С напрегнатата и мрачна постапокалиптична творба „Граничен пост“ руският писател Дмитрий Глуховски се завърна към страховитата атмосфера на бестселъровата си трилогия „Метро“. В романа, появил се първо като аудиосериал на Storytel, един от най-върлите критици на политиката на президента Владимир Путин рисува стряскащо реалистичен и ужасяващ свят от близкото бъдеще, в който въображение и реалност се преплитат.

„Граничен пост 2“ (Сиела, превод Васил Велчев) е достойно продължение на тази мрачна и притеснително реалистична притча, в която Глуховски прави своето пророчество за бъдещето на Русия и отправя предупредителен призив към човечеството.

Всичко в тази книга може да бъде истина…

Изолирана от целия свят, Русия е опустошена и обезлюдена след жестока гражданска война, ограничена до малка територия около все така гордата Москва. Отвъд мъглата на Волга, където от години цари мъртвешка тишина, нещо обаче идва – за ужас на жителите на граничния пост, охраняващ последния оцелял мост. Младият офицер Юра е изпратен с армейска част да разбере какво се е случило там, а сетне заедно с шепа оцелели трябва да отнесе информация за страховитата заплаха обратно в Москва. Но донася и още нещо със себе си…

В столицата обаче подобни новини не са добре дошли. Те не влизат в плановете на Негово Императорско величество, Повелителя импера¬тор и Московски самодържец Аркадий Михайлович. Там пропагандата е заменила изцяло фактите, а личността на владетеля и неговия готвен за канонизиране баща не подлежат на критики. Благородниците и висшите военни живеят богато и разпуснато, докато опасността не достига границите на града. И само тук-таме някой се досеща, че това не е обикновен бунт.

Но няма нищо по-крехко от въздушните кули на лъжата тогава, когато проглушителният писък на разрухата е на път да унищожи всичко човешко.

Напрегнат и на места ужасяващ, „Граничен пост 2“ се превръща в сурова и безмилостна постапокалиптична сатира и безмилостно пророчество. Роман, който издига Дмитрий Глуховски в безмилостната „съвет“ на руската душа. Следва откъс.

1.

– Вие нали бяхте приятели със стотник Кригов? А, Юрий Евгениевич?
Полковник Сурганов поглежда Лисицин в очите топло, добродушно, но Лисицин знае цената на този поглед.
Какво значи „бяхте приятели“? Защо „бяхте“? Не означава ли този въпрос лукаво предложение за отричане от приятелството?

Когато въпросите ги задава началникът на армейското контраразузнаване, отговорите трябва да се обмислят грижливо – и бързо. До ума достига най-важното: правилният отговор е известен на полковника, той сега само проверява честността на Лисицин.

– Тъй вярно. И защо „бяхте“, господин полковник? Ние и сега сме приятели.
Той се стараеше да не отмества поглед от строгите червени очи, от загорелите повдигнати вежди, от извитите нагоре ъгълчета на устните. И да го гледа по същия начин в отговор – приветливо и учтиво. Сякаш не е чувал нищо за чистките в армията, които точно Сурганов дирижира.

– И сега сте приятели. Ами хубаво.

2.

Георгиевската зала на Големия кремълски дворец беше изпълнена с кожено скърцане и пресипнал шепот, остър като нишадър офицерски одеколон и ароматна махорка.

Чакаха Повелителя.

На белия мрамор на стените се открояваха само златни войнишки кръстове. От тавана светеха със стотици свещи огромни бронзови полилеи, под ботушите сияеше хлъзгав изрисуван паркет. Покрай стените бяха наредени облицовани с червено кадифе пейки, но разбира се, на тях не можеше да се сяда; забранено беше и мотаенето из залата. Позволено беше пристъпването от крак на крак.

Чакаха вече час и половина, но бяха готови да чакат още цяла вечност; казаците умееха да запазват строя.

– С две думи, представи си, оказа се девственица! – въодушевено шепнеше Сашка Кригов в ухото на Юра Лисицин. – Върви ми на девственици, не знам защо!

– Е, ти умееш да си романтичен – отвърна Лисицин. – Усещат, че могат да се доверят на такъв. А когато осъзнаят, че са загазили, вече е късно да се отметнат.

Лисицин беше много развълнуван, беше се будил пет пъти през нощта. А на Кригов като че ли му беше все едно.

– Палят се по униформата. Особено по фуражката – споделяше Кригов. – Като видят на масичката в кафенето фуражка, направо се разтапят. Сами идват.

– Просто си късметлия. Аз колкото пъти и да си оставям фуражката, само полицаи идват да ми проверят разрешителното за отпуска. А мадамите нещо се назлъндисват.

– Защото ти си селянин, Юра. Сигурно веднага ги черпиш със семки?

– Да, и какво толкова?

– А, нищо. Довечера ще ти обясня как трябва да се действа в Москва. Ще ти покажа къде кълват. Ще ги ловим на свежа глава.

