Картината „Балчик“ на Марио Жеков, която той рисува от терасата на Двореца, се откроява с нещо не така популярно сред художниците, негови съвременници, за изображение – хора на плажа и самия плаж. Преди него Александър Мутафов е създал акварела „Плаж“ (1927): петима момчурляци са се излегнали върху пясъка, а във водата смътна женска фигура, приклекнала S-образно с разперени ръце, се бори с вълните. Но този „Плаж“ не е морска баня, не е същинско плажуване в оня вид, какъвто го знаем днес, а е по-скоро кратък отдих, губи-време: говорят си нещо хлапетиите, почти всички облечени в ризи и къси панталонки. Не съм обаче докрай сигурен дали последната вдясно фигура не изобразява по-пораснал момък – едно, че дава вид на такъв; друго, че е единственият, загледал се в жената (няма да е баща им, останалите четири момчета са на еднаква възраст); трето, той единствен е с дълги панталони (приличат на шаячни). И само тези шаячни гащи да бяха, ясно щеше да е, че това не е никакъв плаж!… Макар че и по без гащи плаж може да няма. В забележителната изложба в СГХГ „Голото мъжко тяло 1856–1944“ (21.ІІ.2017–26.ІІІ.2017) с куратори Аделина Филева, Рамона Димова и Пламен В. Петров бе изложена картината на Станю Стаматов (1886–1963) „Семейството на художника на нудистки плаж“ (1921), в която – въпреки заглавието, ще ни е трудно да открием плаж в класическия смисъл на понятието – слънце, пясък, море. Да, слънцето и пясъкът са налице, морето обаче го няма никъде: зад петте голи (само мъжки и момчешки – ако е семейство, къде са жените?!) фигури се е ширнала зелена поляна с множество дървета без помен нито от река, нито от море. Плажът предполага къпане, бански, вироглаво премятане във водата; неслучайно в своя роман, останал без име (издаден от дъщеря му Теодора Димова като „Роман без заглавие“), Димитър Димов описва своя герой Адамов как скача от водната кула в морето, та да го види художницата хищница Адриана и да го захапе. Акулски да го захапе! Сцената е впечатляваща: бронзов атлет лети от кулата, столичната стръвница го набройква и със завидно търпение приготвя капана си. Плажът, излиза, освен всичко друго е и ловно място, територия за набелязване на жертви; разгул и похот. По същия начин, между другото, четат плажа още от началото, при първото му появяване.
Първоначално ходенето на море е не ходене на море, а ходене на минерални бани: през 1626 г. в английския град Скарбъроу, разположен на Северно море, на 383 км от Лондон в североизточна посока, са открити лековити извори, подобни на онези, прославили в края на Средните векове белгийския град Спа (в чиито води, между другото, се е къпал и руският император Петър І). След 100 години, през ХVІІІ век, Скарбъроу се превръща в модно място, английската аристокрация се тълпи да се потопи в изворите му. Постепенно потапянето се мести в морето: точно в Скарбъроу измислят т.нар. „машини за къпане“ (1735) – малки подвижни кутийки (по-късно се появяват и фамилни), в които човек влиза с всекидневното си облекло, вътре се преоблича, закрит от всеки поглед, след което машината го откарва навътре в морето, където да се изкъпе. Тези „машини за къпане“ са абсолютно противоположни на въобразения половин век по-късно (през 1785 г.) от Джереми Бентъм „паноптикум“: ако тяхната цел е да затулят индивида от всеки натрапчив взор, то паноптикумът служи за оголването на индивида пред надзирателския поглед във всеки един момент. И ако машината за къпане бива рекламирана така: „Нашите съоръжения са покрити с плат, в единия си край имат чадър от същия материал. Те се придвижват към водата, за да бъде къпещият се изцяло скрит от очите на публиката. По този начин и най-изисканата дама има възможност да се наслади на предимствата на морето“, то Бентъм пропагандира своето изобретение с напълно различни думи: „Паноптикумът има кръгла форма, като килиите са построени около външния край. В центъра се намира наблюдателната кула. Всяка килия има два прозореца – един към наблюдателната кула и един, гледащ навън… Прозорците на кулата в центъра са с щори, така че надзирателите да могат да наблюдават затворниците, оставайки невидими за тях“. Мишел Фуко в „Надзор и наказание“ описва предназначението на паноптикума:
[…] Бентам е въвел принципа, че властта трябва да бъде видима и непроверима. Видима: задържаният да бъде непрестанно пред погледа на високия силует на централната кула, откъдето бива следен. Непроверима: задържаният никога не трябва да знае дали в момента е гледан, но да бъде сигурен, че винаги е възможно да бъде. За да направи неопределимо присъствието или отсъствието на надзирател, за да не могат затворниците от килията си дори да забелязват някаква сянка или да долавят насрещна светлина, Бентам е предвидил не само щори на прозорците на централната зала за надзираване, но и тънки преградни стени отвътре, които я отделят под прав ъгъл, както и метални плоскости, а не врати, за преминаване от единия в другия квадрат: защото и най-малкото движение, някаква насрещна светлина, някаква осветеност при полуоткрехване биха издали присъствието на пазача. Паноптиката е машина за разлагане на двойката виждам-виждан съм: в периферния пръстен си изцяло виждан; в централната кула виждаш всичко, но никога не си виждан.
В машините за къпане нито си виждан (но пък знаеш, че някой от плажа ти мята погледи – неизбежно е, човешкото любопитство е винаги нетактично), което те прави сигурен и защитен, нито пък виждаш, което обаче донякъде те изважда от сферата на сигурността, понеже не знаеш дали не всички погледи (на плажа) не са вперени в твоята машина за къпане; в този смисъл тези съоръжения са двойно потайни, двойно прикриващи: от една страна, спрямо публиката, плажното общество; от друга – спрямо индивида, ползващ апарата. И всичко това, защото плажът по презумпция е възприеман като място, където приличието е застрашено, където прекалено лесно и дори бих казал безпрепятствено приличието може да премине в неприличие. Паноптикумът гарантира постоянното наблюдение на хора, проявили се вече като неприлични, тоест нарушили нормите; машините за къпане гарантират предпазване от погледа на хора, които не искат да бъдат неприлични, тоест да нарушават нормите. В този смисъл машините за къпане са онова човешко съоръжение, което предпазва човека от попадане в паноптикума. Да се (само)затвориш, за да не бъдеш затворен…
В зората на модерността стоят два напълно човешки инструмента за дисциплиниране на видимостта: паноптикумът, където надзорът е постоянен; машината за къпане, където надзорът е спрян. Първият се развива в днешното видеонаблюдение – камери стърчат отвсякъде и запечатват всяко наше движение. Вторият е прелял в съвременния плаж, ходенето на море, където си видим отвсякъде с всичките си телесни недостатъци и достойнства, но пък – няма надзор, няма притеснение. И в това е чарът му. Два полюса на сегашното живеене, тръгнали от една идея и от едно съоръжение и превърнали се в същностен момент от битието ни, видимо и невидимо.
