Парадиращите с християнството, самоубедени, че са третият Рим, развяващите флага на славянството и изтъкващи се като негов защитник от няколко дни извършват безпрецедентно братоубийство, привеждат ядрените си сили в специална готовност, защото „високопоставени длъжностни лица във водещите натовски държави допускат агресивни изказвания по отношение на Русия“, докато самата Русия провежда реална агресия. Няма как да не се запиташ това човешки същества ли са?
За разлика от 1945 г., когато СССР беше сред победителите и имаше право при подялба на плячката, за какви сфери на влияние претендира Русия след 1989 г., след като изгуби Студената война? Да си победен се случва не само на отделния човек, но и на държавите. Не разбирам защо Путин/Русия не могат да го приемат? Какво да кажат Австрия след Първата световна война и Германия и Япония след Втората? Приеха загубата и се реваншираха по друг начин: икономически, научно и технически. Русия вижда реванша само чрез силата, подчинението и отнемането на правото на други народи и държави да са независими. Почти целият цивилизован свят застана срещу нея, дори и да победи, тя е победена, срутването ѝ е въпрос на време. Подгонен от налудничавата амбиция на възстанови СССР, Путин не само няма да го постигне, но и ще ускори разпада на Русия, който тя избегна на косъм след 1990 г. Предлагам един свой текст от октомври 2006 г., който 2022-ра неочаквано актуализира.
Вече три века Русия предлага на света само едно: същото от същото. Потвърждават го и снимките от 1956 г., които прилагам.
* * *
1956 г.: РАЗЛОМЪТ
ВИНАГИ СЪГЛАСЕН
Нашата съпротива? –
Еротична игра!
(Боричкаме се сладострастно,
отдаваме се доброволно,
а стенем, че сме изнасилени).
Константин Павлов
Прелистиш ли „Литературен фронт“ от 1956 г., ще останеш с впечатление, че у нас всичко тече по мед и масло, а светът – по начертанията на Маркс, Енгелс, Ленин и ХХ конгрес на КПСС .
България, като Народна Република, все се снишава – да мине бурята…; все едно кой е воглаве – Димитров, Коларов, Тр. Костов, Тодор Живков…
Ослушването, снишаването не е само в партийното и държавното ръководство, както гласи клишето от миналото, но и в ръководството на органа на СБП, негласен орган на ЦК на БКП за политиката му в литературата и изкуството. По това време главен редактор е Славчо Васев, зам.-главен – Лозан Стрелков; той, заедно с Б. Божилов, А. Каменова, Ст. Каролев, Ем. Станев и Н. Фурнаджиев са и членове на редколегията.
Пролетта на народите от 1848-а сякаш се повтаря в есента на 1956-а. Само дето поробителят е друга империя. И тя, като всяка империя, удавя в кръв пролетния порив на унгарския народ за свобода.
Нищо от това няма да прочетете в тогавашния социалистически печат у нас. Другарите, сменили царете, са царе на дезинформацията: „Настървението, с което се нахвърли пропагандата на империалистическия свят върху братския унгарски народ по време на днешната тежка драма, която преживява, е ново отвратително престъпление“, това е единственият ред в кратката анонимна уводна бележка „Великата пребъдеща” на 1-ва стр. в „Литературен фронт”, бр. 44 от 1 ноември, който за пръв път споменава, че в Унгария нещо е станало. Чорапът на станалото се разплита малко по малко: в следващия брой – 45, от 7–8 ноември, под гръмката и десетилетия все една и съща шапка над главата на вестника: „Да живее (в случая 39-а, б.м.) годишнина на Великата октомврийска революция”, е уводната статия на Лозан Стрелков „Като юмрук сплотени”: „… въоръжена до зъби пристъпва старата контрареволюция. И в най-подходящия момент тя отвива фитила на бомбата, затраква с картечницата, подпалва националния музей на изобразителните изкуства, политат във въздуха обществени сгради…” – всичко, извършено от унгарската Държавна сигурност и Съветската армия е приписано на „контрареволюционерите”. Те дори на: „… банди нахълтват в квартирите на комунисти и безпартийни – строители на социализма, и по списък и след предявен паспорт избиват цели семейства, подпалват къщите. По телеграфните стълбове на улицата – обесени. Белият терор вилнее. Унгарският народ го изпита на гърба си”.
