Времето извиква своите книги, случващото се в Украйна извика книги като „Записки на блокадния човек” на Лидия Гинзбург и „Всички са свободни. Русия една секунда преди Путин, или какво се обърка, как и защо” на Михаил Зигар, издадени от„Жанет 45”, в запомнящите се преводи на Здравка Петрова. Използвах израза „запомнящи се” именно защото нейните преводи остават вече няколко десетилетия в паметта на българските читатели. Едва ли има по-добра награда за постоянството и таланта на един сътворец на словото, какъвто е преводачът. Срещам се с госпожа Здравка Петрова с целия респект, който изпитвам към личността ѝ, за да поговорим за преводите, за Русия от 90-те и днешната ни заобикаляща реалност.

Нека започнем с началото – с какво ви привлече руският език и литература?

Да не прозвучи странно, но – просто с плътното си присъствие в моето детство. То беше нещо като една силна, неотпускаща прегръдка. Поне аз го усещам така сега. А знайно е, че детските възприятия са най-трайни. Представете си 50-те години на миналия век. Радио, половината, ако не и повечето от чието съдържание идваше от Русия – руски песни, опери, радиотеатър; книжки за стотинки на руски – това ме заобикаляше. Мама по едно време опита да се препитава с преподаване на руски в така наречените „народни курсове”. Десетина жени от махалата се учеха вкъщи. А аз съм слушала. И още първите прочетени книжки бяха ту на български, ту на руски, не помня да съм усещала разликата. Така човек в ранна възраст неизбежно става двуезичен, двулитературен, двумузикален…

Пътят ми навътре в руския език и руската литература продължи и по-нататък – с руската филология, с прекрасната ми преподавателка Кира Андрейчина и нейния съпруг, бележития преводач Венцел Райчев, с техния дом – цяла съкровищница от руска литература. Този път продължава и досега. С усмивка си спомням, че в младежките ни години моята незабравима приятелка Малина Томова ми викаше „дядо Петко русофила”.

Вашите спомени от първите ви опити като преводач?

От безбройните книги, които прочетох в детските и юношеските си години, май повечето бяха руски и на руски. Трябва да признаем, че тогава в Русия се издаваше на много добро ниво световна класика. Лично аз пък бях запалена по фантастиката. И когато по едно време ми се наложи да се науча да пиша на машина, за да не печатам какво да е, взех, че преведох една любима книга, фантастика. Без никакви надежди или намерения за издаване. Да станеш преводач ми се виждаше недостъпно. Историята със случайния (или може би напълно закономерния) достъп до издателство съм я разказвала къде ли не. Тя е свързана с Владимир Висоцки, неговия автограф върху папката с около 150 свалени от мен негови текста, папка, която трябваше да си получа обратно от Иван Николов, главния редактор на издателство „Христо Г. Данов”. При тази среща се осмелих да помоля да ме пробват като преводач. Успешен опит! След няколко разказа в сборник дойде и редът на „Да откриеш себе си” от Владимир Савченко, която вече 3–4 години отлежаваше забравена в чекмеджето ми.

Кого бихте нарекли ваш учител в преводачеството?

След няколко години сътрудничество на издателството – редактиране, рецензии – в началото на 1980 г. ме назначиха за щатен редактор. Започнах да се запознавам с работата на най-добрите ни преводачи от руски. Издателството държеше много на това – за него да работят най-добрите. Така че редактирах само такива и се учех от тях. Първо, разбира се, усвоих твърдите правила на превода от руски от опитните редакторки на издателството Нели Христова и София Яневска – да, вече имаше школа, нека днешните колеги не мислят, че откриват топлата вода. Оттам нататък се разви творческото – от Борис Мисирков, Пенка Кънева, Венцел Райчев, Иван Николов се научих да бъда по-свободна в претворяването на руския текст. Да предавам смисъла, не буквите.

На кое преводаческо правило не сте изневерявали през годините?

Имам си десетина „божи” заповеди, но на всички, предполагам, се е случвало да изневерявам. Грешен е човекът. Винаги нещо може да му убегне. Защото тези заповеди са просто стремежът, идеалът, който едва ли някой преводач може да постигне в съвършенство.

Ето ги и тях.

Превеждай бързо. Не се отплесвай по други задачи, стой плътно до автора, живей с неговата мисъл и вълнение. Остави си възможното максимално време до срока, който са ти поставили. А сега прочети и редактирай, вече с погледа на българския читател. Така може би ще постигнеш идеала: текстът да звучи като написан на български. Но от своя руски автор.

По възможност не чети предварително това, което превеждаш, за да ти е интересно, чувството, предадено от автора, да е прясно за теб.

Най-кратката версия на фразата ще бъде най-сполучливата, стегни я, отново и отново я стегни.

