Този месец се навършват 200 години от рождението му. Той е в самото начало на българската поезия. Песните му се знаят от всеки българин. Той поставя началото на изучаването на български език в училищата в Сливен и Ямбол. Но за самия него не се знае много. Той е Добри Чинтулов. Възнаграден от хората с именуването народен учител и народен поет.
Рождената дата на Чинтулов не се знае с точност – изчислена е според годините му, когато постъпва в Одеската семинария. Прието е, че е роден през септември 1822 г. в Сливен. Истинският му портрет не беше популярен допреди само няколко години. Вместо него в учебниците, в публикациите, в плакатите за манифестации е слаган портрет, който се оказва, че е на казанлъшкия даскал и книжовник Филип Велев. Грешната снимка продължава да е в оборот на много места и до днес. За „Вятър ечи, балкан стене“ и досега се спори дали е негова песен. От двайсетината му стихотворения само три са публикувани в „Цариградски вестник“ на Иван Богоров през 1849 г. Останалите са неподписани, непубликувани и изгорени, включително „Стани, стани юнак балкански“ и „Къде си, вярна ти любов народна“. Ръкописите не са запазени, песните са съхранявани в народната памет.
Историята с изгорените ръкописи също е ту потвърждавана, ту отхвърляна. Но в спомените на негови близки съвременници тя е разказана така. В родния си град даскал Добри бил мразен от гъркоманите (заради преподаването на четене и писане на български в училище) и от поддръжниците на султана (заради призоваващите към бунт песни). Но и много от обикновените хора му завиждали. Всеизвестно било, че за работата си той получавал две заплати – една от общината и една от богати сливенци от Браила, които му я давали заради това, че е избрал да учителства в Сливен сред многото предложения, които получил. Така че, когато поп Станчо му поискал заем от 5 000 гроша, Чинтулов му ги дал. Дошло време да се върне заемът, но свещеникът си мълчал. Чинтулов го подсетил, показал му и бележката, подписана от самия свещеник, който впрочем също бил част от борческите среди. Но вместо да си получи обратно парите, Чинтулов получил от поп Станчо закана, че ако продължава да си иска даденото назаем, попът ще извести турците какви песни пише даскалът. Ето какво си спомня, че му е споделил Чинтулов негов приятел: „Замръзнах на мястото си, като си помислих турската тъмница и следствието от моето затваряне. Върнах се аз дома душевно много наскърбен и побързах да прибера и притребя всичко, що имах в ръкописи, ще можеше да ме компрометира. Разтворих чекмеджетата на масата, разтворих сандъка си, дето лежаха свити, свързани моите исторически записки, стихотворения, две повести и всичко това осъдих на смърт. Занесох ръкописите при огъня, разплаках се, като че ме погребват жив и ги струпах върху пламтящите главни. …Сълзи ручаха от очите ми, аз проклинах съдбата си. Когато моите възвишени идеали, моите надежди и стремежи – самси аз горях в пламъка, произнесох думите: Проклета да е ръката ми, ако хвана още веднъж перото да пиша за тоя подъл роб!“
След тази случка Добри Чинтулов отива за четири години главен учител в Ямбол. По това време се жени за Анастасия, дъщеря на Добри Желязков – Фабрикаджията, известен като първия български предприемач. Когато става негов зет, самият Добри Желязков вече е уволнен от поста си директор на първата и създадена от него текстилна фабрика, впрочем също като резултат на местната завист. През 1871 г. Чинтулов взема участие в народния църковен събор в Цариград като представител на четири каази – Сливенска, Ямболска, Карнобатска и Айтоска. Негова е заслугата за установяването на голямата югоизточна епархия с център Сливен.
В личния си живот поетът не е щастлив. Той дочаква осъществяването на голямата си мечта – да посрещне освободителите от Русия, но любимата му Анастасия си отива рано от върлуващата в града тифусна епидемия. Малко след това умира и единственият му син Петър, а самият Добри Чинтулов започва прогресивно да ослепява. Слепият учител пише прошение: „Ако моите двадесет и пет годишни непрекъснати трудове имат колко годе тежест в олтара на народното възраждане, то смея да ся надявам, че Дирекцията на народното просвещение като вземе под внимание настоящото ми положение, няма да допусне, за да изпитвам прискръбните му следствия във всяко отношение, но ще постъпи както е прилично в таквизи случаи.“ Получава месечна пенсия от 5 турски лири от сливенското окръжно ковчежничество.
Единствената му утеха била дочаканата свобода, но не задълго. Няколко месеца през 1878 г. Чинтулов е член на временния градски съвет. Когато научава, че някой е откраднал два вагона сукно за шинели, старият и ослепяващ поет произнася следните незабравими думи: : „Боже, аз не съм желал такава свобода за народа си! По-добре да съм умрял, та да не виждах как скоро охолността изврати кроткия ни народ!“
На 27 март 1886 г. Добри Чинтулов умира. Едва след много години започва да се сбъдва пророчеството му от речта, която произнася през май 1873 г. по случай края на учебната година: „Бъдещото поколение ще цени всички наши постъпки, всичките наши дела, що сме извършили за неговото благодеяние. Ще преминат години и времена, ще се появят помежду нашия народ мъже, които ще разровят архивите, в които са описани делата на любородните деятели, ще пролеят признателни сълзи…“
Тази есен юбилеят на Чинтулов в Сливен ще бъде почетен с национална конференция и изложба. На големия поет ще бъде посветен и празникът на Сливен Димитровден.
