Продължавам да се изненадвам от „откритието“, че Паоло Сорентино е странна птица. Работата му ту изглежда като сто процента Фелини, ту като преосмисляне на наследството му, ту като „бунтарски“ контрапункт. По-модерен е от Фелини, но доколкото Фелини е „модернист“, този аспект на сравнението между тях подчертава „постмодерността“ на Сорентино. Понякога звучи универсално, друг път е префинен италианец, трети път – типичният неаполитанец. Понякога казва нещата в прав текст, друг път се омотава в метафори и символика, и нивото на конотация в наратива му надскача дори това на Питър Гринауей.
Случва се да е иносказателен (почти като Бергман), а друг път – битово „фолклорен“ (съвсем като Кустурица), но никога не е звучал толкова неподправено искрен, както при завръщането в родния си град (20 години след игралния дебют „Един мъж в повече“) с „Ръката на Бог“.
В Неапол през 1984 г., 16-годишният Фабието Скиза живее сред радостите и неволите на сплотеното си ексцентрично семейство, страстта на футболен запалянко, който току-що е научил, че идолът му Диего Марадона е подписал с „Наполи“, и нормалните за възрастта му съмнения и любопитства. Докато един ден, благодарение на важен мач, „ръката на Бога“ го спасява от трагедията, сполетяла родителите му, и го изправя пред необходимостта да вземе някои важни решения за бъдещето…
По един или друг начин киното на Паоло Сорентино до момента „преговаря“ и отразява цялата естетика на италианската филмова школа – от „Кабирия“ (1914), през неореализма, комедията и Фелини до политическата ангажираност на социалната сатира. И ето че след неочакван завой към собственото си минало, режисьорът пристъпва в жанра на „мемоарите“. Докато се стреми да избегне „клопките на конвенционалната автобиография“, той прибавя към спомените си различни съотношения хумор, абсурд, магически реализъм и киномански ентусиазъм, за да постигне търсения баланс от достоверност и въображение.
Дори и случайно да сте имали намерение да „сортирате“ реалните и измислените елементи от живота на подрастващия Паоло Сорентино, избраният анекдотичен подход на водене на разказа бързо ще ви отклони в друга посока. Пречупено през развеселения или учуден поглед на младия Фабио (в чудесното изпълнение на Филипо Скоти), всекидневието в Неапол през 80-те е емоционален коктейл от „свещени“ ритуали и делнична трагикомедия, както католическите традиции в Кампания се оказват дълбоко проникнати от фолклора и езическите вярвания.
Дълго време Фабието е в позицията на доброволен зрител на собствения си живот, в семейство, в което майката обича да си прави дръзки шеги, бащата изневерява от години, но все така обича съпруга си, а тя го наказва (от време на време) с мълчание, дъщерята никога не излиза от банята, лелята по майчина линия е малко лудичка ексхибиционистка, по която се захласват всички мъже (в това число и Фабио) и… фамилията е пълна с всякакви чешити, излезли от карнавално шествие на Фелини. Пасивното наблюдение е прекъснато почти небрежно точно по средата на екранното време от нелеп инцидент, който променя едновременно съдбата на главните герои, жанра на филма и цялостната настройка на зрителя…
След това осъзнавате, че суеверията, злобните „закачки“ между роднини и съседи, както и провинциалната идилия са само външният пласт на „Ръката на Бог“, вероятно онази част от биографията, от която Паоло Сорентино е трябвало да се отърси, за да открие киното и преди всичко собствената си „предразположеност“ към неговите предизвикателства. В интерес на истината, цветните персонажи и ситуациите, в които се оказват въвлечени (като тази с „образователния жест“ на баронеса Фокале), са душата на филма и са по-интересни за наблюдение, отколкото философско-поучителните дискусии, на които става „жертва“ младият Фабието (особено тази с филмовия режисьор Антонио Капуано), но в биографичен и творчески смисъл това си остава част от съзряването на автора.
При по-внимателен поглед ще установите, че голяма част от осемте игрални филма на Паоло Сорентино са биографични или псевдобиографични равносметки на хора (политици или измислени артисти), които са попаднали в плен на собствената си слава. След което се появява деветият, в който „мишената“ е обърната. Но… творецът не третира себе си със суровостта, проявена към другите мъже.
За разлика от досегашните персонажи, които неизменно бяха прехвърлили зенита на кариерата си (може би тук „вината“ трябва да бъде споделена с любимия актьор Тони Сервило), образът на Фабието е освободен от горчивината и насмешката – своеобразно завръщане към началото, когато невинността на погледа е гаранция за възможното бъдеще… Дали тук се крие знамение за следващите проекти?
Край на период или „редови“ етап от филмографията на най-популярния италиански режисьор в момента, „Ръката на Бог“ е сценарий за основните неща, които вълнуват неаполитанците: семейството, храната и футбола (не непременно в този ред), но пречупен през майсторското вдъхновение на Сорентино се превръща във филм за любовта и загубата, в който реалността и фантазията се надиграват с иронична нежност.
