Епохата на постмодернизма се зловидя на мнозина. Естествено, няма как радушно да посрещнеш теория, която те убеждава, че на света няма нищо сигурно и установено, че всичко е конструкция, постройка, здание, издигнати от човека, след което обаче тази тяхна изкуственост бива забравена, за да бъдат постройките провъзгласени за храм, идол, култ. И че пред човека – като съзнателно, интелигентно и разумно същество, не стои нищо друго като задача освен да разглоби, развали, да деконструира всичките тези неестествени здания, да им разкрие панелките и прийомите, благодарение на които са създадени. Творчеството на Лиотар, Дерида, Нанси, Бодрияр, Фуко, Ролан Барт, Пол де Ман и на още много други, увлечени от техния ентусиазъм да разцъкат теоретичните и културните механизми на социофундаментите на хиляди парченца, доведе до положението, че в „човешката ситуация“ (Хана Арент) не остана нищо кораво, нищо стабилно, нищо здраво. Светът се разтече, разплиска, разпиля: Жан Бодрияр нарече това състояние „стачката на събитията“. Характерно за тази стачка е според него, че светът се втечнява: от кремъчно преминава в някакво плазмено състояние, което непрестанно се вълнува, бушува, клати и люлее; – и ти – стъпил в лодката на своята човешкост, биваш лашкан наляво, надясно: вълните те носят, водата те залива, водорасли и мекотели полепват по снагата ти. Умберто Еко така и назова една от книгите си – „Хроники на едно течно общество“. Усещаш края си всред бурното социално-историческо море: Мишел Фуко побърза да обяви този край на човека, когато милият човечец щял да се изличи като следа по пясъка завинаги – от никого повече нито видян, нито почувстван, нито намерен. Да, вярно, Бодрияр обяснява още, че това било само илюзия за край, но пък една от най-важните черти на тази илюзия е, че тя не ти се струва илюзия/лъжа, струва ти се истина/смърт. Човечеството се юрна да обявява краища: на историята, на политиката, на книгите, на романа, на идеологията, на философията, на човека в край-на сметка… Постмодернизмът ни изправи не само пред нашата свършеност и тленност, той ни изправи и пред нашата несъстоятелност. Всичките дела на човешките ум и ръка се оказаха химера. „Химера“ като романа на Джон Барт – един от най-изявените литературни постмодернисти.
Човекът нямаше за какво да се хване, изведнъж се оказа без опора. Даже в повествованието – това стабилно линейно произведение, в което княз Андрей Болконски умира на тази и тази страница, оставяйки Наташа Ростова без годеник, а Пиер Безухов се жени за същата тази Наташа Ростова няколко десетки страници по-нататък, та да – даже и в повествованието вече нямаше нищо подредено, нищо общоприето, нищо познато; внезапно романът стана интерактивен, криволинеен, многосюжетен и полисемантичен. Милорад Павич, авторът на „Хазарски речник“, не прекъсваше да говори за това: съветваше читателя да чете книгите му откъдето си иска, а за „Пейзаж, нарисуван с чай“ – книга, създадена въз основа на картите таро, изобрети хитроумен начин как същият тоз читател да узнава съдбата си, прелиствайки я. Прелиствайки я откъдето си ще, без ограничения, без указания. Оптимист беше Павич: „Вероятно ние стоим на прага на разпадането на словесното изразяване, което щампова линейната реч и кастрира човешката мисъл“. Положението с читателя обаче не се получи така оптимистично, напротив – не бе обзет от радостна възбуда той: този читател, този индивид, този човек, този Аз се изправи пред страшното изпитание сам да си прави изборите, сам като Робинзон да се изпречва пред разнообразните тегоби на битието и сам да решава как да го гради нататък. Усетил затруднението му и за да го улесни – понякога и интелектуалецът го обзема жал, немският поет Ханс Магнус Енценсбергер изобрети „машина за поезия“, устройство за съчиняване на стихове. Един вид автоматично справяне с предизвикателствата на съществуването. Но и машината не помогна, човекът си бродеше все така изгубен като жокея на Магрит: нямаше повече никой, който да го упътва, да го насочва, да го държи за ръка; продължаваше залутаният Аз да се върти без посока, без ориентири, без пътни знаци – тресчица във вихъра на вселената. Която тресчица се мяташе сред този смерч заедно с други тресчици – също толкова ошашавени, също толкова зашеметени и захлупени.
