На 6 юни в Софийския университет бе представена новата книга от поредицата „Минало несвършено“ на Института за изследване на близкото минало „Преподреждането на обществото. Страници от социалната история на комунизма в България“ – сборник с изследвания в чест на 80-годишнината на професор Ивайло Знеполски. Без да има претенцията да замести все още ненаписаната цялостна и концептуална социална история на комунизма в България, книгата е важен подстъп към нея. Тя е резултат от проекта „Преосмисляне на комунистическото минало“, иницииран и ръководен от проф. Ивайло Знеполски и осъществен от постоянни сътрудници на Института за изследване на близкото минало. Публикуваме част от изказванията по време на публичното представяне на сборника.
Захари Карабашлиев: Госпожи и господа, господин Президент (Росен Плевнелиев, б.ред.), съмишленици, приятели, формалният повод да сме заедно тук сега е представянето на сборника „Преподреждане на обществото“… За книгата ще говорят проф. Веселин Методиев – историк, политик, автор, когото с удоволствие чета; проф. Христо Тодоров – философ, преводач, автор на книги, огромен брой публикации, студии; също така най-превежданият български писател Георги Господинов – приятел и съмишленик; както и Ленко Ленков – програмен директор на „Гражданско общество и демократични институции“ към Фондация „Америка за България“. Встъпителните думи ще каже автора на предговора (изключителен предговор, между другото) Михаил Груев – историк, преподавател, председател на Държавна агенция „Архиви“. Но няколко неща и от мен. В това време на дълбок и като че ли непреодолим ценностен разлом събиране като това тук е празник сам по себе си. Погледнете се! Вижте се един друг! Отдавна не сме били заедно. А когато събитие като това е посветено на големия Ивайло Знеполски, то е двоен празник. Културолог, семиотик, политик, философ, с когото можеш да говориш както за Бодрияр, така и за Бунюел… интерпретатор на идеи, на процеси, на неща и най-вече учител. Не казвам преподавател, защото такива има много, а учител, който оставя след себе си школа.
Проф. Знеполски е незаобиколимо присъствие и вярвам всички тук ще се съгласите, че всяко едно от интелектуалните превъплъщения на професора през годините е било увенчавано с резултат. Не само с резултат, а и с някакъв вид сериозен успех. Освен идеите му за реформи и децентрализация на културата, които не успя да прокара като министър на културата, но тогава, в началото на 90-те години, според мен и Жан-Жак Русо да беше министър на културата, пак щеше да е същото, пак щеше да се провали. Осъзнавам обаче, че зад всеки негов успех е имало и огромен труд и често невъзнаградени усилия, но тази измамна лекота, с която професорът излага своите наблюдения, мисли, възгледи създава у нас усещането, че всичко е много по-просто, отколкото то всъщност е, много по-обяснимо, отколкото изглежда. Тази негова, да я нарека, епистемологична лекота е другото име на ясност, ясност на езика, която идва от ясността на мисълта, която пък идва от ясността на моралните ценности. Тази негова ясност е предизвикателство за всички нас, които идваме след него и опитваме да кажем нещо въобще. Тя е призив за непомпозен, не излишно усложнен дискурс, което сякаш се оказва най-трудното.
Та тук сме днес да отпразнуваме както появата на книгата, за която ще поговорим след малко, така и да хвърлим поглед към различните профили на Ивайло Знеполски. Едва когато са събрани в едно, те очертават контура на неговата идейна самоличност – тази на най-висок европейски хуманист.
Направих си труда да потърся първите публикации на проф. Знеполски, за да видя дали си е личало още тогава каква ще е траекторията на живота му. Дали надничайки днес назад във времето, ще разпозная тайните маркери, знаците на интелектуалеца? Едно от най-ранните неща, които успях да открия от Ивайло Знеполски, е ревю на френски филм от режисьора Анри Колпи – филм за мъж, загубил паметта си, и една жена, която опитва да го върне към себе си. Какво е човек без памет, без спомени? Споменът – това е самият човек, пише младият Ивайло Знеполски в своя отзив за филма. Спомняте ли си този филм и това ревю?
Ивайло Знеполски: Това е 1963 г.
Захари Карабашлиев: Вестникът е „Народна култура“, а времето е началото на 1964 г. Т.е. писали сте го най-вероятно през 1963 г.
Ивайло Знеполски: Помня, защото за две такива писаници ме уволниха тогава. [Смях]
Захари Карабашлиев: А първото ваше ревю, което намерих, е от 1960 г. – за българския филм „Нощта срещу 13-ти“ с Апостол Карамитев, представяте го като втория филм в криминалния жанр. Бях изключително впечатлен от знанията ви по сценарно писане. Връщам се към 1964 г., другият френски филм се казва „Едно тъй дълго отсъствие“. Днес, приятели, сме се събрали да отпразнуваме едно тъй дълго присъствие в българската култура и интелектуален живот. Дълго, елегантно, стойностно, многообразно и сякаш завинаги младолико присъствие. Присъствието на Ивайло Знеполски. Благодаря ви, професоре! С това искам да предоставя думата на Михаил Груев.