Колкото по се отдалечава от станалото в Унгария, толкова повече органът на СБП и преданите на партията и народа писатели стават по-смели; времето е избистрило станалото и вече е ясно кои са победителите, закъснелите поради страх от реванш или друго бързат да се наредят до тях; макар и с късна дата – усърдието е заразяващо; пишат – с еднакви думи, по еднакъв начин; „бандите” на Лозан Стрелков от уводната му статия придобиват постоянен статут в следващия бр. 46 от 15 ноември. Под наслов „Българските писатели за събитията” са интервюирани Людмил Стоянов, Георги Караславов и Христо Радевски; първият ще говори за „извършените от контрареволюционните банди зверства”; вторият – за „разсвирепелите реставраторски банди”, за „хортиевски вдъхновители от капиталистическия Запад”; третият – за „клеветническата кампания срещу социалистическия свят, наричаща черното бяло и бялото – черно”.
Ако съпоставим фактите от унгарската революция от 1956-а с представянето ѝ в официоза на СБП, ще излезе, че унгарският народ е малоумен, въстанал е и е стрелял срещу себе си. Нямам право и не искам да осъждам морално с късна дата тримата писатели, но съзнателното им съучастие в лъжата, поне за мен, обяснява защо с по-голямото си по обем творчество след 1944 г. те не успяха да достигнат и най-ниския връх от по-малкото, сътворено от тях преди тази разделна година.
На стр. 3 от същия брой на вестника, под общо заглавие „Стихове на протеста”, са публикувани творби – де пряко, де косвено – свързани с Унгария: най-директната – „Унгария” на Станю Бончев, полудиректната „Той, добродушният…” на Стоян Демирев и по-общите на Методи Христов, Димитър Точев и Илия Казака. За посредствените автори всяка конюнктура е удобен повод за изява и те не са пропуснали тази възможност. Като твърде далечна алегория може да се схване „Приказка за змийчето” на Радевски от втора страница; сами за себе си говорят със заглавията си „Към агресорите” на Крум Пенев и „Разговор с враговете” на Б. Балабанов от стр. 4. „Унгария” на Ст. Бончев е стихотворен връх на идейно-политическото извращение за събитията; а Ст. Демирев, заклеймявайки правилия се на добродушен класов враг, който, окуражен, злослови и иска реванш, редейки думите на стълбица, като Маяковски, неволно показва полутайните разговори между хората:
– В Унгария видя ли? Всичко става!…
– Ти чу ли там?… Това е то народ!…
– Сега е наш редът! – Но ний мълчиме!…
Че това действително е било така, всеки българин знае подсъзнателно, от опит – и минал, и даже сегашен: днес, 50 години по-късно, същите реплики чувах по автобуси, спирки, улици, магазини в София, навсякъде, където се събираха поне двама българи, по повод последните демонстрации на унгарците – пак пред парламента и радиото – след излъчване записа на Дурчани. Все едно дали сме в диктатура или демокрация, ние сме си все същите, което пък говори, че за никаква нежна революция в България не става дума през късната есен на 1989 г., а за поредната ловка манипулация на властимащите.
Пак на стр. 4 в същия брой, под заглавие „Гласът на германските писатели”, са публикувани мненията за станалото в Унгария на Ана Зегерс, Арнолд Цвайг, Бодо Узе, Ханс Айслер и Стефан Хермлин. Споменавам ги, защото Ханс Айслер говори за „възвръщането на граф Естерхази”, което той иронично определя като „резултат на борбата след изтеглянето на съветските танкове”. Цитирам от този текст, защото фактът за „възвръщането на граф Естерхази”, преекспониран в комунистическата периодика, е повод за стихотворението „Сълзите на графа” на Константин Павлов, сълзи „дето биха могли да отровят / комунистите в целия свят”. Стихотворението е публикувано във в. „Стършел” от 9 ноември с.г.