Използвай и най-малката възможност да избегнеш чуждица.

Не доизмисляй заради автора. Ако не си доразбрал какво е казал той, разчепквай казаното упорито, а не внасяй собствен смисъл.

Доколко бяха свободни преводачите от цензура в тоталитарните времена? Позволявахте ли си волности и преводаческо „дисидентство”?

Дисидентство в главите, разбира се, имаше. Както и автоцензура. Срамно е да си кажеш, че „горе” разчитаха на нея. Имаше и артистични напъни да залъжем цензурата. Пример за това получих като редактор от незабравимия Борис Мисирков. Знаех си аз, че за онези времена са повече или по-малко опасни разкошните текстове на „Гола година” от Борис Пилняк и „Хулио Хуренито” и „Тринайсетте лули” на Иля Еренбург, но си казахме двамата „Ще пробваме”, той ги преведе, премълчахме си тук и там и те излязоха в „Христо Г. Данов” – и нищо, минаха. Къде цензорите си гледаха работата през пръсти, къде не разбираха от чисто невежество… Пък и, знаете, за всяко действие си има противодействие. Изпедепцали се бяхме да носим от девет дерета вода и да действаме тихомълком.

Инак превод ми е изхвърлян от печатницата. „В търсене на жанра” на Василий Аксьонов в томче с неговата „24 часа нон-стоп” в превод на Венцел Райчев не видя бял свят, защото в последния момент избухна скандалът „Метропол” (нека припомня за по-младите, че „Метропол” беше самиздатски сборник, подготвян в дома на майката на Аксьонов и излязъл през 1978 г. в 12 екземпляра, в който участваха Фазил Искандер, Бела Ахмадулина, Владимир Висоцки и още 21 автори). Започнаха гонения, Аксьонов замина за Щатите… и томчето изхвръкна от печатницата от раз. Хем на текстовете нищо им нямаше, чудни текстове бяха.

Преводът, като вечно недостижимо съвършенство. Книгата, която имате желание да превеждате отново и отново?

Любимите ми преводи на романи са на „Репетиции”, „Бъдете като децата”, „Царството на Агамемнон” на Владимир Шаров. „Царството” още не е излязъл, но с трепет очаквам редакторските бележки, за да се потопя отново в този роман. Трудни текстове са, да, от онези, към които можеш да се връщаш до безкрай, и то с удоволствие, за да ги „бродираш”, както казваме ние, професионалистите. Такъв, от обичан по-обичан е и романсът „В памет на Паметта” от Мария Степанова. А най-световно значимия роман, който съм превеждала, „Живот и съдба” на Василий Гросман, не бих искала да превеждам отново, защото той толкова ме вълнува, че буквално се разболявам от гняв и мъка. И за него искам да поясня за по-младите, че той е главният роман за Втората световна война, романът, изобличил близкото родство на комунизма и фашизма, романът, за който главният идеолог на СССР Михаил Суслов заявява, че би могъл да бъде отпечатан след не по-малко от 200 години.

Постижим ли е балансът между живия език в един текст и неговото максимално изчистване от излишества? Как превеждайки, преводачите да не „убиват” автора?

Изчистването от излишества не е трудно в действителност. Но това умение се изгражда с годините работа.

Инак „убийства” на автори под път и над път. Случва се при недостатъчно знаене на изходния език. В битието си на редактор съм срещала много такива случаи. С подобни „убийства” се занимават най-вече любители. Хората от моето и близкото до моето поколение смятаха, че знаят руски достатъчно, за да превеждат. А според мен човек трябва да е филолог, та изобщо да помисли да става преводач. Макар че съм срещала и превратно схванати от дори титуловани филолози текстове.

„Убийства” се случват и ако преводачът не е почтен. Има преводачи, които прекрасно владеят живия български език, на тях им се иска да го влагат максимално в текстовете си, всичко да бъде „красиво”, ефектно. Тук аз имам още едно важно правило, което задължително следвам. В никакъв случай не „украсявай” авторовото. Забранено е да го правиш в името на по-ефектното звучене и за да „купиш” българския читател.

Поглеждайки реалността, в която живеем, и случващото се в Украйна, промени ли се в негативна посока отношението към руската култура? Има ли шанс за реабилитация?

Промени се отношението към Русия и руснаците като начало. Постепенно се осъзнават обективните обстоятелства около нашето „братство”. Неизбежно това до известна степен ще се отрази и на отношението към руската култура, но това ще бъде несправедливо, мисля. И ми се струва, че – за радост – ще е за кратко.

