Смисълът на историите

Смисълът на историите
  • Публикация:  classa.bg***
  • Дата:  
    08.08.2022
  • Сподели:

На 10 юни тази година полската писателка Олга Токарчук и нейният български колега Георги Господинов участваха в писателска дискусия, която се проведе в Регионалния център за съвременни изкуства „Топлоцентрала“. Разговорът между тях постави началото на първото издание на фестивала „Литературни срещи”. Водещ на събитието бе журналистът и поет Димитър Кенаров.

Сред обсъжданите теми бяха литературните граници на Централна и Източна Европа, начинът на писане през 1990-те години и днес, позицията на разказвача в литературата. Повдигнати бяха и въпросите доколко е възможно да излезем от собственото си съзнание и интерпретация за света, правата на животните, ролята на писателя като активист, войната между Русия и Украйна, нуждата от наративи за бъдещето.

* * *

Георги Господинов: Има нещо антимонументално в общото ни писане и това вероятно идва от традицията, от която излизаме. Има нещо, в което вярваме, мисля, и двамата, и това е, че нетрайното, малкото, онова, което утре ще умре, е важно и то трябва да бъде съхранено, описано, вкарано в история. И двамата вярваме, може би наивно, че историите пазят и пренасят тези нетрайни неща.

Олга Токарчук: Смятам, че феноменът, наричан някога Централна Европа, днес обхваща и България, а също Румъния и страните, които имат обща история през комунизма и тогавашната окупация. Струва ми се, че пишем и мислим по сходен начин, различен от този на Запада, макар винаги да се стремим натам. Но нашият исторически опит е толкова драматичен, толкова различен, че това няма как да не ни окаже влияние. За мен много важен философ е Зигмунт Бауман, който е израснал и е възпитан в Полша. Когато създава понятието за течна действителност, той очевидно препраща към опита на тази част от Европа, която живее именно в тази течност, в тази непостоянност. Трудно е, разбира се, да дефинираме това пространство, където постоянно се менят границите, тази огромна територия, където непрекъснато се променят политическите влияния, променя се окупаторът, налагат се различни идеологии или дори езици, където всичко свършва и се мени непрестанно. И това е една постоянна промяна, което означава, че е трудно веднъж завинаги да дефинираме това пространство. Западна Европа няма този опит. Франция е държава със силна култура и много по-стабилна история, а също Великобритания, която е била империя и има огромно влияние върху света. А ние тук сме някак наполовина в съня, живеем наполовина в лириката, в поезията. Затова в тази част на света, за която говорим, особено в Полша, не познавам толкова добре българската литература, ние търсим много по-често изразяване в поезията, отколкото в прозата и романа. Смятам, че именно фрагментарността на поезията пасва на фрагментарността на живота ни. Много често историята ни изправя пред такива предизвикателства, на които не можем да реагираме по друг начин освен чрез гротеската или със сюрреалистичен отговор. Някой е нападнал някого отникъде, случило се е нещо като Втората световна война или Холокоста, и тогава ние губим думите, губим сякаш последователността, причинно-следствената връзка на изреченията. И започваме да търсим форма, която е способна да обхване неправдоподобността на случилото се. Имаме проблем с реализма – аз често подчертавам това, защото целият ми писателски живот е война срещу реализма – може би защото не се доверяваме на действителността, тази действителност много често ни е подвеждала. Трудно е за нас като Флобер да описваме в раздели и глави различните страни на живота, ние по-скоро се опитваме да избягаме от това. Също така бих добавила феминистично, че в централноевропейската литература липсват, отсъстват жените. Сега ние сме свидетели на това как жените все повече, с все по-голяма увереност влизат в полето на литературата и творят. Но когато растях, в тази литература липсваха жените…