„Антиграфството“ е позиция бедняшко-демократична и само споменаването на титлата граф стига, за да събуди атавистичната ненавист към привилегирования, към аристокрацията, която ние, като изключим Средновековието, след това никога не сме имали; такава позиция по неволя съвпада с официалната. Нагонът за равенство е заложен като че ли в костната система на българина, поради бедността му, неразвитостта на икономиката, а оттам и на обществото.
А може би с това стихотворение К. Павлов е заплатил входния билет за влизане в литературата, който бяха длъжни да платят всички начинаещи в онази епоха.
Няколко дена преди това – на 4 ноември – във в. „Народна младеж” приятелят му Любомир Левчев е отпечатал „най-доброто стихотворение за унгарските събития” според Георги Джагаров – „Октомврийски стихове”. Може би тяхното приятелско врагуване в рамките на т.нар. априлско поколение започва още тогава; разликата е, че К. Павлов повече не си позволи метафори, дублиращи партийни позиции, докато за Левчев те станаха начин на живот и творчество.
Колкото „Литературен фронт” по се прави на ни чул, ни видял в началото на унгарската революция, толкова по бърза да навакса след приключването ѝ и да заклейми враговете. В бр. 48 от 29 ноември по повод изявлението на група френски писатели „Против съветската намеса”, публикувано във „Франс-обсерватьор”, на първата си страница нашият вестник дава пълния текст на откритото писмо на 65 съветски писатели до френските; по-долу вляво е пространната статия на Роже Гароди „В отговор на Сартър” – най-известното и световно име от подписалите изявлението. Лично на мен това писмо на Гароди чак сега ми обяснява защо той бе дълголетен храненик на България. В следващия брой – 49, от 5–6 декември, пак на 1-ва стр. горе вдясно, „Литературен фронт” публикува „Нашето мнение”, декларация на 20 български писатели, които, за да не останат по-назад от съветските си колеги, започват с: „… прочетохме отвореното писмо на група френски писатели…; прочетохме отговора на съветските писатели и сметнахме за свой дълг да кажем и нашето мнение…”
И т.н… Може би подсъзнателно, или съзнателно, инстинктът да си по-верен от папата е причина озаглавеното като „Против съветската намеса” френско изявление в откритото писмо на съветските писатели – учители по преданост – в българския му двойник да стане „Против съветското вмешателство” – все пак семантично намеса е по-близо до агресия, докато вмешателство е къде по-меко и омаловажаващо, говори за нещо частично и непълно, нестигнало докрай. Писмото е подписано от А. Каралийчев, А. Гуляшки, Г. Караславов, Гьончо Белев, Дим. Димов, Дора Габе, Ем. Манов, К. Зидаров, К. Калчев. Кр. Пенев, Л. Стоянов, М. Грубешлиева, Мл. Исаев, Орл. Василев, Сл. Васев, Ст. Загорчинов, Ем. Станев, Хр. Радевски, П. Данчев, Ст. Каролев. Както се вижда, освен дежурните подписващи, тук са и имена на писатели, спазвали разумна дистанция от активните мероприятия на властта, които вероятно са били притиснати, т.е. „помолени”, така, както „помолваха” за партийно членство. Вероятно така е бил „помолен” и Никола Фурнаджиев да „вземе отношение към събитията”, за да се появи и неговото „Унгария” в бр. 50 от 13 декември. А ако не е помолен, той си има обеца на ухото от събранието на партийната организация на 28 декември предишната година, когато Крум Кюлявков го обвинява „в това, че е троянски кон, прикрит враг”.