Михаил Груев: Уважаеми проф. Знеполски, уважаеми г-н Президент, уважаеми колеги, дами и господа, приятели… акцентирам върху последното, защото като гледам залата, повечето сме не просто познати, а приятели, работили немалко години. Донякъде и томът е продукт на тази наша съвместна работа назад в годините – вече близо две десетилетия, през които Институтът, който ръководеше и продължаваше да води проф. Знеполски, се утвърди като една забележителна институция в българската хуманитаристика. Затова, защото зад нея стои една преди всичко интердисциплинарност, в която има място и за историци, социолози, политолози, философи и т.н., обединени, разбира се, най-вече от личността на Ивайло Знеполски. Всъщност томът, който представяме днес, е донякъде плод на екипа, който беше сглобен от него и който беше проверен във времето.
Ние сме десет автори в този том. Не мога да говоря от името на всички, но все пак като редактор на тома трябва да кажа, че той донякъде обобщава заниманията на всеки един от нас назад във времето, разбира се, без да ги повтаря, а просто ги детайлизира, доразвива, отваря нови врати към тематики, по които всеки един от нас е работил предходните години.
Да се направи една социална история – защото това е подзаглавието на тома: „Страници от социалната история на комунизма в България“ – не е проста задача, защото там нямаме толкова събитиен разказ, а обратно – имаме вглеждане в различни фини настройки в обществото, в неговата социална тъкан, в това, което се таи под повърхността. С други думи, изисква се по-сериозна чувствителност, която, надявам се, сме успели да пресъздадем в тези десет студии, съдържащи се в тома. Нямаме претенцията това да бъде – затова сме и го нарекли „страници от…“ – една цялостна, структурирана социална история от типа, да кажем, на немската социална история на Ханс-Улрих Велер или това, което „Анали“ правят. Но това е първа стъпка в една такава насока. Поради мозаечния характер на социалната история, такъв, мозаечен е и обликът на този том. Смея да кажа, че всеки от нас е дал най-доброто, което е могъл, от себе си.
Разбира се, нескромно е самите ние да говорим за тома. Затова ще разчитаме на колеги, които познаваме и уважаваме. В заключение искам, първо, да отправя голяма благодарност към Ивайло Знеполски като колега, като приятел и най-вече учител за възможността през тези немалко години да работим заедно, и да изразя надеждата, че ще продължим още много години да бъдем заедно. Второ, да благодаря на моите колеги, които участваха в тома за действително отличната работа – това, разбира се, го оставяме на вашата преценка – и надявам се книгата да ви хареса. Благодаря!
Захари Карабашлиев: Без много приказки бих искал да дам думата на проф. Веселин Методиев. Заповядайте!
Веселин Методиев: Уважаеми г-н Президент, уважаеми дами и господа, скъпи г-н Ивайло Знеполски, аз много рядко заставам пред микрофон без листчета пред себе си, но тъй като сутринта ми тръгна с тази книга, с това честване – бяхме заедно с проф. Гаврилова в „Култура.БГ“ да представим тома – реших, че ще мога да подредя тези мисли за това голямо събитие за няколко минути. Аз се присъединявам към г-н Карабашлиев, че това си е събитие, първо, защото се чества усилието на един човек – г-н Ивайло Знеполски – да напусне различните видове институционални рамки и да се опита да създаде нещо ново, което изисква винаги по-голямо усилие, отколкото усилието да пренареждаш вътре в някаква институция. За самия човек да направи това е много голям успех и то в една среда, която не беше и не е добронамерена към спокойния научен разказ. Близкото минало беше дълго време и продължава, за жалост, да бъде обект на електорално-партийни разговори, а не на научно-изследователска работа. Тъкмо затова бавно, методично, ден за ден, ден за ден да постигнеш това, което е постигнал проф. Знеполски в изграждането на Института за изследване на близкото минало, е чест и хвала. Това не е често срещано тук при нас в Средиземноморието, където обичаме да свършим нещо бързо, да се похвалим. Това систематично усилие на северния европеец не е познато на нашата география. Това трябва да се казва, за да разберем в крайна сметка в какво се корени успехът? Успехът се корени в такъв тип всекидневни усилия.
Аз имам удоволствието вече 22 години да съм заедно с проф. Знеполски в Настоятелството на Нов Български Университет и в различни времена и по различни поводи сме коментирали едно или друго от състоянието на нашата историография, на това, което прави науката за разкриване на миналото. Споделяли сме много неща и бих казал, че наистина сме съмишленици в това отношение.