В този момент се хлопна вратата – в залата притича армейски старшина с посивели мустаци.

– Равнис! Мирррнооо!

Шепотът веднага престана. Изхрущяха портупеите, опъвайки се на изпънатите рамене, на изпъчените гърди.

В далечината по полираното дърво затракаха ситно токове. Императорът влетя със свитата си.

Гвардейците на вратата се строиха в редица, поеха си дълбоко въздух и отвориха двете крила, както преди това бяха направили в Александровската зала, а още по-рано – в тронната гербова Андреевска, а преди нея – в уютната, застлана с килими Кавалергардска.

– Негово Императорско величество, Повелителят император и Московски самодържец Аркадий Михайлович!

Лисицин не дишаше. Кригов не дишаше. Четиресет и осемте останали стотници, есаули и подесаули, избирани за церемонията от цялата армия, от цялата държава, не смееха да си поемат дъх.

На всеки му се искаше повече от всичко на света да подаде поне на сантиметър носа си от строя, за да види Повелителя пръв, но никой не смееше.

И ето че той влезе.

Нисък, прегърбен, неочаквано млад. Парадните портрети го караха да изглежда по-зрял и солиден, правеха го по-строен и добавяха осанка, но точно затова са необходими портретите.
Зад него – адютанти, ординарци, двама казашки генерали, едноръкият Буря и Стерлигов, както и изоставащият от кавалкадата шкембест командващ – атаманът на Московската армия Полуяров. Звънтене на медали, дрънкане на шпори, тропане на саби.

Изпънаха се.

Не можеше да не се гледа към Повелителя. Войсковият старшина казваше: „Не зяпайте!“, но всички поглеждаха крадешком.

Да, нисък и прегърбен. Не плешив, но с плешивини, макар и млад. Ала от първия момент ставаше ясно защо всички му се подчиняват безпрекословно. От първата му дума – тихо, но много ясно произнесена – те побиват тръпки.

– Здравейте, орли!

– Здраве желаем, Ваше Императорско величество! – изгърмя строят в един глас.

Той леко се отдалечи – така, че да може да обхване с поглед едновременно всички тук. Мундирът му беше съвсем обикновен, полеви полковнически, ботушите му – захабени, видели какво ли не.

Лисицин чувстваше, че се изпотява – както не се беше потил никога в окопите, както не се беше потил никога в прочистванията на арбечките аули, обърнат с гръб към къщите с пусти прозорци.

– Аз помолих Владимир Виталич, вашия атаман, да доведе при мен днес най-добрите от най-добрите – започна Повелителят. – Всички, които са се отличили в боевете. Които не са щадили себе си, за да спасят другаря си. Които са били доброволци на предната бойна линия. Които са напирали към фронта от лазарета. Казах му – дай ми петдесет такива бойци, Владимир Виталич, и аз ще обърна света с тях. И ето ви тук, подбрани.

Лисицин чуваше как бие собственото му сърце.

– Нашето Отечество преживя сурови, тежки времена. Хилядагодишни завоевания на нашите велики предци бяха заграбени от враговете ни. Вината за това не е ваша и не е моя. Но покойният ми баща, светла му памет, успя да пресече тази кражба, а на мен се падна да събера откраднатото обратно. На мен и заедно с мен – на вас, ако не ми откажете да ми служите. Какво? Нали няма да ми откажете?!

– Съвсем не! – изграчи развълнувано строят.

– Нашата империя е изграждана от казаците. Без казаците с Русия нямаше да бъдат нито Сибир, нито Камчатка, нито Чукотка, а и Кавказ нямаше да бъде наш. Без Ермак, Пьотър Бекетов, без Семьон Дежнев историята на Русия не би я имало. И сега, когато искаме да издигнем от Московия отново цялата Русия, няма да минем без казаците! По душа ли ви е това?

– По душа ни е!

– И на мен ми е по душа. Вие сте тук петдесет, нито един по-малко и нито един повече. Няма да крия – имам планове за вас. Нашето време наближава. Знайте, че Повелителят и Отечеството не забравят онези, които ни служат с вяра и искреност. Но най-важното е, че народът няма да ви забрави.

Той се обърна към своя ординарец, в чиито ръце лежеше сандъче, облицовано с червено кадифе и със златни кантове.

– След мен

.
Тръгна начело на редицата.

Извади от сандъчето златния Георгиевски кръст и го закачи на първия в строя, изпития есаул Морозов. Разтърси му ръката. Попита го как е службата. Онзи, щастлив, само закима.

Повелителят тръгна между вирналите нагоре брадички казаци. Около него сякаш имаше невидимо кълбо от статично електричество, движеше се напред, зареждаше с вълнение всички, към които пристъпваше Повелителят, изправяше косите на тила на казаците.

Дойде редът на Лисицин.