Георги Господинов: Тази тема вълнува Олга от доста време. Когато преди няколко години тя каза, че трябва да говорим повече за централноевропейска литература и че всички ние сме част от нея, аз отговорих: съжалявам, ние, в България, сме част от източноевропейската. Тя каза: не, не, тук има едно друго деление отпреди Втората световна война, която изтегля, както казва Кундера, 400 км на изток – понятието за Европа и за Запада, за Централна Европа. Ще се съглася с това, което каза Олга, и ще прибавя пак разказването на малки истории. Знаем, че историята се пише от победителите, нали така казват. И понеже победителите са винаги на запад от Централна Европа, то на нас ни остава да разказваме малките истории. Малките истории се разказват от победените. Победените имат тези истории, за да оцелеят, за да запазят счупеното си гърне, счупената си идентичност. Това обаче е и силата тук… да застанеш на губещата страна, да си в гротеската, да си откъм Кафка или откъм Радичков, откъм Данило Киш. Това са важни неща и да, има бъдеще в това…

… Аз наистина мисля, че през 90-те години се свърши много работа по разграждането на монументалния език, на монументалния поглед. Тогава за първи път моето поколение получи самочувствие, че може да се разказва всякак в литературата, че можеш да си измисляш всичко – и жанр включително, че литературата може да бъде игра. Такива прости неща, които преди това изглеждаха немислими. 90-те бяха десетилетието, поне в българската литература, в което поезията беше силният жанр. Поезията беше тази, която реагира най-първо. В края на 90-те започнаха да се появяват романи, да се опитваме да обмислим какво се е случило. Но поезията беше жанрът на 90-те и 90-те бяха времето, което ние прекарахме по улиците, по площадите. Това беше много важен университет за нас. Знам, че за Олга този университет с площадите и улиците се е случил през 1980 г., когато е била студентка във Варшава, така че имаме тук десет години разминаване. Но за нас този опит на улицата, опитът с разграждането или свободата в езика и в писането беше страшно важен.

Олга Токарчук: Ти говориш за монументална литература. Но в Полша не се казваше така. За нас това беше литература, която очакваше от писателите постоянно да се противопоставят на голямата политика. И много от моите приятели писатели започнаха да пишат съвсем лични, индивидуални истории, базирани на техния личен опит. Това беше истински тренд, беше тенденция – да се търси провинцията, да се търси историята на провинцията, която не трябваше да бъде вече полска, можеше да бъде и друга. Всички отидохме в тази посока. След това, през 2000 година… щом говорим за разпада на комунизма, трябва да помним, че комунизмът беше сменен от капитализма. В Полша капитализмът през 90-те години беше изключително агресивен. Първо го приемахме като чиста монета, но след това започна да се събужда и критиката на това, което се случваше. Така че в началото на 2000 г. се появиха вече друг вид нишки, които бяха обществени, базирани на солидарност, те показваха изключените от обществото. От тази гледна точка бяха политически, но не през погледа на голямата история, а на обществената промяна. Аз, разбира се, много опростявам всичко, но говоря за вълни. Сега има друг размисъл – да преформулираме някои очевидни неща, които сме вземали за чиста монета и които ни се струваха невъзможни за дискутиране. Тук вече се появиха нишки, свързани с феминизма, явни опити за преформулиране на света, едно ново евангелие на жените. Но също така нишки, които ни показват какво е отношението ни към природата, към екологията… И това, което ме интересува много и което започнах – една вълна на опити за разбиране наново на историята, тоест да се опитаме да намерим други гледни точки към историята. Идва ми наум също – като реакция на темата за околната среда, че в Полша се пишат много апокалиптични книги, израз на страха от бъдещето. Това е доста интересно движение, в което участват много млади хора, става дума за едно връщане към сайънс фикшън. Имате ли нещо такова?

Георги Господинов: Има, разбира се, такива книги, в някаква степен и „Времеубежище“ е такава книга, но не съм сигурен дали има такава вълна. Това, което спомена за природата, за околната среда, за смяната на гледната точка, ми се струва много важно. Понеже тук използвахме понятието монументализъм, аз бих добавил още едно – антиантропоцентризъм. В смисъл че ние сме твърде много в антропоцентризма, в това, че разказваме света само през нашата гледна точка. Имам един опит във „Физика на тъгата“… Всички знаете „Старецът и морето“, тази история за стария рибар, който хваща една риба, и как се бори с нея, колко всички сме горди, че накрая успява да оцелее и да извади на брега гръбнака ѝ… И си казвам, добре, а какво би било, ако тази история бъде разказана от рибата, просто да си помислим тази история, разказана от жертвата, не от рибаря, на когото съчувстваме. Това ми се струва важно и мисля, че то тръгва в литературата, има го като тенденция, тази смяна на гледната точка, да разкажеш другата история, да разкажеш историята на победения, историята на света през очите на губещия.