Махалото бе достигнало крайната си точка, разпадащата се точка. Две бяха възможностите пред тресчицата-човек: или да се счупи в тази точка, или да се засили и да върне махалото обратно. Той направи усилия, неимоверни усилия и успя да го върне, но не без поражения: както космосът беше разглобен, така и неговият Аз беше разглобен. Трябваше да му намери колая да го сглоби отново. И засъбира откъде ли не парчета, тези толкова много прелитащи около него деконструирани парчета, за да преконструира себе си и своя Аз отначало. По този начин си мислеше, че е открил липсващата му устойчивост – вкопчва се в първото попаднало му стабилно нещо, после във второ, трето, седемдесет и четвърто и си каза: „Това е то, не мърдам оттук!“ Първото нещо обаче започва да се уголемява, да пораства, да закрива очите му, да скрива хоризонта му – превръща се в единственото нещо, най-главното нещо. Гаргантюата на Домие. И около това най-главно нещо, най-огромно и колосално, тръгват да прилепват останалите събрани, прибрани, набрани нещица, мислейки си за тях човекът, че те – вече прилепени, са и разбрани, и че той – ТОЙ, неговият Аз, е вече окончателно разбрал и вдянал – нищо по-важно от това НЕЩО, нищо по-съществено и по-значимо от него. Така от човек-личност с безкрайни възможности – толкова безкрайни, че чак се чудеше и суетеше какъв избор да направи, се преобърна на човек-личност с един-единствен избор – толкова един-единствен, че друг според разбирането му не е изпълним. Разшатканият свят се сви в начална точка – първата точка, централната точка. И от този (уж) център нашият герой нито искаше да мърда, нито да се придвижва. Той му се виждаше като средоточие на неговия личностен Аз; като онова, което – ако му се отнеме, той вече няма да бъде себе си. Личностната поливариативност се вледени в личностна моноидентичност.
Само че този събран около една точка Аз с множество прилепнали атрибути се оказа странен, особен, невиждан и нечуван. Защото – посягайки вътре в смерча и набарвайки каквото му попадне, за да се оцелости и наново сглоби, той извърши една чудна операция, почти франкенщайновска – събра чело с бедро, ухо с корем, пета с ръка. Сглобеното същество изведнъж се изправи пред нас като кубистично-сюрреалистичен портрет – „Дора Маар“ на Пабло Пикасо или „Младо американско момиче, танцът“ на Франсис Пикабия. Очаквахме, че се е получил човек, насреща ни обаче – чудовище, монстър. Пост-Аз, ПОСТ-АЗЪТ. Един самомнителен и високомерен пост-Аз, който тръгна да развява безсрамно пред очите ни уродливото си тяло. С кожа като на канибал леопард – татуирана с Бог, Кръст, Ботев и Левски; с рев като на саблезъб тигър – виещ по студиа, стадиони и площади; с шум като от стадо носорози (Йожен Йонеско) – газещо безогледно по пътища, пътеки и тротоари. Е, налице е и по-розова версия на ози пост-Аз: тази на цветенцата, манджичките и саксийките във Фейсбук – един зализан пост-Аз, чийто вкус сякаш е изваден от ориенталска шекерджийница. А има и друга версия, мисионерска: екологичен активист, световен конспиративист, глобален антагонист. Характерното за всички: едничкото ЕДНО, най-важното и най-истинското; всичко друго било фалш, лъжа, измама. И, разбира се, червени линии, не може без червени линии. Разтичащият се и преливащ свят се втвърди и консервира в урод.
Пост-Азът е хипербола с израстъци, преувеличение с брадавици, който твърди за себе си, че е монолитен, а в действителност е грозен. Чудовищно грозен. И който с действия, с образ, с догма и врява прави светът да изглежда грозен. Убийствено грозен.
