Даниела Белчева е от Варна. Така се случи, че не присъствах на представянето на първия ѝ албум през лятото на 2020 г., но докато се разминавахме с музикантите ѝ по време на чек саунда, си купих Acoustic me и бях възхитена от дълбочината му, от поезията, от гласа ѝ. После си казах, че непременно трябва да се запозная с нея. Речено-сторено. Запознаването с Даниела продължава и до днес, защото във всяка нова среща преоткривам онази нормалност, от която имам нужда – лишена от суета, нормалност, в която всеки може да си позволи лукса да бъде себе си. Струва си обаче да чуете втория ѝ албум Silver button – нашият разговор с Даниела е възможност да артикулираме чрез думи музиката в него.

С кого искаш да споделиш новия си албум? Първият бе създаден в особен период, две години по-късно настъпила ли е промяна в посоката?

Посоката е една – да правя това, което искам. Да бъда искрена в работата си. И ако първият албум носи шепота и онова магическо вълнение на началото, както и  плахостта от споделянето на една малка лична истина, то вторият е плод на доста по-уверено желание да продължа личния си разказ. Мислех, че първият албум ще бъде чут от най-много десетина-петнайсет човека (без това да ме е разколебавало), а се оказа, че на повече хора (знам за поне още петима) им хареса тази музика. Това задвижи в мен готовност да опитвам пак. С повече увереност в преценките си. Срещнах и хубави хора, които ми помагат, и работата се превърна постепенно в споделена с екип. Silverbutton, мисля, e за онези, които обичат да слушат музика тихо, които харесват разговорите очи в очи.

Acoustic me е албум на нощта, на вглъбяването, на пътуването навътре в себе си, до каква степен Silverbuttonнадскача същността на музиката, която създаваш и въобще надскача ли я?

Албумът е записан с много добри музиканти – Милен Кукошаров, Михаил Иванов и Димитър Семов, които развиват първичните ми идеи със своите изразни средства. Този модел на съзидание ми е много интересен, спонтанен е, зрънцето пораства. Мисля, че музиката ми от моя се превръща в наша. Благодарна ще съм винаги на Димитър Семов, който още от първия албум видя тази музика по начин, по който съм си я представяла, а не можех точно да обясня, защото музиката не се обяснява. Негова беше идеята да покани Милен Кукошаров и Михаил Иванов за следващ проект. И тримата са прекрасни музиканти.

Пътуваше, за да записваш, сега вече след като албумът е готов и му предстоят срещи с публиката, как би определила това пътуване – като авантюра, като риск, като приключение, като откровение или като ново начало? Какво научи за себе си през периода на подготовката му и кое бе най-силното преживяване за теб от работата ти с Милен Кукошаров, Михаил Иванов, Димитър Семов и Константин Кацарски – екипа, с който осъществи Silver button?

Може ли да употребя думата потребност​? Да правя музика ми е нещо като потребност. Първо, да извадя и подредя мелодия и текст, така както минават през мен, и второ да ги работя с добри свирачи, които да ме усещат, респективно и аз тях, за което имам да ям още хляб. Правенето на музика ми е и потребност от баланс, който мисля, че само така мога да постигна. Тя дава съдържание на света ми като че ли. Успокоява тъгата, изравнява външната радост, създава вътрешна такава. Може би изглежда малко авантюристично да пътувам до столицата често за по няколко дни, защото процесът го изисква, но се чувствам прекрасно в това. Оставям умората настрана и мисля за моралната награда от сътворяването на нещо ново, което тръгва от моя разказ.

Нека да пофантазираме: дали нещата, които пишеш като музика, могат да се развият с минималистичен, електронен бийт? Отхвърляш ли подобен експеримент?

Всичко може. Моите форми са с много свободно пространство. Текстовете могат да се пеят леко и стоят отворени към промяна. В музиката е важно да слушаш другия повече, отколкото себе си, така ще си точно там, където трябва. Казвам го, защото ако аранжиментът е електронен, бих наместила песента си и настроението по звука, който чувам. Мисля, че електронната музика залага повече на въздействието и взаимодействието на нови и  интересни, различни звуци, докато при акустичните изпълнения се виждат уменията и майсторството на инструменталистите. Двете неща, разбира се, могат да се съчетават, и то доста добре, ако всичко е премерено. Харесвам различна музика, стига да ми звучи добре.

В момента как се чувстваш: между Луната или Слънцето и къде е Варна в тази траектория?

Не сме ли винаги между Луната и Слънцето, между утрото и вечерта, между началото и края? Не пътуваме ли винаги между две точки? И ако стигаме по-висока, (струва ми се в такъв смисъл е въпросът), не е ли задължително да мислим и да се връщаме към изначалната. Варна е моят роден град, с празния пясък през зимата и нахалния вятър по буните. Варна е градът, в който расте синът ми. Живяла съм за кратко и по други места и съм се чувствала навсякъде добре, но сега съм си във Варна.

