.

Изхождайки от този факт, човек, разбира се, може да си каже: за какво е цялото това философстване и размишляване; нека се потопим в света на ценностите и да живеем; Гьоте е противопоставил вечно зеленото дърво на живота срещу сивата теория. Така мислят и много днешни философи. Нека сред всички други въведем само Габриел Марсел, който си е сложил за основно правило: Не си в театъра, което значи – не трябва да съзерцаваш. Струва ми се, че мисленето, чистото съзерцание, също е дял от живота и че Гьотевото противопоставяне на теория и живот е погрешно. Струва ми се, че цял един човешки живот без поне няколко мига на чиста теория, на чисто съзерцание изобщо не би бил никакъв човешки живот. Но съзерцанието със сигурност не е всичко в този живот, а не е и всичко, което го прави човешки живот. Оценяването и всичко, което го следва, се числи към този живот точно толкова съществено, колкото и теорията.

Затова философът трябва да се занимава и с ценностите. Теорията за ценностите, опитът да се изясни тази страна от нашия живот, действително от столетия е дял от всяка философия. А още и затова, че сферата на ценностите е вероятно онази сред всички останали, която отваря най-големите трудности. Колкото прости и очевидни изглеждат самите ценности на умственото ни око, толкова по-чудовищно объркано става положението, когато се опитаме да ги разберем правилно.

Най-добре е да започнем с един пример. Нека бъда извинен, че той е много краен и груб. Тук не става дума обаче за чувства, а за разбиране, а такива екстремни примери най-добре умеят да направят нагледно онова, за което се пита. Примерът е следният: Един престъпен младеж, да го наречем Карл, съветва приятеля си Лудвиг да вземе през нощта бръснача от чекмеджето и да пререже гръкляна на спящата си майка, за да може после спокойно да отмъкне парите ѝ. Тези пари трябва да свършат добра работа на двамата юнаци за една приятна вечер в кръчмата. Лудвиг, нека допуснем, че е нормален човек, казва възмутено, че никога няма да го направи. Тук обаче Карл пита: Защо? Това е толкова просто и би било полезно. Какво ще отговори Лудвиг? Нека влезем в неговото положение. Какво бихме отговорили ние? Боя се, че не бихме открили никакъв правилен отговор. Навярно бихме рекли, че това е престъпление, подлост, нещо непозволено, мръсно, греховно и т.н. Ако обаче нашият Карл ни попита защо не бива да се върши нещо престъпно, мръсно, греховно и т.н., тогава бихме могли да кажем само, че такива работи просто не се правят. Иначе казано, не бихме отговорили нищо. Изобщо не бихме могли да приведем някакво доказателство, някакво обосноваване на поведението си. Твърдението „ти не бива да срязваш гръкляна на майка си, за да си докараш пари за пиене“, не може да бъде обосновано. То е очевидно. Би могло най-много да се каже, че то си е така и няма какво да се дискутира по този въпрос.

Това е следователно положението. Нека се опитаме малко да го анализираме, за да открием какви са съставните части, включени в тази комплексна ситуация. При това ще се обърнем към феноменологичния метод, описан в предното размишление, защото за този предмет друг изобщо няма.

Ние следователно установяваме най-напред, че нашето изречение „Ти не бива да срязваш гръкляна на майка си…“ и така нататък се вижда на всички ни дадено. То е тук, пред очите на ума ни, като нещо съвсем независимо от нас, съществува също като някакъв предмет в този свят, може би е само по-жестоко от останалите неща. То е, както казват философите, едно биващо. Какъв вид биващо? Очевидно не реално. Защото в света няма такова нещо, няма такава вещ – изречението действа на това отгоре надвремево и надпространствено. То е идеално биващо, от същия вид като математическата фигура.

Но – и в това е голямата разлика – то не е налично просто като някоя математическа формула. Защото тя просто казва какво е, докато нашето изречение изисква: то казва какво трябва да бъде. То стои пред съвестта ни като призив, като повеля. Това е твърде странно, но си е така.

Трето, тази повеля, това изречение, както забеляза някога Кант, е категорично. Това означава, че няма никакъв смисъл да се пита с каква цел трябва да действам така. В техниката е иначе. Например в техниката на шофирането има следната разпоредба: „Приблизително след втората трета на завоя трябва да дадеш газ“. Това разпореждане е хипотетично, което значи, че зависи от някаква цел, защото е валидно само доколкото искаме да преминем бързо и сигурно през завоя; ако не искаме това, разпореждането би изгубило значението си. Ала с нашето изречение относно майката е съвсем иначе. То е категорично. То изисква безусловно, без оглед на някаква цел. Даже Земята да се пръсне, ако не убия майка си, въпреки това трябва да е ясно, че не бива да я убивам.

