Отдавна се канех и бях канена да видя този спектакъл на Бойка Велкова, Петър Пламенов, Теодосий Спасов и Филип Миланов, но различни препятствия отлагаха намерението ми, за да попадна на може би последното му представяне в НДК. На 29 март гледах „Федра“ в Театър „Азарян“. Защо „за последно“, ще обясня по-нататък, но първо ще се спра на самата постановка.
Пиесата (текст Петър Пламенов) се опира на митологичния сюжет за несподелената любов на Федра Сияйната към нейния доведен син Иполит. Този избор е естествен за автора, когото познаваме като философ и изкуствовед с подчертан интерес към музиката и танца. „Федра“ като че ли сублимира неговите философско-естетически наблюдения върху Античността и съвремието в един високопоетичен текст, който довежда античните послания до съвременното светоусещане чрез смела и лека постмодерна мисъл, която определя и конструкцията на спектакъла.
Голям принос за претворяването на авторската мисъл и изграждането на формата на спектакъла има сценографията на Бояна Бъчварова, тя превръща сцената в сюрреалистично пространство, в което колажирано присъстват антични отломки, части от скулптури – шлем, крило, ръка и пр. Застинали във вечността фрагменти, които понякога влизат в действието като аксесоари акценти в играта на героите. Изчистен и изобретателен декор, графично решен в черно и бяло, елегантни съвременни костюми, които приближават героите до нашето време и изискват особен вид игра, която да спои древно и съвременно в едно.
Тук се намесва режисурата на Бойка Велкова, обединяваща времената и естетиките в убедително и органично цяло – много сложна задача, с която тя се справя с естествената си чувствителност към темата, включила разбиране и страст.
За реализацията на спектакъла Бойка Велкова избира монолитната Петя Селянова (Диотима), мощния Пламен Манасиев (Тезей), които не се нуждаят от представяне, и двама съвсем млади актьори – Михаил Сървански (Иполит) и Севар Иванов (Агатон), които храбро защитават присъствието на своите персонажи.
Сложността на текста, съчетал съвременна разговорна реч с изискани и високопоетични фрази, сентенции и монолози, изисква сложен вид игра, движеща се на ръба между неглижиран делничен говор и декламационна патетика. Това интонационно лъкатушене крие риска от прекалено външно представяне на текста, от претенциозни и повърхностни решения. За щастие, ерудираното чувство за мяра на режисурата успешно преодолява тези капани и превръща текста в изповедно откровение, което неизменно остава на нивото на поетичния афект. Впечатляващи в този дух са монолозите на Федра, обяснение в любов към Иполит, като перифраза на „Песен на песните“, възхваляваща мъжката красота, и на Диотима, която извежда идейната поанта на спектакъла за любовта като божествено проникновение и познаване на себе си и другия.
В спектакъла са вплетени музика и танц, които засилват ефекта на постмодерното обобщение. Теодосий Спасов е подбрал разнородни музикални мостри, които оцветяват графичната сдържаност на цялостното внушение, привнасяйки чувство за хумор, първичност и романтичен драматизъм. Хореографията на Филип Миланов е едно от постиженията на спектакъла, а и на самия хореограф – елегантно съчетание от архаични телесни образи, наподобяващи скулптури и фрески, и съвременни технически прийоми – тя се развива като поредица от ефектни брошки, инкрустирани в тъканта на спектакъла.
Актьорите са внушителни, изпълнени с респект към текста, който произнасят, обрани в екзалтациите. Самата Бойка Велкова стои величествено в образа на Федра, като един възкръснал мит. Лека и експресивна в раздвижената си интерпретация, тя оставя въображението да доизгради предизвиканите от текста провокации. Визуално и артистично тя придава на Федра обема на вечност, което е и едно от основните внушения на постановката. От всички компоненти на спектакъла струи интелигентност и вкус, които го определят като висококачествен и въздействащ съвременен европейски спектакъл.
***
Като епилог на този текст и за да затвърдя неговото трагедийно звучене, ще обърна внимание на един не толкова художествен, но свързан с културата и изкуството проблем. От известно време се дочуват тревожни вопли, предизвикани от намерението да се закрият Театър „Азарян“ и ДНК – двете пространства в НДК, които най-активно представят продукцията на независимата театрална и танцова сцена. Излишно е да обяснявам колко време и усилия са нужни за утвърждаването на едно ново сценично пространство, още повече пък представящо непопулярни и труднодостъпни за широката публика жанрове. Тази мисия великолепно приляга на институция като НДК и затова звучи повече от абсурдно бюджетни и други подобни съображения да я лишат от тези престижни арт средища. Без духа на изкуството НДК представлява само една грамада от желязо, бетон и стъкло, която лесно може да се превърне в мавзолей на посткомунистическия дух.