Пее ми се, така както аз усещам музиката и нещата. И това няма как да стане, ако песента не тръгва от мен самата. Когато дълго време си се занимавал с нещо, натрупваш някакви знания и умения и въпреки че осъзнаваш колко много не знаеш, виждаш колко малко време имаш да използваш знанията си, за да създадат радост дали на теб самия, или на още някого, ако ще да е само един човек.

Познанието или емоцията те ръководят при избора да си част от даден проект, при избора да работиш с определени хора?

Мисля и двете. Най-вече доверието в тази емоция и в това познание. Освобождаването от страха да бъдеш разочарован.

Как се ражда песента?

В повечето случаи ми хрумва или минава, или чувам (има много теории за това как се пръква идеята) мелодийка с няколко думи, които звучат заедно с нея. Ако ми хареса линията и как тези думи са прозвучали, сядам и започвам да дълбая, да опитам да развия мелодията в куплет, после припев, да сложа акорди. Стремя се да ми звучи естествено, някак обикновено, ако мога така да кажа, сякаш говоря на себе си. След това добавям други думи, като много внимавам те да звучат пак обикновено, леко. Не винаги се получава нещо, имам много изоставени идеи. Понякога обаче всичко става бързо.

Дали тази година доматите ще станат?

Имах една съседка, възрастна жена, на която задължително докладвах кога садя разсада, повече за да я заприказвам, да ѝ стане ведро. Тя отвръщаше, че няма нещо, което да си бучнал в земята и то да не поникне. Когато работех по първия си албум, в следобедите на незаетите дни плевях доматите, имахме малка градинка. Димитър Трайчев ми се обаждаше всеки ден, да провери какви нови съмнения са ме обзели, споделях какви ги върша около албума и доматите, той казваше, че съм луда, задето каня флейтист за записи в студиото и следобед мисля за доматите си. Хубава песен стана май Butterflies. Харесва се на някои хора. Там става въпрос за това, че и ние като пеперудите толкова бързо си отиваме, а не успяваме да разкрием пред никого тайните си. Харесвам ги тези красиви и леки същества, дето пърхат, карат ме да искам да тръгна след тях. Кой знае техните тайни какви са…

Между светлото и тъмното има едно специално пространство преди събуждане, пространството на отраженията. Какви са твоите отражения в ранните неделни сутрини?

Стоя по пижама, често до прозореца, без това да е непременно поезия. Ставам най-рано от всички вкъщи и обичам да ми е тихо, дори и да си мисля само за прахосмукачка и събиране на прането. Някой път си фантазирам за ей тези песни. Имам чувството, че все не ми е достатъчно времето. Има толкова много неща за мислене, които ме карат да чувствам, че си принадлежа. Прозорецът гледа към морето, вижда се покривът на Евксиноград в далечина и бадемите в дворовете. Този прозорец предлага различна гледка всеки ден, но за да я видя, трябва да ми е тихо, точно на ръба на деня, след това почти нищо не виждам.

Кой най-често ти казва да не се тревожиш?

Мисля, че майка ми е този човек. Признавам, че не слушам много от нейните съвети, но когато ми казва да не се тревожа, гласът ѝ звучи различно и някак по-мъдро, наистина успокояващо. Напоследък се опитвам аз сама да си казвам да не се тревожа, защото често няма как иначе да се справя. Трябва да има време за фантазии, а не за тревоги. Имам и двама-трима близки човека, които поглеждат на нещата от друг ъгъл и свалят някой друг камък от товара. За радост той не е особено тежък, не са ми се случвали чак тежки неща, мисля. И сме длъжни просто да минаваме нататък.

Защо обичаме ?

Защото това е единственият ни шанс да живеем.

Кога се появява дъга през зимата, в буквален и метафоричен смисъл ?

Живяла съм за кратки периоди в Норвегия, там е повечко зима, дори и през пролетта и есента. Дъгата се появява по същия начин, при слънце и дъжд. Може да се види над снежни върхове, които са накъдето ти погледнат очите. Много е красиво. През май цъфтят люляци. Тук там снежец. Що се отнася до дъгата в песните ми, тя ми е нещо като висока точка на радост, която е едно цяло от многобройни различни неща, тъй като дъгата събира целия спектър на цветовете.

„Кажи ми, че си моя – мой“: аз си представям киносалон на тази песен, почти празен, в дъното една двойка… А ти какво си представяш като ситуация?

Рядко слушам песните си като послание, слушам ги като аудио баланс, вокално и инструментално изпълнение. Много време се работи една песен, преди да се появи готова за слушателя. Посланието обикновено ме води в самото начало, когато още не знам песента как ще звучи във финалния си вид. В Sayyouaremine си представям невъзможната любов и изборите, които се налага да правим в подобна ситуация. Пак бих казала, че това не ми звучи никак тъжно, а нормално и спокойно. Така си мисля, че всичко трябва да се приема, и в това има повече радост, отколкото в радостта от някакъв успех например.

Коя е Дани Белчева?

Едно момиче на 43, което, зряло или незряло, иска светът да е изграден от красиви неща. Моето средство за това е музиката.

Реализацията на албума е осъществена с подкрепата на Национален фонд „Култура“. Корицата на албума е дело на Мариета Ценова, Кеворк Ванлян, Димитър Трайчев.

Елица Матеева