Да правиш хляб е изкуство, почти като танц. Замесваш ритмично тестото, движиш ръцете си, поклащаш бедра…
Бившата балерина Софи наблюдава с възхита работата на италианския пекар Джакомо. Но не е убедена, че мястото ѝ е в пекарната му. След внезапния край на танцовата ѝ кариера, животът на Софи сякаш е изгубил смисъл.
Коя е тя без танците? Кой ще я обича, щом вече не грее на сцената?
Постепенно обаче Софи открива много повече от временна позиция в малката пекарна: мъдростта на един необикновен хлебар, щастието от малките неща в живота и смелостта да се преобрази и да преоткрие себе си.
„Пекарят, който създаваше истории“ (Ера, превод Ваня Пенева) е красив, вдъхновяващ и сгряващ сърцето разказ, който задълго ще остане в съзнанието ни. Карстен Хен ни напомня да се приемаме каквито сме и умело ни посочва тайните съставки за добър живот.
Карстен Хен е популярен автор на повече от осемнайсет бестселъра. Романът му „Човекът, който разхождаше книги“ бързо завладя читателите у нас и по света. Следва откъс.
Трамвай № 18 излезе извън града и къщите се разредиха. Отстъпиха място на обработваеми площи, където отглеждаха жито, картофи и цветя. Типично в стила на април, дъждът бе спрял, облаците се отдръпнаха и откриха залязващото слънце на хоризонта. Под топлата слънчева светлина местността изглеждаше тиха и мирна, но гледката не успя да успокои Софи. Когато на един завой градът отново се разкри пред очите ѝ, погледът ѝ неволно потърси музикалния театър, приличен на тъмна перла в седефена мида. Софи побърза да се обърне на другата страна и подръпна мократа вечерна рокля, залепнала по кожата ѝ. Притисна чантичката към гърдите си, сякаш можеше да я защити.
Когато трамваят спря на нейната спирка и тя слезе под неоновата светлина на уличната лампа (бе останала сама в трамвая), прозрението я прониза болезнено: никога повече няма да танцува.
Погледна отражението си в стъклата на отминаващия трамвай. Доста раздалечени очи, високи скули, най-обикновено лице… Не беше класическа красавица. През детските години тялото ѝ изглеждаше разкривено. Растеше неравномерно: първо шията ѝ беше твърде къса, после ръцете станаха прекалено дълги, дупето се разшири, носът ѝ се изостри… Ала когато се оформи окончателно и укрепна след упоритите тренировки, крайниците ѝ се оказаха предопределени за балет. Когато танцуваше, Софи се чувстваше красива. По време на танца беше самата тя, заемаше своето място в живота.
Трамваят се скри в далечината и селото се откри пред нея, тихо и спокойно. Смятаха го за едно от онези населени места, за които човек не е в състояние да каже защо са се появили точно на това място. Парчето земя по нищо не се отличаваше от околните. Спокойно можеха да преместят селото на десет, дори на двайсет километра, все едно в коя посока, и никой нямаше да забележи разлика.
В околността го наричаха „Селцето на теменужките“ – местните градини открай време доставяха цветя за градските гробища. Имаше три големи градинарски предприятия, всяко от които поддържаше магазин за цветя. Селото се гордееше с възрастта си: било основано още по римско време, за което свидетелстваше парче древен зид. Ограден с решетка и снабден със защитен покрив, зидът стоеше на единственото кръстовище със светофар. Пенсионираният директор на училището от години се опитваше да докаже, че зидът бил част от вилата на богат римски търговец, но повечето хора вярваха, че е остатък от обор за крави.
Софи мина покрай черковната кула – най-високата постройка в селото. Понякога под покрива мътеха забулени сови. Децата от детската градина често рисуваха красивите птичи лица със сърцевидна форма и кръгли черни очи. Тук вече нямаше училище, по-големите деца пътуваха до съседното село. Малкото магазини се намираха на главната улица. Софи вървеше бавно покрай тъмните къщи. Ето я пекарната „Йоханес Папе & син“. Следваше магазинчето на семейство Нителс, където продаваха зеленчуци и плодове собствено производство. Месарницата дълго бе останала празна; само преди месец откриха заведение за стекове на име „Жарава и пепел“.
Собственикът често стоеше на прага, пушеше и се оглеждаше в очакване на клиенти. Банковият клон и фризьорският салон бяха затворени. Местните разполагаха само с един банкомат и принтер за разпечатване на сметки. Който искаше нови прическа, отиваше в съседното село, в салон с името „Пресечна точка“. Следваше магазинчето на фермера Матес – тежък мъж с червени бузи, който приличаше на огромно ревливо бебе. Той отглеждаше в края на селото пилета, гъски и два кошера. Имаха си, естествено, и супермаркет с огромна неонова табела над стъклената фасада и с безплатен паркинг.
В единствената кръчма имаше кегелбан. Точно когато Софи мина пред входа, вратата се отвори. Излезе пиян мъж, зад него прозвуча музика.
Софи усети как краката ѝ поеха ритъма и стъпките ѝ се нагодиха към тромавия такт. Силно притисна длани върху ушите си и ускори крачка. Мина през гробището, покрай малкия параклис, и освободи ушите си едва когато зави по улицата, на която се намираше тяхната къща. Живееха на втория етаж.
Отключи, влезе и отиде право в дневната. Без да се съблече и да се събуе, клекна пред скрина и отвори най-долното чекмедже. Извади кутия с розова панделка и внимателно вдигна капака. Помилва първите си балетни пантофки, не можейки да повярва, че някога е имала толкова малки и тесни стъпала.
Подметките бяха изтрити от безброй танци, на върха на лявата пантофка все още се виждаше капката кръв, след като бе прекалила с танцуването на палци. Извади пантофките и ги притисна до гърдите си. Защо красивите, истинските неща в живота не оставаха до края? Защо светът продължаваше да се върти, нали уж бе стигнал до правилното си място? Софи бе изживяла мечтата на малкото момиче и сега не знаеше къде се намират мечтите за големи момичета. Седна на пода и даде воля на сълзите си. Имаше чувството, че никога няма да спре да плаче.