Второто събитие е самата книга. Научих сутринта от проф. Гаврилова, че авторите са се събирали няколко пъти, за да си обсъждат текстове и да вървят заедно в правеното на тази книга, което е друго нетипично усилие. Хем е колегиално, хем е добронамерено, хем в някакъв смисъл отиваш отвъд гражданското и политическото съмишленичество и ставаш научен съмишленик, което е много голямо постижение в тази его среда на науката, където всеки смята себе си за неповторим. Тук тези колеги са постигнали това. Аз помня, че проф. Мартин Иванов ме спря на улицата, за да ми каже, че пише студия – за „бившите хора“, която иска да видя. Това, което четох, и това, което е в книгата, не са едно и също нещо. Самият той в това време е напредвал, работил, явно повлиян и от това, което колегите са му казвали. Това е друго голямо постижение. Аз имам някаква претенция, че познавам научната общност на нашите историци и честно да си призная не знам друг такъв случай, в който хората се събират и си споделят.
На следващо място, да се пише история на държавата, да се пише политическа история на идеологията например, да се пише социална история и цялата тази история да е без хора, ей Богу, е страшна щуротия. А нашата историография има „приноси“ в тази посока. Какво е миналото без хора? Нищо и половина, някаква абстракция, често ползвана за някакви конюнктурни нужди – партийни и електорални. Тук започна моята среща с текстовете, в която аз исках да разбера какво е социалната история. Знаем, че в социалната история основен инструмент е статистиката. Колегите са я извели, ще се срещнете с нея. Числа колкото искате, таблички колкото искате, но непрекъснато излизат и хора. Разказът е за хора. Това не е потънало вътре в тежката фактология, каквато е статистиката, а излизат хората и разказват. Дали ще е разказът, който колегата Гаврилова е направила за селото – днес говорихме с нея и пред Стоянович за това – за къде сме, ако не разберем какво се е случило на това село, горкото!? В една ситуация на 80% аграрна общност и 20% градска – мен ме тегли към тази по-мъничката общност, това се опитвам да изучавам, но искам да знам и за другото. Тези хора как са ги извели от местата им – доброволно ли са тръгнали, защото са си търсели хляба? Ами! Насилили са ги. Станали ли са те градски хора? Не са. Градските хора интегрирали ли са се с тях? Не са. И какво е останало? Село, град? Страшна мъка. И това вече през 90-те години се е изсипало в едно вече отворено общество… а знанието ни за онова случило се е мъничко. Колегата Михаил Груев каза, че това било само начало. Да си жив и здрав, но дай Боже на всекиму такова начало! На един друг език това се нарича „капитален труд“. Това е масивно нещо, то е подредено, вярвайте ми! Независимо дали окото ще се закачи за „невъзвращенците“ на Момчил Методиев, или за „бившите хора“ на Мартин Иванов, или за другите групи, за които колегите са писали… Цялата структура на книгата е премислена – кои типологии първо, кои втори, кои трети, защо тези първи, а не други… Това е обяснено много добре в предговора на Михаил Груев – екскурзовод, който те въвежда в тази огромна книга; гид – дава ти шанс да се ориентираш, защото иначе можеш да изгубиш време в четенето преди да си разбрал.
Накрая ще кажа това, което казах днес и по телевизията… г-н Стоянович ме помоли: „Може ли с една дума?“ Журналистите винаги искат такова нещо, защото „времето ни свършва“. Понеже аз имам опит с тези работи, взех думата от г-жа Гаврилова и казах: „Да, може една дума. Думата е „Благодаря!“ Защо е тази дума? Защото объркани, забъркани, живеещи напред-назад, наистина забравяме да сме благодарни някому, който наистина е свършил много хубава работа. Не щем да го казваме това „Благодаря!“. А то си е съвсем истинско. Това си е подарък за такъв като мен. Аз съм любопитен от малък. Станах историк поради това, че бях любопитен от дете. Светла му памет на баща ми, че ми посочи път как да минавам през това любопитство. Без такива думи, без малко повече добрина тези книги губят от своя смисъл. Затова благодаря истински!
Захари Карабашлиев: Благодаря и аз, проф. Методиев, за топлите, смислени, важни думи! Нека да продължим с проф. Христо Тодоров.
