Художествената академия почита своя възпитаник Любен Зидаров със званието „Доктор хонорис кауза“. Роден преди 98 години, абсолвирал през 1949 г., до днес рисуващ без прекъсване, всекидневно, между нови проекти, издания и изложби.
Оттук и първият въпрос: какво отличава творческото дълголетие от обичайното, обикновеното такова? Битието и съзнанието, най-вероятно. Разбирането, усещането и всекидневието на артиста, съществуващ чрез онова, което той сътворява, за когото контактът с обществото е най-висшето признание и награда. Известна е максимата, че пенсионирани художници няма. Има само действащи и бивши, т.е. такива, които са прекратили интереса към творческото си битие.
Едва ли е оспоримо, че Любен Зидаров принадлежи към първия тип. Нещо повече: с „напредването“ на патриаршеската си възраст той като че ли все повече активизира своето творческо „аз“. Предполагам, защото при него човекът и творецът не са две отделни състояния на личността, а са слети в неразделимото единство на истинския артист по душа и призвание.
Той обича да говори за себе в самоироничен план, като за „старец“. Със старостта, казват, идвала и мъдростта. Въпреки че в доста случаи старостта идва сама. А се случва – за избрани – красивата птица на младостта никога да не отлита окончателно, а често отново да каца на рамото, за да напомня, че всичко е възможно, стига да съществува цел и желание тя да бъде осъществена.
Тези дни в Галерия „Академия“ може да се види ретроспекция от негови произведения, създавани в диапазона на 7+ десетилетия, от портрета на съпругата, поетесата Богдана Зидарова от 1949 г., до най-новия смешен автопортрет със сламената шапка на Ван Гог, завършен преди по-малко от месец.
„Отсечките“, както авторът е назовал „докторската“ си експозиция, е отправена към идеята да покаже познатия непознат Любен Зидаров. С илюстрациите на стотиците книги за деца и възрастни, между които познатите на три поколения читатели, запленени от магията и приключенията в „Хиляда и една нощ“ и Андерсеновите приказки, на „Чичо Томовата колиба“, на Том Сойер и Хъкълбери Фин, на Принца и Просяка, Хофмановите разкази, „Островът на съкровищата“, на Граф Монте Кристо или на героите на Карл Май и Майн Рид.
С по-малко известните линогравюри към Яворовата „Подир сенките на облаците“ или изключително рядко показвания пред публика монументален стенен килим от колекцията на Националната галерия „Моят град“. Със забавния, така неподражаемо „зидаровски“ сатиричен стил в живописта, визуализиран в десетките комични вариации на „автопортретността“ като различно от обичайната сериозност поглеждане към себе си; със саркастичните политически послания; с добилите широка популярност сред колекционери, любители и галеристи тематични линии в акварела или маслото – „магарешки“, „селски“, „градски“, „морски“, „ретро“; с романтичните пейзажни цикли от някогашните пътешествия из Изтока и неотдавнашните до Далмация и Париж.
Наблюденията върху така обемното, включително във времето, творчество на Любен Зидаров в областта на илюстрацията главно за млади читатели заслужава да е тема на конкретни наблюдения и изводи. В него ясно могат да се разграничат три отделни периода с различна стилистика и техника, които всъщност показват развитието на пластическото разбиране на художника за това изкуство.
Първият – от ранните рисувани или колажни цветни илюстрации към сп. „Пламъче“ и сп. „Славейче“, детските книжки от 50-те години и онези към „Китайски народни приказки“. Вторият – декоративният от началото на 60-те докъм края на века, започнал с Шехерезада и Том Сойер и продължил с няколкото издания на Андерсен, на Хофман и Николай Райнов. И третият – на последните две десетилетия, в които илюстрацията става по-условна и свободна, обогатява се стилово и като технология с методи от акварела и маслената живопис, компресирана с многопластови смисли и без да прекъсва връзката си с литературния тест, все повече се превръща в пластически самостойно въздействащо художествено произведение, подканящо към размисъл и различни тълкувания.
Оттук произтича вторият въпрос: Що е илюстрация?
Сред четящата публика, а и сред художниците илюстратори на книги за деца у нас и по света съществуват две напълно различни, дори разграничителни линии в разбирането на понятието. По-точно би било да се каже: две посоки с диаметрално противоположни вектори. Едната е на добилите популярност чрез миланския издател „Фратели Фабри“, издадени у нас към края на 50-те и началото на 60-те детски книги с илюстрациите на Либико Марайа („Пинокио“, „Дивите лебеди“), Джани Бенвенути („Червената шапчица“) и В. Кремонини („Басните на Лафонтен“), за които най-мекото определение е кичозни. Със средствата на професионалната сръчност те сътворяват един по-близък до лошата анимация образен шаблон, лесно смилаем и не отиващ по-далече от повърхностната си „красивост“, а това винаги се радва на одобрение сред по-непридирчивата част от консуматорското общество.
И като всеки масов продукт то се радва на устойчивост. Вероятно затова, макар и за съжаление, тази тенденция на родна сцена продължава да се подхранва и от новите поколения български илюстратори, випускници на специалността „Книга, илюстрация, печатна графика“ в Художествената академия. Тази посока, следвана и от талантливи илюстратори, създава „реалистична“ сценография, населена с паноптикум от лишени от душа образи, с които комуникация на каквото и да е ниво е невъзможна.
Любен Зидаров очевидно се оказва илюстратор от друг порядък. Неговото схващане, изразено по собствени думи, е следното: „Илюстрацията не е само илюстриране на случки от книгата, нито неин преразказ, нито е фотография, тя не повтаря разказаното от автора, а води въображението на читателя към душата на писателя“. Този принцип е адекватен на всяка форма на изобразително изкуство от висок порядък.
