„ЖИВОТЪТ МИ Е ПОТОК ОТ НЕНАПИСАНИ СТИХОТВОРЕНИЯ…“

Нино Николов, поет, преводач, критик и публицист, е роден на 29 април 1933 г. в Троян. Завършва гимназия в София (1950) и журналистика и унгарска филология в Будапещенския университет (1955).

Специализира естетика в Будапеща (1956–1959) и международни отношения в Москва (1960–1962). Работи като референт в Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина, основател и пръв ръководител на Информационния център за преводна литература (1963–1966), завеждащ Външния отдел на в. „Литературен фронт“ (1966–1969), директор на Българския културен център в Будапеща (1970–1972), заместник-председател на Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина (1972–1974).

Член на Съюза на преводачите в България (през 1970-те г. е и негов главен секретар). Стихосбирки: „Споделени минути“ (1959), „Светлини край релсите“ (1966), „Годините не си приличат“ (1967), „Всяко завръщане е мълчаливо“ (1972), „Безсъние“ (1974), „Присъствието на морето“ (1975), „И отраженията на далечен бряг“ (1976), „Стихотворения“ (1977), „Докато стъпките се разминават. Лирически поеми“ (1982), „След Колумб“ (1983), „Като дъх“ (1983), „Никулден. Избрана лирика“ (1983), „Свечеряване“ (2000), „Безсъние“ (2003) и др. Лириката на Нино Николов е превеждана на руски, унгарски, немски, чешки, полски и други езици. Превежда книги от Ц. Вереш, Т. Бартош, А. Йожеф, И. Сабо, Ф. Шанта, М. Лермонтов, Ш. Петьофи, Л. Наги, както и творби на английски, руски и унгарски писатели.

Издава антологиите: „Млади унгарски поети“, „Нова финландска поезия“, „Калевала“ (1992, 2003), „Цимбал“ (унгарски народни песни и балади, 1994), „Горчива чаша“ (1996), „Ново средновековие“ (1999), „С лице към морето“ (2000), „Сирак на звезди“ (2000), „Щастлива нощ” (2000), „Панорама на унгарската литература” (2002), „Делириум в лятна нощ“ (2008) и други. Умира на 6 април 2002 в София.

О. Ст.

Уважаеми Нино Николов, нека да започнем с въпроса: Как бихте определили творчеството?

Мисля, че думата „творчество“ се употребява днес все по-широко, а то е винаги революционно по своята същност, резултат от качествените промени в еволюцията на личността и обществото.

Как пишете? Лесно или трудно?

Пиша, когато изпитвам нужда от това, ако ме питате за поезията. Тогава изоставям всяка друга работа. Поезията всъщност се пише сама. Но преводът – това благородно и трудно изкуство – изисква строга трудова дисциплина, къртовски труд, съгласие с общите въжделения и вярност към индивидуалната неповторимост на превеждания автор.

А кога и как възниква у Вас идеята за едно ново стихотворение?

Не знам, наистина. Бих казал, че животът ми е поток от ненаписани стихотворения. Написаните са само капки, пръски от този поток. Във всеки случай идеята за едно ново стихотворение при мен никога не предхожда самото стихотворение. Друго нещо са поемите ми. И те са писани, кажи-речи на един дъх, но тяхното сглобяване в последна сметка е било труд, подчинен на една обща идея, скрита в редовете или между тях. Композицията на поемата трябва да извади наяве тази идея, да я направи очевидна. Без бруталност, разбира се, защото в изкуството, както в живота, ме дразни всяка бруталност.

Каква, според Вас, е ролята на формата в една поетична творба?

Всеки човек се ражда със собствена физиономия, всяка творба със своя форма. Спонтанността и закономерността тук се преливат и взаимно допълват. Новите черти крият и наследствени белези, т.е. връзка с традицията. Но не всичко съществува само в рамките на своите очертания. Не са ми известни границите на Вселената, както и на човешката мисъл, която обитава всичко, а не само тесния череп или тленното тяло човешко. Заради това, опрени на мисълта, имаме право да нарушаваме всяка закостеняла форма. Свободният стих, присъщ и на народното ни творчество, е всъщност най-трудната поетична форма. Той носи музиката на мисълта и най-бързо разкрива нейните несъвършенства.

Журналистите често задават въпроса за пълномощията и силата на поезията. Могат ли творците да променят света?

Светът, за съжаление, се мени твърде бавно и мъчително и винаги с цената на човешки жертви. Но ако един човек на изкуството е убеден предварително, че не може да се промени нищо, мисля, че този човек просто няма вътрешната нагласа да бъде истински човек на изкуството. Изкуството е риск, какъвто се крие и във всеки истински човешки живот. Дори повече! Поезията е поезия, когато е искрена и истинска, тогава тя може да бъде и безсмъртна. Ботев е велик, ненадминат публицист, но в народната памет той си остана Поетът и Воеводата. Което всъщност е едно и също. Поетът трябва да води.

С кого от съвременните наши и чужди поети чувствате истинско творческо родство?

Разбира се, първо с поетите от моето поколение, колкото и да сме различни. От чуждите: с унгареца Ласло Наги, руснака Андрей Вознесенски, латвиеца Имант Зиедонис, американеца Маруин Бел, германеца Ханс Магнус Енсценбергер, румънеца Никита Станеску (благодаря Ви, уважаеми Огнян Стамболиев, че го представихте така добре на български!) – бих казал, все големи, световни имена. Също с редица от днешните унгарски и гръцки поети. Безусловна е обичта ми към нашите Димчо Дебелянов и Асен Разцветников.

Освен поет сте и изтъкнат преводач. На Вас дължим редица чудесни преводи от унгарската и руската поезия. Не е ли преводът саможертва за поета? Какво Ви дава и какво Ви отнема това трудно изкуство?

Дава ми много и много ми взема, особено преводът на поезия. Но той е прекрасен, светъл прозорец към други човешки светове. Можеш да се огледаш в него и да се сравниш. Да откриеш неща, които си недовидял, недоусетил, недопремислил. Да бъдеш озарен от неочаквани познания. Да бъдеш озарен от неочаквани познания и идеи за човека и неговия свят, за смисъла на Битието. Можеш най-сетне да откриеш, а така и да потвърдиш собствените си възгледи за живота и нещата. Но преводът отнема доста от поетическата енергия, с която разполагаш. Съкращава времето ти, което не е безгранично. Отнема ти скъпи езикови открития, които биха обогатили собственото ти творчество. Защото чуждите стихове всъщност не се превеждат, а се сътворяват наново в друга езикова стихия, в друг дом с различни нрави.

Какво бихте казали на младите преводачи?

Да бъдат всеотдайни, без да очаквате награда за това. И бих цитирал великия Ботев: „превеждайте само онова, което е нужно на България и на българския народ!“

Бихте ли сравнили съвременната унгарска поезия с българската?

Ние имаме уникално, изумително народно творчество. Но и унгарците имат съвършени народни балади, чудесни любовни народни песни. Ако сравняваме авторската поезия, бих казал, че: унгарската е сякаш по-богата, а българската – по-силна като внушение и изказ. И тази оценка, разбира се, е съвсем условна. По-важното е да подчертаем, че първенците на двете поезии – унгарската и българската са били верни до смърт на своя народ, честни до саможертва, талантливи до подвиг...

С ПОЕТА И ПРЕВОДАЧА РАЗГОВАРЯ ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