По време на церемонията на връчването на Награда „Пловдив”, споделихте, че ако Лидия Гинзбург беше жива днес, тя остро щеше да критикува руското нашествие в Украйна. Съществува ли дефицит на смелост сред сегашните руски писатели? По-силен ли се оказва страхът от репресиите от свободата на словото?

Казах това твърде емоционално и смело, но си давам сметка, че в такъв случай едва ли широкият свят щеше да научи за нея и тя щеше да изгние тихо в някой зандан. Единици са известните на света хора като Навални например, и за тях се бори наистина целият свят. Старая се да бъда обективна към хора от духовния елит на Русия, които изливат гнева си както някога, по Сталиново време, само в кухнята, пред приятели. Гневя се на „кривналите” в Путинова посока, а най-вече на такива, които априори са убедени, че богоизбраността на Русия се утвърждава с кръв. Тях обаче мисля, че не бива и да ги споменаваме, най-добре е да ги оставим в забрава.

Живеем в свят на хибридни войни и фалшиви новини. Правейки паралел с книгата на Гинзбург „Записки на блокадния човек”, имате ли чувството, че днес малцинството от честни и мислещи хора се оказва в положението на своеобразна блокада? Какъв е изходът?

Добре го казвате, намират се наистина в блокада. Търсят различни изходи от ситуацията. Имам много приятели литератори в Русия и Украйна, следя съдбите им, изпитвам огромно съчувствие и към руснаците, не само към украинците. Един световноизвестен млад професор лингвист храбро живее в Киев, бори се, подкрепя своя народ със слово и авторитет. Друг украинец, писател, изпрати семейството си в Германия и удържа фронта в Харков. Известна писателка още в началото на войната напусна Москва, дома си и изключително висока позиция в литературното общество и до днес е в Одеса. Друг литературовед с подобно положение се изнесе със семейството си в Грузия. Трети, много близки мои приятели и рядко уважавани писатели и литератори, се готвят да се установят в Германия за около година… Правят го, след като наблюдаваха ситуацията – а това никак не ми звучи оптимистично. Всички тези хора правят каквото намерят за добре, за да могат да говорят свободно, да пробуждат съвестта на руския народ.

Във ваш превод съвсем скоро излезе книгата на Михаил Зигар „Всички са свободни. Русия една секунда преди Путин, или какво се обърка, как и защо”. Вие самата имате ли отговор на тези наболели въпроси?

Преди нея преведох не по-малко интересната художествено-документална книга „Империята трябва да умре”. Тя също като „Всички са свободни” се опитва да даде отговор какво се е объркало, та се е стигнало до Октомврийския преврат, наречен революция. Така и „Всички са свободни” е един опит за обяснение как през провеждането на едни куриозни избори на страшно болен човек накрая се стига до Путин. Едва ли аз имам политическия капацитет да отвърна на подобни въпроси… освен с вярното като смисъл и езикова интонация препредаване на разказите на стотиците очевидци и участници в събитията, които много сполучливо е подбрал талантливият журналист.

Защо 90-те години в Русия са особено важни, ако искаме да разберем генезиса на днешното зло?

За деветдесетте години в Русия съществува едно клише – „лихие девяностые“. То е трудно преводимо, аз бих казала условно „дивите”, „разюзданите”, в най-общ смисъл – „лошите”.

Сред основните явления от периода са сочени Августовският пуч, разпадането на СССР, реформите на правителството на Елцин-Гайдар, приватизацията, либерализацията на цените, обезценяването на спестяванията на гражданите, неизплащането на заплатите, пенсиите и социалните помощи, конституционната криза, силовото разтурване на Конгреса на народните депутати, паричната реформа от 1993 г., разгръщането на тероризма и организираната престъпност, двете чеченски войни, икономическата криза от 1998 г., сексуалната революция, рязкото спадане на раждаемостта и нарастването на смъртността в мирно време и т.н.

Изобщо на мястото на командната икономика дойде една според анализатори „хаотична смесица от бандитизъм и капитализъм”.

Случилото се в Русия през 90-те години се отрази негативно на отношението на руското население към европейските ценности и към самото понятие „демокрация”. То започна да се асоциира с крадливост, корупция и национално унижение. И към края им емоционалното неприемане на либералните ценности създаде предпоставки за връщане към авторитарен режим.

Какво ви даде преводът на Зигар? Бихте ли приели предизвикателството да продължите с преводи на негови творби?

Зигар не ми е труден за превод. Аз съм съвременник на събитията, които го интересуват и за които той пише, с него говорим, така да се каже, на един език, за явления, засегнали нашия личен живот, за хора, които са заобикаляли и мен. Пък е и забавно написано, трилърно, смешно дори… през смях, от който ти се доплаква. С удоволствие бих посегнала и към друга негова книга, която впрочем чувам, че се готви.

Здравка Петрова