Книгата на Гергина Кръстева сякаш наистина може да се мисли като една история на поетическото настояще. Бих могъл да я сравня с пълна и изчерпателна карта, която именно поради своята пълнота и изчерпателност е сякаш равна на повърхността, която изобразява. Четеш „Гласове и страници от вчера“ и това ти стига. Поетическите образи са чудесно експонирани. И (донякъде) тази констатация компенсира възможността повече никога да не се срещнеш с тях. Защото стихосбирките, издадени в последните 12 години, са неизчислими като броя на морските песъчинки. Невъзможно е дори да знаеш за тяхното съществуване (над 75% от въпросните книги дори не влизат в търговската мрежа), а доцент Гергина Кръстева не само ги е прочела, тя ги е анализирала и каталогизирала. Струва ми се, че това е начинание, по-трудно и по-предизвикателно от дванайсетте подвизи на Херакъл (един от които е почистването на Авгиевите обори).
Мисля си, че – четейки тези редове – някой ще ми възрази и ще каже: „Какво като е трудно? То е трудно и да подскачаш на един крак от Арбанаси да гара Горна Оряховица. По-важното е не колко е трудно, а колко е ценно едно начинание“. Самопонятно е, че няма как да измерим ценността на който и да е литературоведски текст, но ако не беше „Гласове и страници от вчера“, много от стихосбирките, за които се пише, щяха да умрат още преди да са се родили. В този смисъл едно подобно изследване прилича на акушерската помощ. Най-малкото защото хората и стиховете най-лесно се осакатяват при появата си на бял свят. Ето защо, когато се ражда дете, никой не бива да се интересува какъв човек ще излезе от него. Дори годините да го оформят като крадец и разбойник, човекът има право на своето първо проплакване. И на своята първа ласка, естествено. Има право да бъде отрязана пъпната му връв и да се влее от утробното море в „океана на живота“.
Давам си сметка, че тази алегория е подвеждаща. Защото стиховете, подобно на дивите зверове, се раждат без акушерска помощ. Те оцеляват от само себе си, тъй като в джунглата и в литературата няма по-голяма сила от естествения подбор. Но от друга страна, точно по тази причина, зверовете и стиховете са безкрайно уязвими. Та нали всички сме пътували нощем и добре знаем колко е лесно дива котка да попадне под гумите на лека кола.
В този ред на мисли: да забележиш някого, да спреш навреме пред него, може да е равнозначно на това да го спасиш.
Силата на подобен аргумент се потенциира и от друг факт. Нерядко намаляването на скоростта може да спаси не само живота на звяра, но и живота на шофьора. Особено ако пътят бъде пресечен от тристакилограмово диво прасе. Или от благороден елен… Всяка от двете метафора е като градина с разклоняващи се пътеки. И води до различни умозаключения. И точно затова са важни книги като „Гласове и страници от вчера“. Благодарение на тях се срещаме със същества, които липсват в нашия естествен хабитат. Разширяваме границите на рефлексивния си опит и подобно на един приказен Маугли откриваме колко очарование може да има в поетическата джунгла. Още повече че само и единствено в тази джунгла могат да съжителстват камили и акули, пантери и маймуни, носорози и еднорози. Съжителстват реални с измислени същества; тигри с кентаври, мечки с циклопи…
Сега (сигурно) е моментът, в който трябва да се извиня. „Гласове и страници от вчера“ е толкова обемна книга, а не цитирах нито едно име. Признавам, че така не бива. Но не съм прочел и една хилядна от цитираните стихосбирки. Всички (или почти) тези имена не ми говорят нищо. Не защото не си струва да им се отдели време, а защото заниманието с поезия си остава професия. Професия, различна от моята. Но в свое оправдание ще завърша с признанието, че „Гласове и страници от вчера“ ме накара да потърся много от изброените автори. Накара ме да им пиша имейли, да им звънна по телефона, да поговоря с (някои от) тях. И да се уверя, че Гергина Кръстева разбира от литература.