Олга Токарчук: Мисля, че това е революция в литературата, защото сме свикнали разказвачът, който споделя своя опит, да е в първо лице. Или пък светът ни беше разказван обективно от трето лице. Сега разбираме, че това е прекалено малко. Това се случи и на Запад – фактът, че историята беше пренаписана от гледна точка на жените. Изведнъж се оказа, че от гледна точка на жените всичко се вижда по различен начин, вижда се откъм малките неща, отдолу. Ще кажа, че съм вманиачена в търсенето на разказвачи. За съжаление, не познавате най-новите ми книги, но те са едно вманиачено търсене на нетипичния разказвач. Когато бъдат преведени Якововите книги, ще видите, че там разказвачът е в 4-то лице. Мисля, че не съм срещала още такава гледна точка в литературата. Това вманиачаване в търсенето на нови гласове ме доведе до най-новата ми книга Empuzjon. Не бих искала да чакате с нетърпение тази книга, но мисля, че това е революция, разказвачът там е изключително ексцентричен. Тоест може да се пишат и книги с друг вид разказвачи. Мисля, че патриархалният и нарцистичен разказвач от първо лице, който знае всичко, отива в миналото и това е голям шанс за литературата… Той вижда автора, това е интересно, че този разказвач от четвърто лице вижда и автора, който пише.

Георги Господинов: … Мисля, че няма друго изкуство или техника, която да прави по-добре това излизане от собственото съзнание и вселяването, влизането в съзнанието на другия. Всички помните този случай с Ницше в Торино, когато той вижда през прозореца да бият един кон и слиза долу, на площада, прегръща коня, отнася няколко камшика и шепне в ухото на коня: братко мой, братко мой. И тогава припада, оттам се отключва неговата болест или лудост. Или това, което казва Дарвин и което ми е много любимо, затова ще го кажа пак, той казва за животните: те са наши братя по болка. Тоест ако нещо изпитва болка, значи то е част от цялата мрежа на живи същества. В този смисъл ти можеш да имаш братство с него, братство по болка. И това е важно, понеже като говорим за емпатия, ние обикновено говорим за емпатия между хора. Но ако можем да минем отвъд това и да изпитаме емпатия към животно, което няма разказ, което няма език, което е отвъд езика, мисля, че това може да го направи литературата. Най-малкото защото ние, както пише в едно от есетата на Олга, самите ние сме направени от 43% човешки клетки, тоест в нас живеят още 57% други – насекоми, бактерии, вируси… Значи самите ние вътре в себе си вече сме мрежа, вътре в себе си сме общество…

Олга Токарчук: … Дали е възможно да излезем извън себе си по някакъв начин и да разкажем за това, което ние не сме? Ти казваш за емпатията, а аз бих искала да те попитам, Георги, дали имаш вдъхновение, прозрение, че нещо излиза от твоето съзнание?

Георги Господинов: Не съм сигурен, че разбирам въпроса. Ако свържем вдъхновението с емпатия, мисля, че да, те са свързани. Ако аз чуя история, която не е моя, и се вживея в тази история или тя стане моя, това ме вдъхновява да я напиша по личен начин. Та Фелини, понеже го обвиняват, че разказва само лични, биографични истории, казва: ами аз и за една риба да направя филм, той пак ще бъде личен. Човек може да направи лична история за всеки друг. В този смисъл мисля, че да, емпатията дава вдъхновение, ако съм разбрал правилно въпроса.

