Интервю с режисьора и писателя Людмил Тодоров
В един мой отзив за романа ти „Шлеп в пустинят”, публикуван тук, в Портала, на 29 май 2013 г. написах:
„Все от това време (1989 г.) е и първият филм на Людмил Тодоров – „Бягащи кучета“. Тогава те двамата с Иван Черкелов-Чери и неговия „Парчета любов“ разгромиха с един замах пустословието и показаха, че в най-мъртвото и лъжливо време на соца у нас е израснало едно поколение в изкуството, което безкомпромисно ще защитава правото си да показва живота такъв, какъвто е. С тези филми те без никакъв патос и дидактика възпитаха цяло едно поколение, поколението след тяхното. Моето поколение.
Тези двамата, старите вече момчета Людмил и Чери наистина удържаха на думата си. И за тези 25 години не направиха никакъв компромис. Което трябва да им се зачете. Във времето на големите компромиси това умение краси реверите им като златен медал за храброст.“
И наистина смятам така. Това, което най-много ми е харесвало в хора като вас е липсата на всякаква тържественост и патос. Добре, разкажи как растяхте вие, кое ви помогна да се спасите от лъжата и пустословието до такава степен, че да успеете да спасявате и други?
Благодаря за хубавите думи. Чувствам се леко неудoбно от тях. Иван и аз завършихме ВИТИЗ преди 40 години и направихме първите си филми преди 33. Оттогава аз заснех още 5 филма и неслучайно понякога имам чувството, че киното е минало покрай мен, или аз съм минал край киното в някакъв друг живот. Не се наемам да преценя какъв е бил ефектът и каква роля са изиграли нашите първи филми в културния живот на страната не само заради изминалите години, а и заради факта, че нашето поколение не успя да изведе националното ни кино на европейската сцена по начина, по който го направиха румънците, например, 15 години след падането на комунизма. Българското кино и сега вегетира в покрайнините на европейската култура като почти всичко останало в тази слабо развита европейска страна.
Ти питаш кое ни спаси от лъжата и пустословието на социализма. Ами то не беше чак толкова трудно. Първо, през 80-те години никой не вярваше в комунистическия идеал, а държавната машина продължаваше да го пропагандира, което бе станало нетърпимо за хората. Лъжите бяха толкова очевидни, че будеха смях. Ние, като млади творци, гледахме на българското общество абсолютно несериозно и бяхме насочили цялото си внимание към интимния живот на човека. Такива бяха и първите ни филми – лични, автентични.
На второ място, 80-те години не бяха като 50-те, когато за всяка проява на вътрешна независимост хората са рискували живота си. В това отношение на нас ни беше широко около врата, въпреки че прекарахме в тъпо, безпаметно алкохолно бездействие най-хубавите си години – между 25 и 35. Лесното в случая беше, че можехме да откажем да дебютираме с поръчков филм без фатални последствия за нашето бъдеще. Аз, например, отказах предложението на шефа на тогавашната Кинематография да дебютирам с игрален филм за една свинеферма. Обещано ми беше, че ако заснема този филм, ще ми разрешат да направя и филма на моите мечти.
Най-любопитното в тогавашната ситуация беше, че нас ни спираше не толкова официалната цензура, колкото онези, които се бореха срещу нея. Тези борци се бяха настанили във всички съвети и комисии, които пускаха и спираха филми. Основното им несъгласие с нашите сценарии беше, че са асоциални, „херметични“. Те харесваха само онези сценарии, които мърмореха срещу властта. И именно „мърмореха“, защото за нещо по-сериозно те не смееха дори да помислят. Всеки лошо направен филм за тях беше явление, само защото в него имаше една-две завоалирани реплики срещу властта. Мисленето на тези хора бе изцяло продукт на марксизма-ленинизма. Те бяха в плен на автоцензурата и властта нямаше никакъв проблем с тях. До ден днешен комисиите в Националния филмов център са пълни с такива задръстеняци – много по-млади, разбира се, но със сходно мислене. Посредствеността е общочовешко явление, което в България е стигнало гениални висоти (досущ като завистта, според Елин Пелин, или Йордан Йовков, авторството на това твърдение все още се изяснява).
Ти и Иван Черкелов тръгнахте заедно в киното. И това по особен начин вероятно е белязало живота ви, защото хората дълго ви възприемаха като впрегнати в общ ярем. Сега, когато Иван Черкелов-Чери вече го няма, усещаш ли тежестта върху твоя врат, върху твоите рамене някак да е пораснала двойно? Или пътищата ви в киното отдавна се разделиха, въпреки че си останахте до последно приятели?
Ярем. Хубава дума, само дето не отговаря на начина, по който Иван и аз възприемахме себе си в киното. Вярно е, че след близо десетгодишно бездействие по време на комунизма, дойдоха години, в които по магазините нямаше хляб, а ние правехме кино, най-скъпоструващото изкуство, и може би точно заради това ние нямахме чувство за мисия, напротив, отнасяхме се към нашите занимания с немалка доза ирония. И как иначе в една държава, която произвеждаше по филм и половина годишно, а понякога по-малко? Когато работехме, го правехме съвестно и отговорно, но никога не сме си губели ума. Последствията от смъртта на Иван Черкелов са свързани за мен не с киното, а с далеч по-важни неща. Той беше голяма и важна част от моя живот. Беше един от хората, с които винаги съм сверявал своите житейски оценки.
