Размишленията, които ви предлагаме в рубриката „Мисли, следващи дните“, са повод да се изправим отново пред въпросите за човека и смисъла на живота, за времето, историята, изкуството, за онова, което е било и ще бъде и занапред предизвикателство за нашите съмнения и търсения. Това са мисли на философи, на писатели, на всички онези, които неуморно са търсили Истината. Те са пореден повод да се запитаме на свой ред кои сме и накъде отиваме. Мислите, които публикуваме днес, са от книгата на Чеслав Милош „Крайпътно кученце“.

 

***

Бедност на въображението

 

Въображението на хората е също толкова ограничено, колкото и знанието им. Ерозия на нашето религиозно въображение вследствие на научно-техническия преврат? Да, с положителност, но нека се замислим как са изглеждали нещата през Средновековието. Преди Данте да покаже Ада, са се появявали различни описания на пъклените преизподни, поучителни от гледна точка на морала, но изключително убоги в образите. Така че би било погрешно в тях да търсим нещо равно на фантазиите на Йеронимус Бош.

 

Теологията, поезията

 

Това, което е най-дълбинно и най-дълбоко преживявано в личния ни живот – човешката ни преходност, болести, смърт, суетата на мнения и възгледи, – не може да бъде изразено с езика на теологията, от векове закръгляща отговорите в гладки топки, лесни за въртене, но като че ли непроницаеми. Поезията на двайсети век, с това, което в нея е най-съществено, е събиране на данни за върховните неща в човешката кондиция. За тази цел тя изработва свой език, от който теологията може да се възползва или не.

 

Възвишеност

 

Възвишеност: съзнателно беззащитно себеизлагане на присмеха на хората.

 

Що за падение

 

Докараха нещата дотам – от Маркс и Ленин да паднат до идеологията на собственическите класи и култа към Златния Телец.

 

Порок

 

Поезията, както и всяко друго изкуство, е порок и напомня на човешките общества, че не сме здрави, колкото и да ни е трудно да си го признаем.

 

Минало

 

Миналото е неточно. Който живее дълго, знае колко много това, което е видял с очите си, е обрасло с клюки, легенди, уголемяващи или смаляващи самата информация. „Това съвсем не беше тъй!“ – би искал да извика, но няма да извика, защото ще видят само движещата се уста, без да долавят гласа.

 

Тези феерии

 

Тези феерии, този празник, съграждан от човешкия ум над безобразността на живота! Всевъзможни изкуства, всевъзможни митове и философии, но съвсем не ограничени да остават в собствената им висока зона. Защото от тях, от сънищата на разума, се е взела планетата, която познаваме, преобразена и преобразявана от математически уравнения.

 

Бъдеще

 

Пролегомена към обществото на бъдещето. Неизброими вариации на психични отклонения, луди, разхождащи се по улиците и говорещи на себе си – както в днешна Калифорния – повсеместна разюзданост в секса, наркотиците и престъпленията. Оттук потребността от събиране в неголеми общности, споявани от уважение към разума, здравия разсъдък и чистотата на нравите. Може би в тях ще пребъде и поезията сред всеобщото подивяване, като здраве сред болните, тъй както някога била е болест сред здравите.

 

Висше-нисше

 

Много са последиците от диалектиката висше-нисше. Поетът пише за някого, който му е равен, един вид раздвоява се на автор и читател или слушател, който е идеалният, което означава, че би следвало да знае и разбира толкова, колкото и самият автор. За съжаление идеалните читатели са малко. Възприемането се състои най-често в погрешен прочит, а върху тези погрешни прочити изследователите и критиците градят теориите си.

Опасни недоразумения възникват, когато един по-висш разум, в порив на смирение, пристига при по-нисши умове и се обръща към тях като към равни. Съществуват определен вид опростявания, а оттам фалшификации, които говорят, че тъкмо такова нещо е произлязло.

 

Цел

 

От едната страна е яснотата, доверчивостта, вярата, красотата на земята, способността на хората да се въодушевяват, от другата е мракът, съмнението, невярата, жестокостта на земята, способността на хората да бъдат зли. Когато пиша, истинска е първата страна, когато не пиша – втората. Тоест трябва да пиша, за да предотвратя разпадането. Не е много философията в това твърдение, но е проверено опитно.

 

Образец

 

Моят образец за добродетел: всички, които цял живот са служили на каузата на разума и са запазили тази си страст след осемдесетте и до края.

 

Стремежът към истината

 

Стремежът към истината се натъква на стихове и разкази, за да ни изпълни със срам, защото всичко това е само митология – нито е било така, нито си го чувствал така. Всъщност сам езикът е разгръщал своя кадифен саван, за да закрие това, което без него би се равнявало на нищо.

 

Не знаеш

 

Не знаеш какво става в главите на хората съвсем близо до теб. Тяхното невежество е невъобразимо, а да го откриеш може само случайно. Не защото ти си умният, а те глупавите: просто всеки и всяка трупа знание до известен праг, по-горе не отива. Тяхното пространство е ограничено и те може да не знаят какво става на съседната улица. Също и времето им е ограничено, а събитията – за теб съвременни – за тях са потопени в мъглата на миналото без очертания. Така че телевизията, филмът, пресата на воля могат да преобразяват и променят това, което е, и онова, което се е случвало. Не мощта на пропагандата би трябвало да ни удивлява, а скромната доза истинна информация, която някак си успява да си пробие път.