Олга Токарчук: Думата вдъхновение е малко романтична, малко анахронична, но бих искала да я използвам в нов контекст, защото аз много често изпитвам по време на писане такива идеи и мисли, които идват при мен отвън, но не са нещо прочетено. Появява се някаква мисъл, която не знам откъде се е появила, и измислям някаква фигура, някакъв персонаж. Може би някои читатели знаят фигурата на Марта, това е фигура, която не аз измислих, тя дойде при мен като героиня и ми каза да пиша за нея. Често разказвам за това как трябваше да напиша сцена и да направя диалог между нея и повествователката и тя започна да говори в моята глава, а аз започнах да пиша това, което тя ми казва. Написаното не е това, което аз исках да кажа, тя по-скоро ме завладя… Аз казвам именно на това вдъхновение и мисля, че в този транс, какъвто представлява писането за мен, понякога се намира отговор на това дали мога да престана да бъда себе си, да вляза в нещо, където иначе не бих могла да достигна. Това не мисля, че е емпатия, това е нещо още… знам, че това звучи малко метафизично, но мисля като психолог, че това може да бъде обяснено по някакъв научен начин. Например, че нещо идва до мен от несъзнаваното, че нещо изтласкано се връща при мен, нещо неосъзнато, което се проявява по време на писането. И мисля, че понякога това е, което ми позволява да изтрия границите около себе си и да стана за един момент някой друг, чието преживяване мога да привлека в текста. Това е едното. А другото нещо, което исках да кажа по този въпрос, е това, че ние смятаме, че животните нямат език. Мисля, че ние трябва да дефинираме наново понятието език. Това не е просто човешкото умение да се пишат думи или пък изграждането на някакви системи от тези думи, защото все пак пчелите, мравките, кучетата, те имат език, но това е по-скоро неписан, невъобразим за нас език, едва сега започваме да опознаваме тези езици. Това е изключително сложно, особено в случая с пчелите, това е език, който е като някакъв геометричен танц, те създават фигури, това е нещо напълно невъобразимо. Затова мисля, че може би благодарение на изкуствения интелект някога ще можем да опознаем тези езици, но също така да направим преводачи, както днес имаме Гугъл преводач на хората, така може да има Гугъл преводач на пчелите, защо не, или на кучетата.

Георги Господинов: Освен език имат и памет. Тоест те помнят нещата от миналото си, помнят местата, на които са били, най-малкото, където са събирали прашец и т.н. Така че имат език, имат памет, вероятно разказват истории. И въпросът е как да се научим да събираме техните истории, да подслушваме пчелите. Абсолютно съм съгласен с това, сега разбирам какво имаш предвид под вдъхновение. Но ето, вижте, някак си полското вдъхновение е по-метафизично и мистично. Сега разбирам, моят български аналог за това необяснимо, в което влизаш, е как стоя сам в три и половина следобед и изпитвам абсолютно необяснима тъга, абсолютно безпричинна, необяснима, непородена от нищо, ако щете българска или небългарска, но тъга. И се опитвам, няма думи, трудно е да я разкажеш, няма цвят, няма мирис, няма сетива за това, с които можеш да осъзнаеш, да опипаш, да я опиташ на вкус, но тя е в тебе и това е допиране до други светове. Това е моето българско вдъхновение.

Димитър Кенаров: Доколко гневът може да бъде движеща сила в едно писане?

Олга Токарчук: „Карай плуга си през костите на мъртвите“ беше опит да се реабилитира тази емоция, емоцията на гнева, защото гневът винаги се смята за начало на насилието, на агресията, за нещо лошо. От друга страна, без гняв няма и развитие смятам аз, поне като си спомня своето психологическо образование и работата с пациентите. Ако детето не каже не, няма да постави границата, няма да реагира емоционално към дадена ситуация, тогава то не може да се развива. Ние не можем да променим агресията в света, но можем да я насочим като емоция, която е важна. Има едно красиво будистко изказване, което ще се опитам да цитирам, за тези емоции, които са смятани за лоши: гневът води до мъдростта, а тъгата води до съчувствието. За всичко, което смятаме за лошо, можем да намерим някаква мъдрост, която изгражда. Написах тази книга в гняв. Всъщност често използвам гнева, искам да го преработя, да обхвана тази негова позитивна страна. Доста се борех в тази книга – по какъв начин да разкажа на хората за страданието на животните, подхващайки една тема, за която хората не искат да слушат. Самата аз, когато чета статии във вестниците или в интернет, често ги затварям, не мога да понеса това, те произвеждат много силни емоции у мен. И си помислих, че ако намеря правилната форма за това трудно чувство, тогава ще бъде по-лесно. Помислих, че всеки ще поиска да прочете криминална история и да разбере кой е убиецът накрая. Това беше трик. Да кажа неудобните неща в една сякаш по-популярна форма, която ще бъде невинно купувана от читателите, които ще попаднат в това блато до уши и ще трябва да направят нещо с тази емоция.

