„Една испанска пиеса“ от Ясмина Реза, режисьор Бина Харалампиева, музика Асен Аврамов, сценография и костюми Свила Величкова и Ванина Цандева, участват Василена Атанасова, Мария Каварджикова (гост), Светлана Янчева, Владимир Пенев, Малин Кръстев, представление на 9.IV.2022 г., Малък градски театър зад Канала
Театърът може да бъде музика. А актьорите – изпълнители на музикални инструменти. Или още по-добре: самите те музикални инструменти. Като в „Една испанска пиеса“ – великолепен духов квинтет, в който всички са солисти: Василена Атанасова, Мария Каварджикова, Светлана Янчева, Владимир Пенев, Малин Кръстев. Всички солисти от висока класа. Солисти, умело направлявани от режисьорката/диригент Бина Харалампиева, за да ги изяви и да ги покаже като виртуози на актьорската игра, артисти висша класа. Които – тъй като от когото и да започна, все ще е справедливо и удачно, ще опиша по реда на излизането им на сцената.
Владо Пенев започва като валдхорна. Топъл звук, мек, привързващ и организиращ. Въвежда ни внимателно, не ни пришпорва – знае, че пиесата е изкусно написана, партитурата ѝ е сложно построена и са необходими време и внимателност, за да се нагласи публиката към това, което ѝ предстои. И валдхорновото актьорско присъствие е идеалният начин да стане това. На френски наричат валдхорната cor d’harmonie, ще рече хармоничен рог – тъкмо хармония извиква у зрителя неговата игра. На български преведено валдхорната значи „горски рог“, но гората, из която Владо Пенев ни води, хванал ни за ръчичка, е не някаква устрашаваща, Магритова гора („Изгубеният жокей“), а ни създава усещане за мир и спокойствие; за красота. Вървим из нея и се захласваме от хубостите ѝ, всичките радост за окото.
А щом нахлупи перуката, превръща се Владо Пенев в горски цар, но не в смразяващия на Гьоте, а в преродилия се в спасител на Мишел Турние (Малин Кръстев съвсем не на празно място го назова патриарх). Такъв е героят му Фернан, работещ като домоуправител, но наричащ се и философ (прочее, Мишел Турние също първоначално е искал да стане философ, но е отблъснат от академичните сноби). Виждаме как Фернан/Пенев обгръща като приветлив лес късната си любов Пилар, как я закриля и как с грижа се опитва да я извади от меланхолията. Топлината му я успокоява, една валдхорнова топлина…
Пилар (Мария Каварджикова) е сякаш беззащитен фагот, който уж трябва да дава тон на целия оркестър, но тоновете, които изпраща, са все неверни, все фалшиви. Тя не разбира дъщерите си, отчуждена е от света, самотна е и нещастна. Фернан е светъл лъч/звук за нея и тя се сгушва с благодарност в пазвата му.
В което е парадоксалността на текста: във взаимоотношенията помежду им той, валдхорната, е, който се справя по-добре с музиката на живота. По-точно и по-уверено уцелва верния тон. Цялата тази Пиларова разстроеност обаче изчезва, когато Мария Каварджикова се завръща в ролята на актрисата, дето трябва да изиграе Пилар – тогава обоят взема правилният житейски тон и прозвучава категорично: „Според мен авторът трябва да е мъртъв!“. Това според мен е ключ към цялата игра в пиесата на Ясмина Реза – препратка е към знаменитата статия на Ролан Барт „Смъртта на автора“: когато авторът е мъртъв, прочитите са безброй и всичките са истина.
Мария Каварджикова дава всъщност разковничето за подхода на зрителя, на актьорите, на режисьора и на целия екип към постановката: интерпретациите са всевъзможни, тя може да е смутената и несигурна Пилар, смятаща себе си за неразбрана и пренебрегвана, а може и да е актрисата, която разкъсва якичката, за да остане такава, каквато си иска, без задължителните изисквания на автора, който, както казахме, трябва да е мъртъв. Затова е напълно прав Георги Каприев, когато отбелязва, че това е: „демонстративно актьорски театър“. Да, актьорски е отвсякъде и изобщо не е нужен никакъв автор, който да им се бърка на актьорите и да им задава искания, които само ги ограничават и задушават.
Изглежда обаче, че ограниченията не понася най-много не Пилар, а героят на Малин Кръстев, Мариано. В пиесата на въобразения Олмо Панеро той е в ролята на впиянчен учител по математика със съпруга неврастеничка и актриса – неуверен, семпъл и безгръбначен, който е приел, че животът го е смачкал, ала въпреки това трябва все пак да си създаваме някакви сладинки – чашката. В другото му амплоа – на играещия Мариано актьор, той е вече съвсем друг – самоуверен, категоричен, сръчен и уметен. Малин Кръстев се мести с лекота от едното в другото състояние – игриво пиколо, свободно и летящо, което може да изпълни всичко без притеснения, без усилия – ей така, отръки.