 

Не е по силите ми

 

Не е по силите ми да призная света за обичаен. За мен той е и прекрасен, и страшен, труден за понасяне. Всичко показва, че или е създаден от дявола, или е, какъвто е, в резултат на някаква предвечна катастрофа. Във втория случай смъртта на кръста на жертвения Изкупител придобива пълния си смисъл.

Нашето изтръгване от обичайността на света напомня усилията на мухата, залепнала с единия си крак за мухоловката. Липсва логика в тази ни несгода. Макар че, трябва да признаем, логиката, която предлага Битие не е по-добра. Прародителите ни са съгрешили, били изгонени от Рая и оттогава живеем в състояние на падналост. Но какво е станало с животните в Райската градина? Променил ли е грехът на човека Първата Природа, за която говорят кабалистите, във Втора – паднала – Природа, която оттогава копнее за завръщане, за мига, когато лъвът отново ще лежи да агнето?

 

Сред хората

 

Науката и нейната почуда пред мирозданието, микрокосмоса и макрокосмоса. Но най-учудващото е, че си „сам по себе си единствен“ (Бялошевски) сред рода човешки. Не знаем с какво да сравним този род. С пулсиращ организъм, съставен от автономни частици, с гигантска актиния или звездна мъглявина. Да мисли обективно за него не е възможно, защото ужасът ни се променя в хвалебствен химн, възхитата – в отврата. Това е родът, изобретил добро и зло, срам и чувство за вина, любовен екстаз и гибелна ненавист, родът, който с творенията на разума си отиде отвъд границите на галактиките, изведе своята унищожителна сила от идеите. По обед секретарката изключва компютъра и тръгва на обяд, а с нея цялото досегашно човечество кръжи, бълбука като прозирни линии в кълбо. И тъкмо това отражение в нея, единствената, на човешките хилядолетия, богове, демони, вери, обреди, присъди, обичаи, всесъжения, епоси е трудно за проумяване. Тя стъпва по земята уверено, усеща докосването на пуловера си върху малките гърди, а същевременно, по-дълбоко от съзнанието, в нея работи всичко онова, което е било някога и което настоява за глас. Една е – и не се знае дали миналото цяло се е съхранило в гените ѝ, или – обратно – на някаква безлюдна планета ще ѝ се наложи да започва от нулата. А същевременно не е само въздушно мехурче върху голямата вълна, съществува и като самата тя и тъкмо това е може би най-загадъчното.

 

Да си като другите

 

Където и да си живял, в град Пергамон по времето на Адриан, в Марсилия от епохата на Луи ХV или в Ню Амстердам на колонистите, знай, че можеш да се смяташ за щастливец, ако животът ти се е подреждал като този на съседите. Ако си се движил, мислил, чувствал еднакво с тях и като тях осъществил си каквото трябва в подходящото за него време. Ако година след година задължения и ритуали са настъпвали един след друг, ако си взел жена, отгледал челяд и спокойно можеш да посрещнеш тъмнеещите дни на старостта.

 

Помисли за миг за тях, за тези, на които е било отказано благословеното подобие на ближните. За тези, които много са се старали да действат адекватно, та и за тях да се говори не по-лошо, отколкото за техните съграждани, но въпреки това не са успели в нищо, всичко им е излизало накриво по причина на някаква невидима осакатеност. Докато накрая за техния, не по тяхна вина порок върху главите им се е стоварвало наказание, самота и вече не се опитват да прикрият своята недъгавост.

 

На пейка в публичния парк с найлонова торба, отдето наднича гърло на бутилка, под мостовете на големите градове, по тротоарите, където разтварят своите вързопи бездомните, на улицата от порутини с неони, от ранна утрин чакащи пред бара да отвори, навсякъде са те, племето на отхвърлените, чийто ден започва и завършва със съзнанието за загуба. Помисли как ти самият си успял, така че да не трябва дори да забелязваш подобните на тях, макар край теб, тук, вредом, да гъмжи от тях. Отдай възхвала на обикновеността и радвай се, че никога не си се сдружавал с главатарите на бунта. Защото в тях също е звънтяло несъгласие със закона на живота и пагубна надежда – същата като у тези, предопределените да бъдат губещи. 

 

Чеслав Милош, „Крайпътно кученце“, превод Вера Деянова, издателство „Факел Експрес“, 2002 г.

 

Чеслав Милош (1911–2004) e полски поет, прозаик, есеист и преводач. Носител е на Нобеловата награда за цялостно творчество (1980). Сътвореното от Чеслав Милош е многозначен образ на живота и човека, осъзнат като изключителност, странност и самотност, на човека, дефиниран от поета като „само за себе си неразбираемо същество, което непрекъснато надскача собствените си възможности“. Творчеството на Милош е това, което той казва за поезията: „събиране на данни за върховните неща в човешката кондиция“. На български са преведени книгите му „Поробеният разум“, „Долината на Иса“, „Крайпътно кученце“, „Годината на ловеца“, „Родната Европа“, „Това“ и „Свидетелство за поезия“.

 

 

Чеслав Милош