Христо Тодоров: Ще започна с това да кажа съвсем описателно най-напред за какво говорим. Говорим за близо 600 стр. сборник, който обхваща, както Мишо Груев каза, 10 студии от десет автори. Те са групирани в четири части. Първата е „Процеси и социални групи“, втората е „Субгрупи: маргинализиране, преследване и изключване“, третата е „Статутът на свободните професии“ и последната, четвъртата, е „Всекидневие и съпротива“. Това е продуктът, това е, което имаме. Сборникът е свидетелство и реализация на многогодишната дейност на Института за изследване на близкото минало, основан от проф. Знеполски и ръководен от него. Аз си спомням как преди повече от 10 години участвах в премиерата на изданието „История на Народна република България. Режимът и обществото“. Тя се състоя отново тук, в Огледалната зала на Софийски университет. В тази премиера участваха част от сегашните автори, както и други, но все пак това показва някакъв континуитет – и тогава е работено над един кръг от проблеми, които се засягат и сега.
В поредицата „Минало несвършено“ на Института между 2007 и 2021 г. са излезли 45 монографии, сборници, документи и във всички от тях от различни гледни точки, с различни изследователски цели се осветляват различни страни от историята на комунистическа България. Това е солидна работа. Изданията на Института свидетелстват за наистина внушителен обем изследователска работа, свършена от една сравнително немногобройна група български историци, социолози, културолози, социални антрополози, литературоведи и публицисти. Тези изследователи поставят своята работа в служба на една голяма и важна обществена задача – разширяването, задълбочаването и уточняването на себеразбирането на съвременното българско общество. Самото заглавие на поредицата „Минало несвършено“ дава израз на разбирането, че близкото минало продължава в настоящето и ако искаме да разберем настоящето, неизбежно ще трябва да се вгледаме внимателно в миналото.
Тази задача е особено важна на фона на един крещящ дефицит на себепознание на българското общество, който се прояви още след началото на политическите промени у нас в началото на 90-те години. Този дефицит се дължеше не само на идеологическия корсет, в който бяха стегнати до задушаване социалните науки в епохата на комунизма и на зоркия политически контрол върху дейността на учените, но и на изключителната интелектуална убогост и примитивизъм на инструментариума, с който си служеха науките. Разбира се, между едното и другото има съвсем тясна връзка. Когато науката не е нищо повече от идеология, която по определение има монопол върху всички окончателни истини, научното изследване може да бъде само псевдоизследване и няма никакъв вътрешен мотив за развитие на своите познавателни инструменти и своите познавателни средства.
Така че промените завариха българската историография и българските социални науки безкрайно изостанали в методологическо отношение от съвременното равнище на развитието на знанието. Те трябваше да се обновят, дори бих казал, трябваше да се преучредят. Инициатор и първопроходец в това новоучредяване беше проф. Ивайло Знеполски. В поредицата от организираните от него ежегодно научни събития „Софийски диалози“ българската научна общност имаше възможността да влезе в контакт с едни от най-ярките фигури от съвременните науки за човека и обществото и да се учи от постиженията им. Съвсем напосоки искам да спомена имената само на неколцина запомнящи се историци, които имаха изяви в София: първият беше Франсоа Фюре, след това тук бяха Жак Рьовел, Райнхарт Козелек, Пиеро Нора, Джовани Леви, Йорн Рюзен, Франсоа Артог и много, много други. Философите – това го казвам за чест на моята специалност – също бяха добре представени: Пол Рикьор, Юрген Хабермас, Жак Дерида, Жан Бодрияр, Чарлз Тейлър, Аксел Хонет… на такива хора бяха посветени тези големи събития. Срещите с тези хора и тяхното дело откри възможност за разширяване хоризонта на българските учени и за обогатяване арсенала на техните познавателни средства. Не всички пожелаха да се възползват от тази възможност. Аз съм далеч от мисълта, че мейнстриймът на българската историография и българските социални науки в наши дни са претърпели кой знае каква решителна промяна.
Около проф. Знеполски обаче израстна група учени, които по едни или други пътеки бяха преминали през по-друга научна социализация и тя им позволяваше няколко неща: първото, да виждат миналото многомерно. Погледнете в този том, какво става вътре! То са селяни, то са работници, то са „стари хора“, то са „бивши хора“, то са „изменници на родината“, хомосексуалисти, проститутки, архитекти и адвокати, писатели и какво ли не! Второ, позволяваше им да се движат свободно отвъд дисциплинарните граници; трето, да работят в сравнителен план; четвърто, да се отнасят рефлексивно и грижливо към понятията. В това отношение съм наистина възхитен от работата на колегите историци и социолози в този том. Толкова чиста, хубава работа върху понятията и с понятията рядко може да се види, особено в нашата среда. После, позволяваш им да работят в колектив, да се ползват от достиженията на колегите си и, не на последно място, искрено да се радват на тези постижения.
С една дума, когато Знеполски създаде Института за изследване на близкото минало, за изпълнение на неговата мащабна задача вече имаше висококвалифицирани и силно мотивирани хора. Той имаше решаващо участие в тяхното подбиране и насърчаване. Кои са тези хора? Най-младият сред авторите на сборника е роден през 1977 г., а най-възрастните през 1956 г. – значи в рамките на 20-ина години. Това са все хора, които са имали шанса да се оформят и социализират в съзнателна възраст след промените и не са пропуснали този шанс. Това вече си е тяхна заслуга.