Четвърто – ала само четвърто – установяваме, че вникването в подобна повеля, в такава теза, действа непосредствено върху нас. Колкото по-ясна е тя, толкова по-силна е нашата реакция, толкова по-важна е волята, възмущението или въодушевлението. Естествено, тази реакция зависи и от нашето моментно телесно или умствено състояние – ако съм уморен, реагирам по-слабо – но тя се определя на първо място от предмета и от вникването в този предмет.

Толкова по описанието на положението. Сега ще се насочим към разясняването на този забележителен и толкова значим феномен. Искам да предваря тези обяснения със само една кратка бележка за различните появяващи се тук понятия и видове на ценностите.

Според казаното трябва следователно строго да се различава между три неща: първо, някакъв предмет, нещо реално, което е – позитивно или негативно – ценно, например добро или лошо. В нашия случай тази реалия е деянието на убийството. Тази реалия, тоест деянието, е обозначено чрез някакво свойство, което именно го прави ценностно. И това свойство – а то е второто нещо – се нарича в стриктния смисъл на думата ценност. Трето, обаче съществуват, както вече бе отбелязано, нашите релации и реакции към него – нашето вникване в ценностите, нашата воля, която копнее по нещо или е възмутена от нещо и така нататък. Тези три неща не бива да бъдат смесвани, защото са съвсем различни дадености: носителят на ценността, самата ценност и човешкото поведение спрямо ценността.

Става ли дума за самите ценности, то в умствената сфера има поне три големи групи такива ценности, които се наричат морални, естетически и религиозни. Моралните ценности са най-познати – свойственото при тях е едно изискване за дело – те винаги съдържат едно дълженствуване да се действа, не само битийно дълженствуване, като всички ценности. Естетическите ценности – онези на красивото, грозното, елегантното, грубото, благородното, нежното, възвишеното и така нататък – следва също да са добре известни. Характерното при тях е, че съдържат битийно дълженствуване, но не и дълженствуване да се действа. Ако например човек гледа една красива сграда, тогава той вижда също, че тя трябва да е така, но тази ценност не носи, поне непосредствено, някакъв призив към нашата съвест. Най-сетне, религиозните ценности са също от съвсем друг вид. Те са познати на религиозния човек – а всеки от нас е по някакъв начин повече или по-малко религиозен. Анализирането на тези ценности е обаче много трудно. Сигурно е, че те отприщват в нас чувство на трепет и същевременно на самоотдаване, и то във връзка с чудовищна маса от естетически и морални реакции. Изглежда обаче, че те не се числят нито към моралните, нито към естетическите ценности. Така например убийството на собствената майка е от морална гледна точка престъпление, зло дело; от религиозна гледна точка то е нещо съвсем друго, а именно грях. Най-добре изследвани от философите са моралните ценности; естетическите са много по-малко анализирани, а религиозните все още очакват основополагащ труд. Какво е например светостта? Покойният водещ френски философ Луи Лавел написа много хубава книга за това – тя се казва Четирима светци, но и тя не отвежда анализа твърде напред.

Сега към обясненията. В центъра на дебата стои въпросът за тълкуването на промяната в оценностяванията. Би могло да се помисли, че оценностяванията са постоянни. Че например нашата теза за майката е признавана винаги и навсякъде. Това обаче не е така. Моралните оценностявания – а още повече естетическите и религиозните – са много различни в разните времена и в различните културни кръгове. Един полски етнолог, изследвал в Австралия, Малиновски, написа разтърсваща книга за половия морал на тамошните туземци. Чете ли тази книга, човек остава с впечатлението, че практически всичко, което при нас се гледа като валидно и може би свято, другаде се оценностява като зло и престъпно. Що се отнася до естетическите ценности, добре е известно, че жени, които според нас са грозни, при определени негърски племена се разглеждат като чудно красиви. Оценностяванията са, изглежда, във висша степен относителни.

За тълкуването на това състояние на нещата има преди всичко две големи философски теории: от една страна, позитивистката, от друга страна, идеалистичната – идеалистична в широкия смисъл на думата.

