Шерил Милнс пристигна, за да представи свои ученици. Искаше ми се да беше няколко десетилетия по-рано, за да го чуем, както това се случи, и то два пъти с другата американска оперна звезда – Томас Хемпсън. Но и за тази възможност съм благодарна на Найден Тодоров и Софийската филхармония.
Изумително жизнен, лъчезарен, готов да споделя спомени, опит и знания е Шерил Мелнс. Легендарният баритон е роден на 10 януари 1935 г. и на 87 години продължава да се интересува от всичко, което се случва около него. На срещата разказа за дядо си по майчина линия: „Роден е през 1858 г., още преди Гражданската война. Той беше много добър музикант“. Дядото на Милнс ръководи църковния хор, а майка му е органистка. По време на разговора, след като изброи с кои български певци е пял, попита дали има и големи български диригенти. Казах му, че имаме много големи диригенти, но не са толкова известни, колкото са оперните ни певци. Пак в хода на разговора не пропусна да попита дали се изпълнява у нас българска музика. Поиска да научи думата „благодаря“ и сподели, че я казва на езика на всяка държава, в която е гостувал. На концерта на 22 май в зала „България“ не пропусна да благодари на публиката на български.
Оперната гала започна с тържествена част. Прочутият певец получи званието Доктор хонорис кауза от ректора на Националната музикална академия, проф. д-р Сава Димитров. Видимо развълнуван, той остана с медала до края на вечерта. В словото си спомена имената на всички български оперни певци, с които е пял. Направи го и в интервюто. „Пях с Николай Гяуров на дебюта му в МЕТ във „Фауст“. Аз бях Валентин, а той Мефистофел. За мен Николай Гяуров е гигант. Най-добрият. Пял съм и с Никола Гюзелев, Анна Томова-Синтова, Гена Димитрова, Райна Кабаиванска, с която записахме „Тоска“.“
Повече от двайсет години Милнс и съпругата му Мария Зувес имат фондация, Sherrill Milnes VOICE Programs, в която се занимават с млади оперни певци. В зала „България“ той също така дирижира няколко пиеси – увертюрата на „Нюрнбергските майстори певци“ на Вагнер и два дуета, и акомпанира на съпругата си за една от най-популярните песни от Магьосникът от Оз“ – „Някъде отвъд дъгата“. „Учил съм дирижиране и сигурно знаете, че съм свирил на цигулка цели петнайсет години. И на пиано също“, каза той. А аз допълвам, че в биографията му пише, че е свирил още на виола, контрабас, туба, саксофон. „О, това беше отдавна и за кратко време.“
Как вдъхновявате учениците си, какъв е подходът ви към тях?
Това са трудни въпроси. Казвам им да учат музика. По-рано, ако някой имаше глас, преподавателят казваше: „Изучавай гласа си“. Аз казвам: „Изучавай музиката на пеенето. Това не е едно и също. Свързани са, но не са едно и също. Учете музиката, учете инструменти – пиано, цигулка, кларинет, какъвто и да е инструмент. Учете за музиката – учете нотите, механиката в музиката“. Ако искаш да пееш, само защото ти харесва, е страхотно, но това няма да ти създаде кариера. Знанието ще ти отвори кариерата. Знанието и талантът. Музиката не се открива в ДНК-то, например на Верди. Дори ларинголозите, когато видят гласния ви апарат, не могат да кажат дали сте добър певец. Те могат да разберат, че Карузо, Павароти, Гяуров пеят, но не могат да кажат защо са толкова добри.
А какви са целите на фондацията?
Ние преподаваме, обучаваме, вдъхновяваме младите певци, така че да стават по-добри. И когато те вече са добри, за да може да им плащаме, ги наемаме за фестивала в Савана. Това лято поставяме „Фауст“. Така че обучаваме, правим ги по-добри, за да им се плаща по-добре. При нас нещата са свързани. Правим това вече над двайсет години. Започнахме през 2000 г. Средностатистическият зрител смята, че Бог ти е пуснал нещо в гърлото или не ти е дал талант и затова не си добър. Има известна доза истина, но е съвсем малка. Всички можем да станем много добри, ако работим. Но ние не знаем какво е талантът, той е в ДНК-то, което не можеш да видиш, както и желанието, страстта, емоцията. Сложно е. Първо трябва да разбереш дали ти харесва, имаш ли таланти (нарочно употребявам думата в множествено число). И още нещо, всичко е строго индивидуално. На теб може да ти харесва, на мен не. Защо? Няма отговор за това.
А защо след като сте свирили на толкова инструменти, избрахте пеенето?
Винаги съм пял – в началото в хорове. Майка ми беше преподавателка по пиано и ръководеше църковен хор. А аз пеех в нейния хор. Бях щастлив, че чрез нея опознах музиката на Бах, Хендел, Моцарт, Хайдн, Шуберт, Брамс, Менделсон. Тази музика ме заобикаляше. Винаги съм пял и съм свирил едновременно… А в университета и бакалавърската, и магистърската ми степен са музикална педагогика. Така че мога да работя самостоятелно с гласа си.
Диригентския си дебют Шерил Милнс прави през 1969 г., когато в памет на майка си дирижира ораторията „Илия“ на Менделсон. През 2000 г. дебютира и като оперен диригент в Минесота с „Аида“ на Верди. В творческата си биография Шерил Милнс има безбройни срещи с най-големите състави, диригенти, режисьори и певци. Само в МЕТ, където дебютира през 1965 г., е пял в над 650 спектакъла, от които шестнайсет премиери, седем пъти е откривал сезона на Операта и многократно е участвал в директните телевизионни излъчвания. За записите, които е осъществил, има три награди Грами, а според статистиката е най-записваният американски певец на своето време.