Една дума накрая за според мен най-ценното качество на проф. Знеполски. В моите очи той е апостол на диалогичността; човек, който владее до съвършенство изкуството да се влиза в разговор и да се води разговор. Това изкуство е безценно, защото диалогът е единственият начин да се отнесем с уважение към личността и с респект към достойнството на другите хора. Затова и грижите за култивирането на диалогичната нагласа са грижи за човечността. Следователно днес, чествайки 80-ата годишнина на проф. Знеполски, ние отчитаме далеч не само неговите постижения като учен и администратор – те са добре известни, – но и много повече яркото му присъствие на човек, който с поведението си постоянно ни дава уроци по действителен хуманизъм.
Можем само да сме му благодарни за това!
Захари Карабашлиев: Благодаря ви за думите, проф. Тодоров! Аз особено оцених низходящата градация на групите хора – от „бивши хора“, през хомосексуалисти, проститутки и най-накрая писатели… Проф. Дойнов е написал изключителна студия по темата. Благодаря ви! Ленко Ленков, заповядайте!
Ленко Ленков: Проф. Знеполски, г-н Президент, аз не принадлежа на академичния свят и затова може би се чувствам малко неловко в тази аудитория. Принадлежа обаче на неправителствения свят и затова реших да кажа няколко думи за Института като неправителствена организация. Институтът за изследване на близкото минало е юридическо лице с нестопанска цел и искам това да прозвучи в подкрепа и възхвала на тази понякога ругана категория юридически лица.
Успехът на Института е несъмнен и за това беше казано вече убедително, и ще продължи да бъде говорено през годините. На мен ми се струва, че този успех се дължи на обстоятелството, че Институтът съумя от самото си начало да формулира ясно и категорично една важна обществена задача, с която да се захване, и това е критичното усвояване, критичното познание за близкото минало, и да предложи убедително решение на тази задача. Вече бяха споменати огромният брой монографии, които за фантастично кратък период излязоха под марката на Института; също така създаването и поддържането, както и предстоящото много по-убедително усвояване на един архив от 10 хиляди страници с интервюта, лични свидетелства, дневници. Стойността на този архив само ще нараства през годините. А смисълът му ще бъде преоткриван и преоткриван в бъдещето.
Този успех беше постигнат – това също мисля беше споменато – в една невинаги благоприятна обществена среда, която понякога неглижираше важността на този проблем и която понякога се опитваше да премълчава работата на Института или поне, струва ми се, да не говори толкова ярко, колкото Институтът заслужава.
Фондация „Америка за България“ е подкрепяла Института по-скоро скромно през годините и както казва клишето, за нас това е било привилегия и чест, но надяваме се, че това ще продължи – осигуряването на такъв тип независима подкрепа и в бъдеще. Вярваме, че това е възможно.
Разбира се, успехът на Института за изследване на близкото минало се дължи на удивителния екип, който проф. Знеполски създаде в самото начало от изследователи с безспорен авторитет, които го доказаха и утвърждаваха през годините с всяка следваща публикация; и на екипния дух, за който вече беше споменато и на който аз съм имал удоволствие да бъда свидетел многократно. Екипният дух, който създаваше стойност в ядрото на този толкова важен обществен проблем. Ние подкрепяхме института, защото разбирането на близкото минало е поглед, обърнат назад, но още повече поглед, обърнат към бъдещето. Без да откриваме нещо, трябва да споменем, че без преодоляването на наследството пътят напред е много по-труден. Ние го виждаме всеки ден.
Втората причина, поради която Институтът беше и е толкова успешен, е организационното и интелектуално лидерството на проф. Знеполски – това отново беше казано, но трябва да бъде повтаряно, – което, за съжаление, не е твърде често срещано не само в неправителствения свят. Но тук имаме един случай, който може би дори си заслужава да бъде изследван, да бъде пропагандиран и да бъде, доколкото е възможно, възпитаван… а да се възпитава чрез пример е най-добрият подход. Примерът на проф. Знеполски е извънредно убедителен в това отношение, за което позволете ми да се присъединя към поздравленията на всички. Напред и нагоре, и за многая лета!
Захари Карабашлиев: Благодаря ви за продължаващата през годините помощ! Не спирайте! Това е изключително важно. Георги, ние писателите, като че ли сме най-големите длъжници на близкото ни минало несвършено…. защото не е свършило и не е минало. Голямата история, която учехме в учебниците на нашето поколение – ние, Георги, с теб сме от едно поколение, – тя беше непълна, беше изопачена, тя беше фалшифицирана, но страдаше от един много по-голям дефект, както всяко нещо произведено в Съветския съюз, тя беше скучна. А интересната история е историята на малкия човек, на малките хора, семейните истории – това са истории, които заедно ще дадат тъканта на по-едрата история. За радост или не тези по-малки истории са обект на литературата. И тук идваш ти – Георги Господинов, съмишленик, приятел и изключителен писател.