Георги Господинов: Разбира се, че живеем в епоха на гняв, това е ясно. И аз съм гневен, въпреки че не изглеждам така сега. Интересното при гнева е, че те кара да седнеш да пишеш, а като започнеш да разказваш, той някак си се втечнява, тоест започваш да разбираш и това е още по-тежко, става ти отчаяно или изпитваш съчувствие, както казваш.

Олга Токарчук: Да, той води към мъдрост.

Георги Господинов: Не знам, но започваш да разбираш по-скоро мъдростта, свързана с печал, така че това са мъдрост и печал в едно. Но това е хубаво в крайна сметка – ако хората разказват истории, вместо да се хейтят и бият. Защото докато пишеш или докато разказваш една история, не можеш да биеш другия… И това е смисълът на историите, на разказването…

… Мисля, че и двамата с Олга сме от писателите, които имат ясна позиция. Разбира се, мечтая си да дойде време, в което да не трябва да скачам на площадите или да ходя на митинги, да си седя в една къща и да пиша. Мисля, че това е нормално човешко желание. Даже се чувствам неловко, признавам, когато съм на някакъв митинг и трябва да свиря, да скачам или да вдигам ръка. Но се налага, няма как. Няма как, защото това е част от чувствителността на писателя. Ако си перде, тогава не можеш да пишеш тези книги, ако не те дере отвсякъде, ако не те боли отвсякъде… Ами пиши си там някакви измислени истории.

Олга Токарчук: Да, съгласна съм. Това е въпрос на темперамент. Така се случва, че писателите обикновено са интровертни, малко боязливи хора, които не се чувстват много добре в тълпата. Аз например имам страхове, когато съм в големи групи хора и много трудно понасям тълпите. Имам дори вегетативни пристъпи, но със сигурност винаги ходя на парада на равнопоставеността. Но не мога да кажа, че някой артист трябва да прави нещо… В изкуството няма трябва, това е нещо, което идва отвътре. И мисля, че моята активност по-скоро е свързана с чувствителността към чуждото страдание и изключване, а не толкова идва от усещането, че трябва. Аз просто реагирам инстинктивно. Не съм типът активистка. Не умея да действам, да правя нещо навън. Предпочитам да седя, както казваш, вкъщи, да пиша нещо, което по някакъв различен начин ще разкаже за това, което ни кара да страдаме. И ми се струва, че именно да напишеш криминален роман, в който главна тема е убиването на животни, това е моята задача и моят начин да стигна до хората. Моят начин не е скандирането…

Георги Господинов: … Разбира се, че съм против това някой да каже: няма да четем Толстой и Достоевски, Чехов, защото са руснаци. Абсолютно против. Но когато започна войната и някои от живите писатели, които открито подкрепят Путин, започнаха да казват: ама как така ще ни спирате нас… Бих казал, че в същото време, когато Нетребко, да речем, не беше допусната в Миланската скала, в същото време някоя украинска Нетребко не е била допусната в собствения си театър, защото е бил разрушен. Тоест нека като гледаме от една страна канселирането на подкрепящите Путин в момента живи автори, да имаме предвид и тези, които са в Украйна, Жадан, който в момента е в Харков, продължава да е там, продължава да подкрепя с каквото може хората на фронта. Да имаме и това, защото иначе лесно можем да плачем за едните. Нека имаме сълза и за украинските, и за руските писатели.

Олга Токарчук: Съгласна съм с теб, Георги, защото смятам, че е едно да оценяваш изборите на живи хора артисти, които подкрепят някаква политическа страна, а друго нещо е да бойкотираш Толстой, което ми се струва напълно абсурдно. Мисля, че има поне два аргумента за това да оставим на мира руската класика – първият е, че винаги е по-добре да знаем и да разбираме другата страна. А от Гогол и Чехов можем много да научим за това как това общество, как тази култура третира насилието, индивидуализма, различните неща. Можем много да разберем и да  научим. Вторият аргумент, това чух от един украинец и ми направи силно впечатление, той каза, че Русия рано или късно ще загуби тази война, там ще има хаос, хората няма да четат и Украйна, която все пак е двуезична държава, тъй като там се говори и руски, та руската литература парадоксално ще оцелее точно там. Това ми се стори много странно и футуристично, но е много възможно да е така. Защото тези войници, които вчера, чухте ли за това, за руските войници, които вчера взривиха една мечка, тези руски войници, които изнасилват, те със сигурност не четат Толстой, те със сигурност нищо не четат. Това е една дива сила, с която не можеш така или иначе да се разбереш. Това е съвсем друго ниво – на култура, на цивилизация.