Изпълнявали сте и сте записвали и музика от американски композитори.
Да си призная, аз съм репертоарен певец и не съм най-подходящият, който трябва да говори за американската музика. Но въпреки това смятам, че тя трябва да се изпълнява повече. Аз познавам много американски композитори, но не познавам музиката им. Познавам Моцарт, Верди, Понкиели, Пучини и техните стандартни творби, които съм изпълнявал многократно… Но например Карлайл Флойд ми беше добър приятел. В България изпълнява ли се много българска музика, или повече се свири европейска?
Преобладава европейската.
И при мен беше така. Направил съм през цялата си кариера само две световни премиери. Днес се изпълнява много повече американска музика в театрите – в МЕТ, в Чикаго, Сан Франциско. Преди много години в МЕТ ме покани Рудолф Бинг. Той например искаше всички славянски опери да се изпълняват на английски. Не разбирах защо. Най-накрая, през 80-те, много след като той вече беше напуснал, направихме за първи път „Евгений Онегин“ на Чайковски на руски с Тереза Жилис-Гара, Николай Геда, Марти Талвела. Руският е труден. Особено за фермерско момче от Средния запад да научи руски беше трудничко.
По време на ранния ми опит с Борис Голдовски, с когото работих, правехме всичко на английски в негов превод. Осъществихме над триста представления на „Риголето“, „Тоска“, „Дон Жуан“, „Кармен“, „Бохеми“. Изнасяхме спектакли на турнета в цяла Америка. Голдовски беше руснак, но живееше в Америка и я обичаше, той вярваше, че операта трябва да се представя на езика, на който говори народът. Това беше преди ерата на телевизията и на субтитрите.
Правите професионалния си оперен дебют през 1960 г. като Мазето от „Дон Жуан“ на Моцарт точно с компанията на Голдовски. Опитът от турнетата с Голдовски подготви ли ви за големите сцени?
Разбира се. Първо, аз знаех всяка дума от текста, второ, научих се на издръжливост, защото ние пеехме по три, четири пъти в седмицата. А след това в МЕТ, Ла Скала или Ковънт Гардън пееш веднъж или два пъти, докато на турне и при този интензитет се научаваш да пееш, когато те боли главата, когато си уморен, боли те гърлото или имаш стомашни проблеми. Научаваш се на издръжливост. Например, ако гласните ти връзки са добре, но имаш грип, можеш да пееш. Ако си готов да издържиш неудобството на треската и гърлото ти е добре, можеш да пееш. Дали ти харесва? Не, на никого не му харесва, но се научаваш. Изнасял съм концерти, когато не съм се чувствал добре, но съм пял добре. Аз съм селско момче, свикнал съм на тежък труд – да доя кравите, научили са ме да се справям с трудностите.
Промениха ли се оперните певци от времето, когато вие започвахте кариерата си?
Сложен въпрос. Някои певци смятат, а и по мое време беше така, че ако са достатъчно добри, имат право на слава, светът им е длъжен. Това е грешка. Може да сме добри и Бог да ни е дал талант, но светът нищо не ни дължи. Ние трябва да дадем. И ако ни обичат и сме популярни, добре. При сегашното поколение това чувство, че светът им е длъжен, е по-очевидно. Седем години преподавах пеене в Чикаго, в Северозападния университет. Певците там бяха много умни, но смятаха, че щом веднъж си научил „парчето“, всичко е наред и си готов. Това е много погрешно. Не е достатъчно само да запомниш текста и музиката. Можеш да го изпееш правилно, но това не стига. Има и нещо отвъд. Трябва да разкажеш история. Музиката е разказване на история, пътешествие. Трябва да можеш да отведеш публиката на това пътуване. Може и да е кратичко. (Смее се.)
Как ще продължи пътешествието?
Не мога да кажа. Има голямо раздвижване в последните няколко десетилетия – към повече признание, повече вяра в човека, който е на сцената. За по-старите певци като Бергонци, Корели, Дел Монако важеше старият виц: „Ако искаш актьор, обади се на Лорънс Оливие, ако ти трябва певец, обади се на мен“. Това беше преди шейсет години. Тогава актьорското майсторство не се вземаше много под внимание. Сега то е много важно. Тази промяна е от последните 20–30 години. Бъдещето на операта е да бъде музеят – в добрия смисъл на думата, в който ще останат Моцарт, Верди, Пучини, но все повече ще навлизат и съвременни композитори. Все повече се поставят модерни творби на различни езици, много от тях на английски. Начинът, по който изглеждаш на сцената, ще е все по-важен. Със сигурност операта е тук, за да остане.
През 1968 г. Шерил Милнс изпълнява партията на Милер от операта „Луиза Милер“ на Верди в Метрополитън опера Ню Йорк, с което влиза в групата на световните звезди. Две години по-късно е европейският му дебют – във Виенската Щатсопер с ролята на Макбет от едноименната опера на Верди под диригентството на Карл Бьом. През 1971 г. стъпва за пръв път и на сцената на Ковънт Гардън, Лондон като Ренато от „Бал с маски“ на Верди. През 1975 г. излиза неговият филм „Почит към Верди“, заснет в Италия. Няколко пъти Шерил Милнс пее на различни събития по покана на американски президенти: през 1976 г. за президента Джералд Форд; 1977 г. за Джими Картър; 1980 г. за Роналд Рейгън. През 1986 г. той пее на церемонията за 100-годишнината на Статуята на свободата в Ню Йорк под диригентството на Зубин Мета. През 1993 г. организира във Виенската Щатсопер благотворителен концерт за жертвите на войната в Босна и Херцеговина. През 1997 г. е за последен път на сцената на Метрополитън опера, Ню Йорк като Амонасро от „Аида“ на Верди. На следващата година излиза автобиографичната му книга.