Георги Господинов: Борхес има една любима фраза на Маларме: „Рано или късно всичко се превръща в книги“, което не е лош край. Тук сме да честваме една книга, но преди всичко честваме – мисля, и затова съм поканен – да поговорим малко за историите и за миналото, за историята, населена с хора, за хората в историите. Няколко са думите, които искам да кажа върху фигурата на Ивайло Знеполски. Има хора, които са събиращи, и такива, които са разделящи. Като се огледаме тук, веднага можем да кажем кое – за мен – е едно от най-големите качества на проф. Знеполски – той е събиращ човек. Той е човек, който събира – има хора от литературата, от киното, от социологията, от историята, от различни сфери. Тук няма надменно йерархично отношение, което предполага събирането на хора от едно поле. Това е страшно важно точно защото е събиращ човек. Ние сме богати на разделящи хора, на хора, които могат по естествен, вътрешно-природен начин да разделят общество, да разделят приятели, да разделят кръгове – мисля, че всички сме минали през това. Но има и малцина събиращи хора. Това е първото, което искам да отбележа за проф. Знеполски.
Друго. Нашата връзка с него е и през литературата. Отделно е моето участие в неговите конференции по линията памет, минало, история, всекидневие на социализма и т.н. Едно от нещата, които ми се струват страшно важни в този сборник заедно с нещата, които прави проф. Знеполски с Института за изследване на близкото минало – това е непогнусяването от всекидневието. Случвали ми се е – има историци, учени, за които изследването на социализма – заради неговата монументалност, – значи и разказът за социализма следва да бъде монументален. Нещо, в което дълбоко не вярвам. Това мина, това минава и всичко, което намираме в този сборник и в изследванията на Института прави чест на историците, на социолозите – реабилитирането на всекидневието. Ще го формулирам така: възхвала на всекидневието, защото то е нещото, тази пукнатина, в която човек от социализма или днес оцелява или не оцелява, пречупва се или продължава нататък. По тази тема има доста текстове в сборника и затова искам да отбележа и да благодаря от тук на тези хора, с които през годините по някакъв начин сме били заедно в тази тема – Петя Кабакчиева, Райна Гаврилова, Мартин Иванов, Даниела Колева, Иван Еленков, Мила Минева, която не е в сборника, но това са хора, които отстояват полето на всекидневието. То не е за подценяване, то е част от историята на социализма или на комунизма, на това, което сме живели.
Трето нещо. Живата памет. Тук са хора, които се занимават с жива памет, с устна история. Ние се намираме в много особен момент. Момент, в който си отиват свидетелите на Втората световна война, свидетелите на 40-те… това е такъв пробив, разрив в живата памет. Оттук нататък ние ще трябва да разказваме техните истории, които сме могли да чуем като топъл разказ. Този топъл разказ си отива. Днес по някакъв демоничен начин се връщат всичките ни асоциации с началото на Втората световна война – от февруари насам особено силно. Донякъде това се дължи на изчезващата, на изтляващата жива памет. Институтът и проф. Знеполски са хора, които се занимават с живата памет.
Какво друго? Паметта и миналото. Бродски има някъде в едно интервю – не мога да дам точна библиография – една фраза, която много харесвам: „Бъдещето е пропаганда!“. Сега ние живеем във време, когато много ясно миналото е пропаганда. В този смисъл просветеното разказване, преживяване, осмисляне на миналото е контра на тази пропаганда, т.е. това е битка или съпротива срещу евтината пропаганда на миналото, срещу евтиното осмисляне на миналото. Това, което правят Института, професорът и всички изследователи тук, е видима или невидима битка срещу случващата се в момента пропаганда на миналото.
Казах за литературата. Много се радвам, че тук има писатели. Много се радвам, че в тези статии, които ще видите, понякога отникъде се появява по някое стихотворение, някакъв цитат. В статията на Иван Еленков има едно дълго стихотворение от Богомил Райнов. Т.е. литературата, поезията, прозата могат да бъдат документ – съвсем равнопоставен документ, могат да бъдат средство за изследване. С други думи, не са за подценяване. Това е другото, което ме радва. Споменах за моята връзка с професора през литературата. Ние бяхме доста години в едно жури на един конкурс за съвременни български романи – конкурса „Развитие“. Там можех да видя проф. Знеполски в друго амплоа – четохме и дискутирахме съвременна литература, с което се справяше със същата лекота, с която се справя и в други области.