Георги Господинов: Стане ли дума за съдба, винаги е опасно, а Русия обича да говори за съдба, за душа и там умом – Россию не понять. Това винаги е плашещо. Не знам дали видяхте, но преди няколко дни в Руската дума е внесено предложение да се преразгледа независимостта на Литва. Тоест постепенно нещата вървят към това връщане назад, както каза и Олга, и с това съм абсолютно съгласен. Войната е връщане назад. Връщане назад по всички пътища, по всички линии. Връщане първо към 1991-ва, после към 1989-а, после към 1939-а, после към 1917 година. Това връщане назад към миналото мисля, че е страшно важна тема днес. Колкото по-малко памет, толкова повече минало.

Олга Токарчук: Искам да кажа нещо оптимистично, имам чувството, че в Полша е настъпила поколенческа промяна, тя е все по-разпознаваема в сравнение с няколко години назад. 200 хиляди души умряха от пандемията в Полша, това бяха най-вече възрастни хора от електората на по-консервативните политически сили. На сцената излязоха много млади хора, които вече са привикнали да живеят в глобален свят. Те са отворени и пред нашите очи се променят акцентите в полското общество. В Полша национализмът е инструмент, който се използва от популистката партия по един циничен и манипулативен начин. Трудно ми е да кажа доколко той действително е вкоренен в хората и доколко е нещо, което изкуствено се създава през социотехники, през пропаганда, през телевизия и т.н. Струва ми се също така, че това избухване на национализма в цяла Европа е нещо изкуствено причинявано, защото хората през последните 20–30 години свикнаха да живеят в един глобализиращ се свят и не разбират в какво се състои този национализъм. Въпросът за национализма в тази война, руско- украинската, е също така изкуствено дефиниран. Всъщност тази война използва национализма, за да скара тези две общества едно с друго, защото в нея става въпрос за нещо друго, това е война за ресурси, за империалистически влияния, за власт. И струва ми се, че тук задължение или смелост, гражданска доблест на хората в Европа и по света е да не си позволяваме да изпаднем в тези националистически чувства. Разбирате ли какво имам предвид? Национализмът е нещо напълно мъртво. Да смятаме, че този, който живее от другата страна на границата, е по-лош от нас. Това е мислене отпреди сто години. Когато през XIX век се появяват националните държави, тогава национализмът има своя смисъл. Той създава идентичност, колективност, свързани с появяващата се индустрия, както например в Полша в междувоенните години. Но днес национализмът няма никаква мотивация, това е понятие, което идва от космоса и с което политици и тирани като Путин си играят. Затова нека не се подвеждаме по национализма.

Георги Господинов: Да добавя и аз – голяма част от „Времеубежище“ е посветена на тази тема и казано най-късо: национализмът е кич. И тука вече е въпрос на култура да откриеш този кич, въпрос на ум, на вкус, на разказ. Това е едното. Знаете ли в България… Олга не знам дали знае за Ботев, но Ботев е този, който националистите се опитват да татуират на бицепсите си, да го присвояват и т.н. А Ботев казва: най напред трябва да бъдем човеци, а после българи и патриоти. Ботев го казва. В този смисъл какво ние трябва да правим? Преди десет години бих казал: не ме интересуват, можем само да ги осмиваме и т.н. Не, оказа се, че не, в някаква степен ние не можем да… не трябва да отстъпваме този разговор и тази позиция единствено на тях. Не трябва да се дърпаме и да кажем: правете, каквото искате, аз не мисля като вас. Не, трябва да говорим, че човек може да обича мястото, където е роден, или родината по много по-цивилизован, просветен, умен и спокоен начин…

 

 

 

Станете почитател на Класа