Първата, застъпвана преди всичко от британските емпиристи, твърди, че относителността и промяната на оценностяванията следва да се тълкуват чрез относителността и промяната на самите ценности. Според тези мислители ценностите не са нищо друго освен един вид утайка от оценностявания. Хората са привикнали под влияние на такива или онакива – обикновено утилитарни – основания да оценяват така или иначе. И тогава да си формират съответните ценности. Промени ли се положението и станат ли вече безполезни съответните предмети и действия, променят се и ценностите. Приложим ли тези тълкувания към нашия пример, позитивистите ще кажат, че убийството на собствената майка би било социално вредно в нашия културен кръг. Защото, първо, майката е нужна за възпитанието на детето; второ, тя би могла да има още деца. Човек обаче е в състояние да си представи култура, в която би било иначе. Да речем, такава култура, в която децата биха бивали възпитавани изключително в държавни институции или пък, като в прочутия роман [Прекрасният нов свят – б.пр.] на Олдъс Хъксли, биха се произвеждали синтетично в особени фабрики, където майката като такава не влиза в употреба. В подобна култура нашата теза навярно не би била валидна, защото вече не би била от полза. Тогава предложеното от Карл убийство на майката би могло да бъде морално добро. Толкова с позитивистите. Разбира се, те настояват също така, че ценностите са реални предмети, а именно определени човешки действия.

Идеалистите обаче се чувстват слабо засегнати от тези аргументи. Те признават, че нашите оценностявания се променят и че много неща, които тук се схващат като добри, другаде се гледат като лоши. Те обаче забелязват, че това е вярно не само в случая с ценностите. Така например древните египтяни са имали формула за изчисляване на повърхността на триъгълника, която от гледната точка на нашата геометрия е очевидно погрешна. Те са ползвали тази формула в хода на столетия. Доказва ли това, че на Земята има две правилни формули за изчисляване на повърхността на триъгълници? В никакъв случай, казват идеалистите. То доказва само, че тогава хората не са познавали правилната формула. Съвсем същото е в областта на ценностите. Защото едно оценностяване – нашето вникване в ценностите и нашата реакция спрямо тях – е нещо съвсем различно от самите ценности. Оценностяванията са изменчиви, релативни, винаги променливи; самите ценности обаче са вечни и неизменни. Попита ли се какво основание имат идеалистите за това твърдение, те отговарят, както отвръща на Карл нашият Лудвиг: „Това е очевидно“. Разбрал ли е човек веднъж какво е майка, не може да има съмнение по това, че майцеубийството винаги е престъпление и ще остане такова. Който го отрича, той е сляп в това отношение. Точно както има хора, слепи за цветовете, има и хора, слепи за ценностите.

Това учение, което по същество произхожда от Платон, бе превъзходно разработено от най-големия моралист на Новото време, немския философ Макс Шелер. Всеки, който се занимава с тези въпроси, трябва да е чел Шелер. Той би могъл да го отхвърли. Но да се говори за ценности без познаване на този голям мислител е по мое мнение недопустимо.

Макс Шелер и другите идеалистични философи обаче подчертават постоянно, че в областта на оценностяванията промяната, смяната е значително по-голяма, отколкото в която и да е теоретична област. Това е свързано най-напред с положението, че царството на ценностите е много богато и никой не може да го изчерпи изцяло – никой отделен човек не може да прозре напълно дори една-единствена ценност. Щом Христос казва в Евангелието, че никой не е благ освен Бог, с това, между другото, се има предвид, че само един Безкраен и един безкрайно свят Дух може да схване някаква ценност изцяло. Ние, хората, я виждаме само фрагментарно, винаги повърхностно, винаги едностранчиво. По този път това е учение, имащо голямо практическо значение за живота. То следва именно оттам, че няма двама души, които да имат еднакво разбиране за някоя ценност – например ценността на добротата или на чистотата. А от това следва, че не бива да обозначаваме някого като откачен, ако не разбираме поведението му. Той може да е някой герой, светец, гений. За съжаление, разбирането на тази проста истина е слабо разпространено, така че най-добрите сред нас, най-ясно прозрелите ценностите, бяха системно преследвани от масата на слепците. И все пак напредъкът на човечеството зависи тъкмо от тези най-добри, най-добре виждащи човеци.