Към края на това мое говорене искам да кажа още няколко думи защо хора като професор Знеполски са всекидневно нужни и важни. Не ритуално, не празнично, а всекидневно. Спомена се вече, „защото е диалогичен“, каза проф. Тодоров, защото владее изкуството на разговора. Има една картина на Магрит „Изкуството на разговора“. Вижте я. Двама, които вървят, забравят се и вече вървят в облаците. Защото е широко скроен. Да си широко скроен, защото обаче си широко ерудиран. Защото си видял, прочел си, защото си познал различни области, защото си минал през социология, кино, културология, история, литература. Учил си се от най-доброто във време, в което най-доброто често ти е било отказвано.
С това искам да завърша. У нас има голям проблем в траенето на авторитета. Тук много лесно и много бързо могат да те смелят. Много лесно. Голяма рядкост е да успееш да минеш през тази мелачка, да запазиш авторитета си, да запазиш достойнството си. Мисля с това достойнство и това траене на авторитета да завърша. И да благодарим всички на проф. Знеполски. Благодаря, Ивайло!
Захари Карабашлиев: Проф. Знеполски всички бихме били много щастливи да чуем и вас! Заповядайте!
Ивайло Знеполски: По навик съм си приготвил някакви листчета, но ще се откажа от тях, тъй като много неща бяха казани. Драги приятели и колеги, г-н Президент, много съм трогнат от вашето присъствие. Днес имам една несъстояла се осемдесетгодишнина, която попадна в пика на пандемията, забраните, невъзможността да се виждаме, невъзможността да организираме нещо. Убеждавам се сега, че това отлагане, това празнуване, между другото, съвпадна по един много щастлив начин с премиерата на тази книга. Някои я наричат сборник. Аз бих казал, че това е една доста добре обмислена и структурирана монография, която още в предговора е поставила своите граници и своите цели. Социалната история е една много широка и много отговорна задача, която не може да се изчерпи с една книга. Може би чакаме историческия гений, който ще напише авторска книга на такава тема и тя ще бъде върхът на историческо-социалния синтез.
Аз по-скоро искам да кажа нещо за моите колеги, за моите приятели, които стоят от лявата ми страна, и за Института. Отказах се от листчетата, защото установих, че почти всичко, което възнамерявах да определя като някаква тема или акцент на днешната среща, е усетено и по някакъв начин изговорено от тях. Най-важното при успеха в науката е създаването на научна общност. Не е достатъчно да има самоотвержени, честни и подготвени хора, готови да работят. Нужни са и още много други неща, които, както се спомена, обикновено липсват у нас. Трябва да има ясни идеи. Трябва да има качествени и убедителни проекти. Трябва да има дисциплина. Трябва да има организация. Трябва да има постоянство. И най-накрая, разбира се, трябва да има спонсори, които да разбират науката, да разбират необходимостта да се подкрепят определени изследвания, чувствителни към важността на социалните изследвания и социалното мислене. Това е нещо, което липсва по високите нива на организация на науката и на образованието в България. През последните години няма никаква грижа, а нещо повече – прокрадват се дори недвусмислени намеци за ненужността на някакви социални науки, които да си ги внесем, ако ни трябват… Това издава пълното неразбиране за това как се формира и как функционира едно общество.
Институтът за изследване на близкото минало можа да се случи благодарение на всички тези фактори – наличието на качествени, отговорни и морални хора, наличието на някакъв организационен, интелектуален капацитет и на една мини среда, която беше готова да подкрепя.
Началото не беше лесно. Сега като говорим, излиза, че нещата са се случили от само себе си. Мога да кажа, че в самото начало – макар и не директно изречени – имаше някакви напрежения в екипа. Тъй като аз идвах от социалните науки, философията, културологията, киното, а повечето хора идваха от българската историографска школа, която е позитивистка, описателна, фактологична. Имаше някакво напрежение, докато се напаснат тези два типа критерии.
Мисля, че от това спечелихме всички. Първо, спечелих аз, защото започнах да се отнасям с много по-голямо уважение към фактологията, към ровенето в архивите, към свидетелствата. Неслучайно една от последните ми книги – двутомника „Как се променят нещата?“, е изцяло базирана на този опит, който се оказа и за теорията много ползотворен, много печеливш. А и по-младите ми колеги спечелиха, защото започнаха да разбират по друг начин характера на фактологията, на архивните данни, начина, по който те могат да се интерпретират, развиха различни способности за оценка и интерпретация на историческия материал, стигнаха до концептуални обобщения в сферата, в която работят. Така че това беше период на едно напасване, взаимно обучение и така се получава научна общност.