Иначе аз споделям мнението, че класът на Георги Дюлгеров, от който Иван и аз бяхме част, остави диря в българското кино. Атмосферата в този клас беше специална. Всичко започна през далечната 1977 г., когато като студенти първи курс режисура ние наехме квартира близо до сградата на ВИТИЗ – едно голямо мазе, което обзаведохме със стари мебели и на шега-наистина преместихме в него най-важните си лекции. Там провеждахме часовете по кино режисура с Георги Дюлгеров, там Младен Киселов, светла му памет, ни учеше как да работим с актьорите в часовете по театрална режисура, там репетирахме актьорските си етюди, там идваше ръководителят на класа Христо Христов, светла му памет, който по онова време освен голям режисьор, беше важна клечка в управлението на киното. Реално погледнато, ние преместихме в това мазе почти цялото си следване, а в академията ходехме само на онези лекции, които ни бяха интересни, като лекциите на Тони Андрейков, например, (светла му памет) и отсъствахме от останалите лекции, разчитайки, че професор Христо Христов, който имаше голям авторитет в академията и беше шеф на Съюза на филмовите дейци, ще оправдае нашите отсъствия пред съответните преподаватели, както и ставаше. С една дума, в разцвета на социализма нашият клас се беше разпасал дотам, че сам определяше как да организира своето следване в едно мазе, в което купонът не свършваше и което се пълнеше с хора. Това бягство от официалната сграда на академията в някакво жалко мазе сложи дълбок отпечатък върху нашето следване, върху нас самите и върху филмите, които направихме по-късно.
Как ще обясниш на лаик като мен загубата, която претърпя българското кино със смъртта на Иван Черкелов? В каква степен той успя да реализира себе си и в каква не успя? Кое му попречи, кое му пречеше?
Филмите на Иван Черкелов са разпознаваеми. Това е голяма рядкост не само в българското кино, а въобще. Той имаше свой кръг теми, свой стил и свой почерк. Присъствието му в нашето кино е уникално. На въпроса какво успя да реализира и какво не успя, не мога да отговоря. В един от последните ни разговори той каза как винаги си е представял, че ще направи общо девет филма, като в прочутия сборник с разкази на Селинджър. Каза още, че до този момент е направил седем и че ако брои и своята дипломна работа, остава да направи само още един, което бе обнадеждаващо и повдигаше духа му. Така се и разделихме, с пожелание да направим поне по още един филм.
Твоят филм „Шивачки“ се превърна в един от най-гледаните български филми, не на последно място и заради звездата на трите млади актриси, която изгря с него. Но тази звезда в някаква степен предопредели и криволиците в по-нататъшния им житейски път, сякаш сетнешната им съдба носеше строгия отпечатък от екранния образ на героините. Замислял ли си се над този казус?
Замислял съм се и то с голямо съжаление и тъга, въпреки че не бих нарекъл този случай казус. Като изключим Сашка Сърчаджиева, която намери своя път в театъра и донякъде в киното, другите две „шивачки“, Елен Колева и Вили Марковска са все още на изчакване, но това не е казус, от който могат да бъдат направени общовалидни изводи, а е… как да кажа… игра на съдбата. Те двете са все още млади и може би съвсем скоро съдбата ще им предложи някаква друга игра.
Твоят живот е разделен между две изкуства, киното и литературата. Но в свои интервюта винаги посочваш, че считаш литературата за по-дълбокото, по-съкровеното изкуство. И през последните години наистина отдаваш силите си главно на нея. Пишейки ден след ден, доколко успя да се доближиш до онзи образ на идеалната книга, който винаги живее в съня на един писател?
Идеалната книга винаги е ненаписана и непубликувана. Аз написах моята идеална книга, която за щастие още не е публикувана. Това е един кратък роман от 130 страници със заглавие „Разговорът“. Романът започва със следната мисъл на Оскар Уайлд: „При цялото си старание ние сме безсилни да проникнем зад видимостта на нещата и да стигнем до тяхната същност. Това вероятно се дължи на ужасния факт, че нещата не притежават друга същност, освен видимата“.
Сподели, че през есента ще излезе твоя нова книга. Ще кажеш ли няколко думи за нея?
Това също е роман и се казва „Смяна на оптиката”. В него си поставих за цел да изследвам раздвоението на човешката личност, но не в медицинския смисъл на това понятие, а като присъщо качество на всеки нормален човек.
Людмил Тодоров е роден през 1955 г. в град Горна Оряховица. Завършва русенската английска гимназия и ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. Сценарист и режисьор на филмите „Бягащи кучета“, „Любовното лято на един льохман“, „Приятелите на Емилия“, „Емигранти“, „Шивачки“, „Миграцията на паламуда“. Автор на два сборника разкази и пет романа, между които „Шлеп в пустинята“, „Разглобено лято“, „С череша се задави косът“. Носител е на наградите „Христо Г. Данов“ и „Златното перо“.