Или по-точно: откриле. Наслада е да го гледаш как успява да показва на сцената едното си лице в две превъплъщения толкова различни. Сякаш е Протей, който обаче не иска да ти се изплъзне, напротив – иска самият той да те хване, да те задържи, да те завладее. Успява без усилие: не откъсваш очи от сцената, от това виртуозно място на действието, където става просто неповторимото и „невероятно надиграване на актьори“ (Георги Каприев). Но става и повече: невероятно надиграване в двете ролеви актьорски ипостаси – тази на Реза и тази на Панеро; пиколото и всички други инструменти свирят своята вълшебна мелодия и не ти се ще тя да свърши.
Но като че ли най-често пиколото се съвместява с флейтата Аурелия (Светлана Янчева). Не се обаче подлъгвайте по името – тя не е бриз, някакъв полъх едва доловим, тя е буря, натиск, взрив. Тук Ясмина Реза като че ли най-много си е играла с полисемантичността (нейният текст, чехови реминисценции, българска пиеса): аура се нарича и онзи симптом, предхождащ епилептичния припадък.
Героинята на Светлана Янчева е сякаш постоянно в някакъв такъв припадък, който ни е трудно да изтълкуваме – за ореол ли да го приемем, знак за нетукашност, или за объркана душа, която лута ли се, лута с напразната надежда да открие себе си и своето най-дълбинно. Тази неориентираност – нека я наречем индивидуална личностно-психична суматоха – Светлана Янчева изиграва по блестящ начин, показвайки ни една нервна, агресивна, истерична жена, която иска да скрие своята неувереност с нападателност.
Пред нейния персонаж трудността, която поставя Ясмина Реза, даже ми се струва най-голяма: тя не само трябва да изиграе актрисата, която играе Аурелия, но трябва да изиграе и ролята на учителка по пиано, влюбена в своя ученик, в „отвратителната“ българска пиеса – получава се по този начин многоетажна актьорска игра, на няколко нива разгръщаща се. Както пише в своя рецензия вестник Le Parisien (30.І.2004): „всичко се смесва и слива, испански и български, Чехов и Болочински, истинско и въображаемо“.
И в това „смесване и сливане“ огромна важност придобиват фините разлики, едва загатнатите нюанси. Фини разлики и нюанси, които само флейтата като музикален инструмент може да даде. Един път пронизителна, друг път свита, тя цялата е обхваната от усещането за неуспялост и проваленост. Светлана Янчева се движи свободно и уверено из този пространен диапазон, хващайки всяка нота в най-вярното ѝ и истинско звучене.
Както я хваща и Василена Атанасова. Но не като флейта, а като гръмък тромпет – особено гръмък тъкмо когато около нея е сестра ѝ. Той иска да я надмогва, да я притеснява, да я изтласква. Това е много характерно за нейната героиня Нурия – звездна актриса, снимаща се във филми и готвеща се за наградите „Гоя“: до близките си тя е самоуверена, солираща, флагрантна и бляскава, но когато е сама, откриваме истинското ѝ състояние – на нещастна и самотна жена, уж влюбена, но несигурна в любовта на мъжа, когото обича.
Всъщност и двете сестри (а покрай тях може да предполагаме и за третата, защото сестрите са три – като при Чехов, препратките и ирониите в текста на Ясмина Реза нямат чет) са попили от майка си неувереността и объркаността и това „лошо наследство“ в партнирането между Василена Атанасова, Светлана Янчева и Мария Каварджикова се осезава почти телесно от зрителя. Пронизан е от играта и на тях трите, и на тях двамата – Владимир Пенев и Малин Кръстев, обзето е цялото му същество, следи ги със затаен дъх. Не смее да шукне, за да не развали магията. Малин Кръстев нарече спойката помежду петимата джаз, аз бих продължил – джем сешън, в който всеки изпълнява своята партия по магически начин, необясним и несравним.
Едновременно меко и обгръщащо при Владимир Пенев, беззащитно и манипулиращо при Мария Каварджикова, смачкано и решително при Малин Кръстев, неврастенично и тиранично при Светлана Янчева, дръзко и саможиво при Василена Атанасова. Да, тромпетът по принцип е саможив инструмент, но когато е в майсторски унисон с останалите от квинтета, изпълняват заедно един виртуозен актьорски концерт, който е същинска наслада за сетивата. За всички сетива: „Една испанска пиеса“ е тотален актьорски театър, който не оставя ни едничко кътче от съществото на зрителя неизпълнено с наслада, удоволствие и възторг.
Нестихващ възторг!…