Тази научна общност не е безпроблемна. Ние сме водили епически обсъждания на текстове на колеги от групата. Казвали са се нещата открито, без да са комплименти. Научихме се да не се обиждаме, а да виждаме ползата от критичното мнение. Това е много важно. Ако една среда остане комплиментарно солидарна, взаимно се хвали и гледа да бъде сплотена, да си прави взаимно реклама, не се получават нещата. Трябва да има някакъв откровен разговор – принципен, зад който не стоят скрити неща. Така се формира една общност. Тази общност има едно ядро, което е шест-седем човека. Тя беше малко по-широка, но с времето някои колеги излязоха, тъй като критериите за оценката на историческите явления и на комунизма не съвпадаха съвсем. Останаха хора, които мислят в една посока. И хора, които не се блазнят да използват историческото познание за политическо говорене или за политическа кариера. Т.е. успяхме да останем в научното говорене и да не позволим да се инструментализират тези вече 45 тома от поредицата „Минало несвършено“. Може би в среда като нашата това е грешка. В смисъл – теб не те забелязват, ако не вършиш работа на някого. Но се надяваме, че ще има хора, ще има сектори от обществото, образованието, които ще имат полза от такъв начин на говорене и третиране на нещата.
Какъв е големият успех на научната общност около Института за изследване на близкото минало? Това е, че тя успя да промени парадигмата при говоренето за комунизма, която се наложи през първите десетина години. Една парадигма, леко оневиняваща и срамежливо възхваляваща като време на съзидание. Ние не сме хора, които в своите изследвания отричат и твърдят, че има периоди, през които нищо не се е създало. Човечеството или една нация би замряла, ако за четири десетилетия нищо не е построено или създадено. Но то е създадено, защото е имало хора, които са го построили, които са инвестирали силите, средствата си, съдбите си, смъртта си. Създадено е, но ние искахме да видим на каква цена е създадено, какво сме платили, как ще го оценим, какви поуки ще извадим от всичко това.
Всичко това може да обясни относителния успех, който имаме в промяната на парадигмата на говоренето – ненатрапчиво, оставайки в научната сфера, съвестно. И се надяваме това да бъде забелязано.
Историята никога не стои на едно място. Тогава, когато започнахме Института, имаше много работи да се вършат – трябваше да се разчистят историческите Авгиеви обори, фалшиви факти, изфабрикувани истории, фалшиви биографии, фалшиви личности и несправедливости. Трябваше да се започна с фактологиите, да се опишат структурите на господство на предишния режим, трябваше да се разгледат политиките му… Но ако историята остане на едно място, тя се превръща в някакъв тавтологичен наратив. И затова започна едно постепенно изместване към всекидневието, което е толкова драго на Георги Господинов и на Захари Карабашлиев, които написаха вълнуващи творби точно в този аспект.
Така се появи императивът да развиваме социалната история. Това наистина е първа организирана стъпка, която да систематизира малко картината. Но Институтът и младите хора, които са в него, имат голяма перспектива, защото оттук нататък започва безбрежното поле на социалната история, което и постоянно се променя, тъй като изменението на контекста изисква да виждаш нови ъгли на интерпретация, нови начини да я прочетеш. Не е изследвана историята на манталитетите, историята на различните прослойки, на класите, на елитите по времето на комунизма. А тази социална история може, естествено, да премине и към посткомунизма, който вече се превръща в близко минало. След вече 30–35 години ние спокойно можем да гледаме на първите 15 години на Прехода като на близко минало, защото то не е сегашното, то е доста по-различно и ние не можем да разберем сегашното и това, което не ни удовлетворява в него, без да анализираме тези първи 10 или 15 години на Прехода.
Но социалната история е нещо още повече. Тя е проследяването на процесите на промяната. Ние не можем да познаем днешната демокрация, без да проследим процеса на променянето на комунизма, неговия крах, неуспеха му, излизането от него, опита за установяването на демокрацията, неуспехите в демокрацията и днешните разочарования. Това е линия, по която, разглеждайки я само в нейната цялост, можем да разберем това, което сме днес, което става днес, и това, което искаме да направим, за да го променим.
Няма да ви досаждам повече. Искам да кажа накрая, че наистина съм трогнат от думите, които чух от моите колеги и приятели. Не знам как да изразя благодарността си. Благодарен съм и на моите колеги от Института, че тази книга, която е всъщност последният голям проект, който ръководих, ми е посветена. Това ме лиши от едно удоволствие да участвам в тяхната компания, но къде-къде такова участие има по-малка стойност от едно такова посвещение. Благодаря ви още веднъж!
Захари Карабашлиев: Благодаря ви за топлите и вълнуващи думи, проф. Знеполски! Благодаря на всички, че сте тук. Книгата наистина е изключителна – това са десет студии, всяка от които е една врата, преддверие към една по-голяма проблематика. За мен беше радост да прочета книгата. Благодаря на всички, които участваха в нея!