А е и особено ценен тъкмо в детската илюстрация, която е призвана да действа като портал, през който емоционалността и фантазията на младия читател намират простор за развитие. Затова и създадените от Любен Зидаров образи са толкова запомнящи се и вълнуват – те могат да бъдат находчиви, забавни („Хофманови разкази“), приказни и мъдри (Андерсен, „Шехерезада“), весели или малко плашещи (Николай Райнов), поетични или тъжни („Чичо Томовата колиба“), завладяващи, екзотични („Островът на съкровищата“), необичайни, („Хари Потър“), но са винаги преживяване, пораждащо емоция, размисъл и оставящо спомен. Защото освен изображения, картинки, те са и метафори, продължение на мъдростта на текста, на случката, на самия автор.
И на този фон се материализира и третият въпрос около малко абсурдистката, но пък доста симптоматична история с „българския Хари Потър“. Тя започва през 2018 г. със среща и настоятелна покана към Любен Зидаров от страна на издателство „Егмонт“ той да бъде художник на юбилейното издание в България на седемте книги от поредицата. Замислено е като част от събитие, свързано със световната издателска политика на бранда „Хари Потър“, действаща под тоталния контрол на неговата знаменита авторка.
Оттам и предварителното условие, че всичко около изображенията в изданието (както и навсякъде по света) ще бъде одобрявано лично от Дж. К. Роулинг. Въпреки първоначалните си колебания, 95-годишният по онова време художник започна да изчита дебелите томове (в което впоследствие мнозина „фенове“ отказаха да повярват) и прие поканата заради особената, според него, приказна фантастика от нашето съвремие, развита около приключенията на младия вълшебник. Първите проекти бяха изпратени по каналния ред и не след дълго се получи предаденото чрез агента на Дж. К. Роулинг нейно одобрение заедно с ласкателния коментар, че е „останала приятно изненадана, че в такава малка стана има толкова интересен илюстратор“.
След такъв карт бланш с „Егмонт“ бе сключен и договор за кориците и оформлението на седемте тома на изданието, допълнено от споразумение за отпечатване в рамките на година и на една „специална“ първа книга „Хари Потър и философският камък“ с десет илюстрации, създадени едновременно с кориците. Договорът изрично фиксираше условието, че илюстраторът в никакъв случай няма право да предоставя кориците и илюстрациите за отпечатване на други субекти. Подготовката бе подсилена и от идеи за мощна маркетингова кампания, облечена и в други тайнствени забрани и ограничения, обаче излизането през 2019 г. на „българския Хари“ на българския пазар сътвори феномена на първия у нас истински, свързан единствено с артистично събитие, социално развил се скандал.
В новото, дигитално общество Фейсбук е бог. Затова и разразилата се в мрежата яростна полемика под мотото „Фейсбук размаза Любен Зидаров“ като че ли най-силно засегна издателя на „грозните“ корици, срещу които правоверните местни фенове на Хари Потър се бяха вдигнали на ожесточен бунт. Съдържанието и тонът на сагата в интернет са достойни за отделно социологическо изследване на бита и душевността на съвременния българин.
По-неочаквана обаче се оказа реакцията на самото издателство, което вместо, както би трябвало може би, с авторитета си да застане зад избрания от него художник, негласно като че ли се солидаризира с профанския вкус на локалните „фенове“. Въпреки че на поредния софийски Панаир на книгата през декември 2019 г. издателският проект с оформлението на Любен Зидаров бе удостоен с наградата Златен лъв и въпреки че в англоезичната социална мрежа на световните почитатели на поредицата илюстраторската интерпретация на българското издание беше оценено като едно от най-добрите за годината.
И даже въпреки че нюйоркското издателство „Хари Абрамс“ има намерение да издаде до края на настоящата година албум под авторството на известния литературен и художествен критик Ленард С. Маркъс със сто именити съвременни илюстратори, един от които е Любен Зидаров.
Накратко, след дълги месеци на мълчание и уклончиви отговори издателство „Егмонт“ накрая даде да се разбере, че прекратява без ясно обяснение изпълнението на договора в частта му за издаване на книгата с илюстрации на Любен Зидаров (но ги изплаща на 100 %). Впоследствие илюстриран „Хари Потър“ на български език все пак излиза от печат, но с творбите на английския илюстратор Джим Кей. Макар „лично избран“ от самата Дж. К. Роулинг и неин „любим художник“, той е ярък пример на онази първа, уви, също световна, лустросана и безвкусна линия в разбирането за илюстрацията за деца, принизяваща облика на книгите до този на опаковките за детски храни. „Феновете“ със сигурност ще са доволни. Така или иначе, резултатът е един – илюстрираният „български Хари Потър“, заради юридически желязно защитените права над бранда, никога няма да види бял свят.
Но затова пък публиката на „Отсечките“, кратката изложба ретроспекция на тазгодишния носител на титлата „Доктор хонорис кауза“ на Националната художествена академия“, ще има възможността да види експонирани в Галерия „Академия“ четири от отхвърлените, по-точно забранените и осъдени на забвение илюстрации към „Хари Потър и философският камък“. За пръв и най-вероятно за последен път.
На 4 май 2022 г. от 16 часа в Галерия „Академия“ ще се проведе тържествено заседание на Академичния съвет на НХА, на което Любен Зидаров ще бъде удостоен с почетното звание „Доктор хонорис кауза“ на Националната художествена академия.
