Алекс Гарланд притежава специфична, енигматична харизма – в творчеството му има всичко: ужас, възхита, поезия от многоточия и въпросителни към бъдещите генерации. За Гарланд боговете са илюзия, хората са части от математическа схема, а времето не съществува. При него от съществено значение е какво се случва в настоящия момент и докато той изтича, е добре да осъзнаем кои сме и каква е мисията ни тук? Сложни въпроси, а началото на отговорите се открива във филмите на Гарланд. Преди увлеченията му към киното са литературата и романът „Плажът“ – прекрасна книга, по която Дани Бойл засне през 2000 г. своя версия. Тя не бе фатално приключение като „Трейнспотинг“, но поне ни подтикна към блянове по далечни острови и синьото небе на безкрая. Романът „Плажът“ на Алекс Гарланд е красива и априори невъзможна мечта – никога няма да успеем да живеем в хармония с природата и в хармония със себе си.

Струва си да отбележим, че Алисия Викандер и Оскар Айзък направиха интересни роли в пълнометражния игрален дебют на Гарланд като режисьор, Ex Machina от 2014 г. В него писателят загатва, че жената като персонаж ще заеме знаково място в кинотворчеството му. До известна степен телевизионният сериал Devs бе продължение на темата за изкуствения интелект и мястото на човека в свят, заобиколен от елементарни частици, където законите на Нютон не важат, а Константата на Планк е нов модел за опознаването помежду ни. В „Изтребление“ Натали Портман попада в зона с необясними артефакти – тук хората изчезват, а техните двойници са проекция и резултат на необяснимо трептене. Персонажът на Портман проследява пътя, конфликтите и финалните развръзки, предизвикали еволюционните отклонения.

Последният проект на Алекс Гарланд с премиера в Кан през тази година и награда за най-добър европейски филм от Международния фестивал за фантастично кино в Нюшател, Швейцария е пир за сетивата и неочаквано експресивен експеримент – в „Мъже“ мотиви от поверия, легенди и библейски символи се смесват с възгледи от съвременността – получила се е прекрасна, страховита притча за мястото на жената в XXI век. Мъжете я предпочитат в приятното ѝ тихо състояние – тя трябва да обича, без да има изисквания и очаквания, но жената днес е много по-силна и е извоювала своето „Аз“ в света на мъжете – ето защо „Мъже“ е приказка за жената и нейната свободна воля да бъде себе си.

Харпър (наситено с емоция и страст изпълнение на Джеси Бъкли) наскоро е загубила своя съпруг. След семеен скандал и решение за развод той пада от съседски балкон и умира. За да се разведри и да намери покой, Харпър наема кокетна къща в английския Прованс. Нейният хазаин Джефри е странна птица – постоянно се шегува с гостенката си и хората в селото. Оказва се обаче, че мястото е особено – тук между всички мъже има нещо общо, те си приличат. Актьорът Рори Киниър изиграва всички персонажи в селото – хазаин, полицай, тийнейджър, викарий, барман. След разходка в гората Харпър се натъква на стар тунел, където се заиграва с ехото на своите викове и докато като дете се радва на тази неочаквана комбинация от тонове, тя открива, че е наблюдавана от мъж, който започва да я преследва. Колкото повече неизвестният скитник се доближава до Харпър, толкова по-ясно зрителят по подобие на героинята установява, че мястото не е така приветливо, необяснимо предчувствие за страдание обзема крехкото ѝ тяло.

„Мъже“

Странният скитник се разхожда като Пан в естествената си голота, от лицето му израстват цветя и храсти, но той не е миролюбив, защото иска да проникне в дома на Харпър. Другите мъже също започват да преследват Харпър и тя е принудена да употреби кухненския нож и други хладни оръжия, за да съхрани живота си. Преследвачите са проекция на умрелия съпруг, те откликват на манипулацията, че Харпър, която си е позволила да каже „не“, има вина за смъртта му. Но истината е друга – отхвърленият мъж не може да се признае за победен, той винаги ще търси начин да провокира по-слабите – да ги нарани, да ги подразни, да ги подчини на волята си. Когато една жена прави сама изборите си, това вероятно е проблем за мъжете. Вярно е, че еманципацията и феминизмът отдавна не са на мода, но пък също така е и истина, че комплексите за малоценност се проявяват по-често при мъже, които играят ролята на домашни насилници. „Мъже“ е вид реакция на режисьора спрямо насилието над жените. Разказана със средствата на приказното и ужаса, като логическа обусловеност на драматургично ниво тази идея може би изглежда банално и повърхностно, но пък за сметка на това играта на актьорите, камерата на Роб Харди, оригиналната музика на Джеф Бароу и Бен Солсбъри работят за създаването на специфичен визуален крясък, който по нищо не отстъпва на онзи вик, преживян в едноименната картина на Мунк. Във филма присъства кадър, аналогичен на картината.

Съпоставки с филми като класическия „Отвращение“ на Роман Полански или „Майка!“ на Дарън Аронофски са възможни. Различното при Алекс Гарланд е в трактовката – тук ужасът не е плод на вътрешна неувереност, а резултат от опит за манипулация, която проявяват мъжете в качеството си на губеща страна. Губещият замества загубата и тревогата по неосъществените желания с провокация, провокира чувството за вина. Когато се чувстваме виновни или изплашени, ние сме готови да забравим всяка обида, унижение или лъжа, за да умиротворим, да запълним празнотата, но Харпър не се чувства виновна, нито иска да участва в подобен цирк. Ето защо мъже с изтерзани и изпочупени тела започват да я преследват навсякъде. Харпър избира свободата и трябва да плати висока цена – да прекара една нощ с кошмарите на мъжкия род.

„Мъже“ е покаянието на Алекс Гарланд, опит за извинение към жените, жертви на насилници. Вероятно филмът ще се харесва на последователките на Харпър и вече предизвиква критики и несъгласие сред другата аудитория, според която най-голямата ирония е, че режисьорът е мъж. И все пак, ако искаме да разказваме за съществени, болезнени проблеми на съвремието, а насилието и агресията са безспорно сред тях, защо пък да не го направим елегантно и със стил, използвайки жанр, който обикновено се неглижира от кино капацитетите и критиката. „Мъже“ на Алекс Гарланд успява да ни въвлече в обратите на артистичния съспенс и творбата определено е много по-интересна от „Престъпления на бъдещето“ на Дейвид Кроненбърг или пък по-многопластова от филмите на нашумелите хорър дебютанти Шарлот Колбер, Нико ван ден Бринк, Адисън Хайман, Хлои Окуно.

Елица Матеева