Това е обаче само едната страна на тази промяна. С ценностите е именно така, че прозрението зависи не само от дарбата, а преди всичко от волята. Един почтен човек вижда много по-ясно от някой по-малко почтен – той съзира по-добре правилността или неправилността на едно деяние в тази сфера. Затова става и така, че някой човек, който е много по-надарен и много по-учен от някого другиго, остава далеч по-назад от него в някоя ценностна сфера и даже понякога може да бъде съвършен варварин в определена ценностна сфера.

Така изглежда големият спор между позитивистите и идеалистите. Сега ще ви кажа какво мисля по този въпрос самият аз. Според мен позитивизмът е несъстоятелен; той, както ми се вижда, представлява едно объркване на оценностяванията с ценността, на нашия възглед и нашата реакция спрямо ценностите със самите ценности. Всички факти, привеждани от позитивизма, могат да бъдат тълкувани също така от гледната точка на идеализма: на това отгоре идеализмът не е принуден – както е позитивизмът – да отрича непосредствената очевидност на ценностите. Това е първото.

С него е свързано и положението, че гледам ценностите като нещо идеално. Те не са части или утайки на умствената ни активност. Но аз не бих складирал ценностите в някакво платоническо небе. Те съществуват само в нашия ум – точно като математическите закони. В света има само отделни предмети, и то реални отделни предмети. Обаче – и това е третото – в света има определена основа за ценностите. Коя е тази основа? Тук лично аз виждам само един възможен отговор: ценностите са основани върху връзката между човека и предметите. Защо съществува например ценността на любовта към родителите? Защото още човешката телесна и умствена конституция е такава, че детето да обича родителите и да се вслушва в тях, за да просперира като човек. Ако човешката конституция беше някаква друга, тогава бихме имали и друга естетика, и друг морал. Следва ли от това, че ценностите са променливи? Да и не. Да, доколкото самият човек е променлив. Не, доколкото той проявява една постоянна базисна конституция. Нещата стоят така, че в нас стават и двете неща: детайлите се сменят, основният фонд остава. Затова основоположните ценности са неизменни. Докато човекът остава човек, никой, даже Бог, не може да въведе някаква промяна в тази сфера – майцеубийството завинаги ще си остане престъпление. Само дето става така, че човек ослепява за определени ценности.

С тази констатация обаче се приближихме до границата между теоретичната философия, която иска само да разбира, и практическата, която учи какво трябва да се прави. Нека ми бъде позволено в заключение да назова от тази втора, практическата философия, една истина, която ми се струва централна за човешкия живот: светлината, разбирането на ценностите, и силата те да бъдат осъществявани – това е, което най-вече трябва да се желае за ума в този живот.

Юзеф Мария Бохенски е роден на 30.08.1902 г. в Шчужов (Полша). Поради ангажимента си в съпротивата срещу Съветска Русия през 1920 г. напуска правния факултет на университета в Лвов и продължава обучението си в Познан, където до 1926 г. следва икономика. През 1927 г. встъпва в Доминиканския орден. От 1928 до 1931 г. учи философия и педагогика във Фрибург (Швейцария). Защитава дисертация през 1931 г., а в периода 1931/34 следва теология в Angelicum (Папски университет „Св. Тома от Аквино“), Рим, където през 1934 г. защитава и богословската си дисертация. През същата година е назначен за преподавател, а от 1935 до 1940 г. е професор по логика в същия университет. Взима активно участие във Втората световна война като офицер в полската, а след това във френската и в английската армия. От 1945 г. е професор по философия на ХХ век във Философския факултет на университета във Фрибург. В периода 1950/52 е декан на този факултет, а 1964/66 е ректор на университета. Създава Института за Източна Европа във Фрибург, издава списания и публикува изследвания, посветени на съветския режим, предизвикали омразата на казионните марксисти. Основател на научната съветология. Консултира правителствата на Германия, Южна Африка, Аржентина, САЩ и Швейцария. През учебната 1955/56 е гост-професор в университета Нотр Дам, Индиана. Пенсионира се през 1972 г. Умира на 08.02.1995 г. във Фрибург. Сред книгите му са: Европейска история на съвременността (1951), Библиография на съветската философия (седем тома, 1960), Философията. Въведение (1963), История на формалната логика (1970), Съвременните мисловни методи (1980), За смисъла на живота и за философията (1987), Авторитет, свобода, вяра (1988) и др. Предлаганият тук текст е шестият в серията от десет лекции с общо заглавие Пътища към философското мислене. Въведение в основните понятия, четени от Бохенски между май и юли 1958 г. по Баварското радио.

Превод от немски Георги Каприев