Това са само някои от въпросите, които повдига изложбата на Калина Димитрова в новата галерия „Харта“. Стана ми интересно как едни и същи образи са възприемани по напълно различен начин от хората. Разрових се и се оказа, че за това има дори термин, worlding, който обяснява процеса на създаване на светове“, казва художничката. С именно такова „подвеждащо“ изображение започва изложбата „Разбягване“. Снимка на разрушената телефонна палата на ул. „Обирще“. Въпреки познатия медиен сюжет, това разрушение веднага се свързва с образите на друга разруха от медиите, улучените от бомби сгради в украинските градове. Образите съвсем естествено се „разбягват“, за да бъдат наместени от човешкото съзнание във вече изградените депа на памет и човешки усещания.

За Калина Димитрова произведенията, събрани в изложбата, чертаят линия на приемственост, тръгваща от други предишни нейни творби. Отново се появяват темите за природата и нейната уязвимост. За времето, което може да бъде уловено най-ясно в неговото разрушително въздействие върху образа. За кабелите, по които текат соковете на урбанизирания човек.

В дългия коридор на галерията публиката е поведена от сноп електрически кабели с различни цветове и размери. Кабелите, които опасват сградите, са лианите на града. Тук, в изложбата, те заместват линиите на рисунката, с която обичайно художникът работи. Те завършват във вътрешността на залата до изящен сноп от екзотични листа. Те са изработени от плексиглас в различни цветове, но и от тежък бетон. Тук пак търся една игра с реалността. Как всъщност виждаме тези листа? Тук се прокрадва разбирането ми, че целият свят се движи по един и същи модел. Дали е изкуствен, или природен, повтаря една и съща матрица. Жилките по листата са като кабелите на града. Вените на съградения от човека живот“, продължаваме разглеждането на работите с художничката.

Всички елементи от тази изложба са завладяващо красиви. Дори напластеният образ на ваза с умиращи лалета. Отделните плаки, поставени една зад друга, запечатват времето между това впечатляващо увяхване.

Реших да разгледам във времето именно букет, защото намирам, че това е ясен цивилизационен елемент. Единствен човекът прави букети. Никое друго същество не събира цветя на едно място само заради начина, по който те изглеждат.

Изложбата завършва неусетно в градината на галерията. Там, пред потънал в зеленина вътрешен двор, висят плексигласови прозрачни цветя. Видими са само в моментите, в които неравните им краища изкривяват образа зад тях. Те отново повдигат темата за силата на медията, която си играе с възприятията на хората, за начина, по който реалността навлиза в нашето съзнание.