Италианците тъжат за Жан-Луи Трентинян (1930–2022) също толкова, колкото и родната му Франция. В колективното съзнание той остава най-вече с филма „Изпреварването“ (1962) на Дино Ризи. Неговото аристократично излъчване вече е познато от дебюта му в киното в „И бог създаде жената“ (1956) на Роже Вадим, там е срещата му с Брижит Бардо, от която се ражда и любовна връзка.
Италианските режисьори го правят „най-италианския французин“. Първият от тях, повярвал в Трентинян, е Валерио Дзурлини. Той му поверява ролята на син на фашист в „Насилствено лято“ (1959), който през лятото на 1943 г. е освободен от военна служба благодарение на застъпничеството на баща си. В „Изпреварването“ младият актьор открива радостта от живота на човек в търсене на изгубеното време. Срамежливият студент Роберто случайно среща нахален млад мъж (Виторио Гасман), който го завлича в трагична смърт. Френският актьор не е дебютант, зад гърба си има около 15-ина филма, нито един шедьовър. Дуетът с Гасман продължава и през следващата година в „Успехът“ на Джулио Мораси, който, противно на заглавието си, е пълен провал. Трентинян вече е влюбен в Италия и признава: „Италианците са художници. Те са толкова изтънчени, експанзивни, пълни с ирония. Италианското кино беше толкова динамично, толкова интересно“.
През 60-те години актьорът участва в „Гори ли Париж?“ на Рене Клеман (1966), където е в компанията на Жан-Пол Белмондо, Симон Синьоре, Ален Делон; както и в политическия трилър Z на Коста Гаврас (1969), където е честен съдия, преследван от гръцката диктатура. С „Един мъж и една жена“ (1966) на Клод Льолуш идват Златната палма в Кан и Оскарът за най-добър чуждоезичен филм. Той е пилот на „Формула 1“ и, както и в живота, е голям почитател на колите. Трентинян е идеалният романтичен герой и съблазнител. Льолуш отново го среща с Анук Еме в продължението на „Един мъж и една жена“ – „Най-хубавите години от един живот“ (2019), последната му поява на екрана.
Като млад е смятан за „Марчело Мастрояни отвъд Алпите“ и с Мастрояни играе в криминалния „Неделна жена“ (1975) на Луиджи Коменчини. По време на снимките на „Конформистът“ (1970), където е фашистки шпионин, в хотелската стая в Рим умира няколкомесечната му дъщеря, иде му да захвърли всичко, но топлината и подкрепата на режисьора Бернардо Бертолучи го разубеждават и години по-късно Трентинян признава: „Това може би беше най-добрата ми роля в киното“. На същия Бертолучи актьорът отказва ролята в „Последно танго в Париж“ поради своята свенливост да се появи гол на екрана.
През 70-те години Трентинян участва както в комедии, така и в детективски истории, сред които е и последният филм на Франсоа Трюфо „Веднъж да дойде неделя“ (1983). През 80-те и 90-те години работи главно в авторското кино. „Терасата“ (1980) на Еторе Скола е „филм, неразбран както в Италия, така и във Франция, оплаква се Трентинян. – Но имах уникалното преживяване да играя с най-великите актьори на италианската комедия – Тоняци, Гасман и Мастрояни“. Той е сценарист на ръба на нервен срив, преследван от продуцент (Тоняци), който го измъчва, като постоянно го пита дали сценарият, който пише, е смешен. В „Удряй в сърцето“ (1983), дебют на Джани Амелио, е доцент в университет, набеден за връзки с терористи. В „Три цвята – червено“ (1994) на Кшищоф Кешловски Трентинян е отново съдия, този път двусмислен и измъчен. Присъства редовно във френското кино, почти винаги заедно с приятеля си, режисьора Клод Льолуш.
Решил да се откаже от всякакви участия поради семейната трагедия с убийството на дъщеря му, Трентинян не устоява на поканата на Михаел Ханеке и прави своето „екзистенциално завещание“ в „Любов“ (2012). Когато е пуснат по кината, филмът разпалва дебат за евтаназията. Тази изумителна драма получава Златна палма и Оскар за най-добър чуждоезичен филм, а Трентинян е удостоен със Сезар за най-добра мъжка роля.
Еклектичен и елегантен, надарен с неустоим чар, той е символ на френското кино и театър, с над 70-годишна кариера. Има над 120 роли в киното и стотина в театъра, в трагедии и комедии, дори два скромни опита на кинорежисьор. Рецитирал е стиховете на Жак Превер поне 2000 пъти. За последно камерата го улавя на церемонията на Сезарите миналата година.
Президентът на Франция Еманюел Макрон отдаде почит на този „забележителен артистичен талант“. А Италия ще посвети на Жан-Луи Трентинян „красив, трогателен спомен на 25 юни в Болоня на Пиаца Маджоре, по време на фестивала „Преоткритото кино“, заяви развълнуваната Стефания Сандели, негова партньорка в „Конформистът“.
Соня Александрова