Това е и последната публикация за 1956 г. на „Литературен фронт” по темата Унгария; той, ръководството му, ръководството на СБП, част от българските писатели са „изпълнили дълга си”, платили са кесаревото кесарю, могат да потрият доволно ръце и да си отдъхнат предпразнично, да се разположат – за пръв път – на цели 8 страници, като на фолиото – какъв лукс! – са публикувани епиграми от над десетина автори; сред тях се мъдри с две епиграми и известният преди всичко като поет за деца Йордан Русков от Пловдив. Безобидни епиграми, като всички епиграми от онова време, като самия им автор – скромен, свит, болнав, с вид на чиновник, а не на поет; епиграмите – мнимият заместител на критиката, абстрактният изобличител на недъзите, възможната „свобода на словото” по комунистически.
Как ли ще скубят косите си редакторите на „Литературен фронт” след две години, когато разберат, че пак не са били достатъчно бдителни, че зад безобидните две епиграми под прикритието на поет за деца се крие враг. Нещо повече – истински смелчак; че заради него, въпреки усърдието си, те не са приключили сметката си с унгарската тема. И са прибързали с наздравицата!
С публикациите в „Литературен фронт” не се изчерпват реакциите на българските поети на т.нар. унгарски събития. През 1957 г. Фурнаджиев написва още едно стихотворение – „Към унгарския народ”, имитиращ, както в предишното, тревожна загриженост; стихотворения са написали още: заклеймително – Николай Марангозов, „Дружеска трапеза”, „… Зъл вихър палмите разлиства…”; констативно – Димо Боляров, „Унгария 1956″, преводач от унгарски; описателно, с неуместна фолклоризация – Иван Бурин, „Сърцето на Янош Асталош”, датирано 1956 г.; рационално дистанцирано, но идейно вярно – Нино Николов, „27 октомври”, „29 октомври”, освен преводач от унгарски Н. Николов е бил и свидетел на станалото; сантиментално – Вътьо Раковски, „Къде си ти?”, датирано 1956 г. Вероятно всички автори са имали усещането за добросъвестно изпълнен дълг, което личи по старанието им в прилична стихотворна форма, според натюрела и поетиката си, да откликнат на темата.
Общото между свидетелите и не-свидетелите на станалото е, че всички повтарят клишетата на официалната информация, интерпретация и оценка за него. Достатъчен аргумент са мигриращите образи, понятия и метафори: излъган унгарски народ, продажници, убийци, враг, палач, изверги, шинели с хортистки пагон, позор, кървав мрак, мъст, тълпи, злина, банда, клади, врагове, графове с лорнети, другари; дори така нахвърляни, тези понятия и образи говорят достатъчно сами за себе си и показват кои са добрите и кои лошите, кои – нашите, кои – враговете. Единствено в стихотворението на Димо Боляров, и то от дистанцията на времето – т.е. с днешни очи – може да се разчете двусмислица в абстрактното определение „стария палач” от стиха „Кой даде меч на стария палач”, защото старият палач може да са както хортистите – т.е. фашистите, които търсят реванш, така и окупаторите – съветските войски, които преди близо 100 години пак са потушителите на първата унгарска революция, но вече като руски; единствено резултатът – все едно от руската или съветската империя, е същият: „само кръстовете станаха по много!”, според заключителния стих на Д. Боляров.
Понякога времето чете написаното вместо нас. Димо Боляров бе прочут сладкодумец, наслаждавал съм се на това му умение неведнъж; той не бе склонен към догматизъм и все пак малко преди да умре бе умело използван от главния редактор на „Литературен фронт” Н. Инджов, за да подкрепи официалното становище на партията по възродителния процес.
Този факт ме кара да мисля, че цитираният по-горе стих няма втори план.
ТАЙНОТО, ПРЕДИ ДА СТАНЕ ЯВНО
До днес не се отделях от дървото,
макар и да се тровех
в сока му –
защото щях да мина за треска
и щяха да ме изгорят.
Николай Кънчев
Наистина ли българските писатели са така неотделими от дървото, така единни в становището си, така съгласни с официалната политика на БКП и лансираната в печата оценка за събитията в Унгария; всичко написано от тях в последните два месеца на 1956 и първата половина на 1957 г. наистина ли изчерпва техния морален и политически образ?! Сред посочените имена има и смятани, тогава и днес, за титани на словото, а въпреки титаничността си, повечето от тях са обладани от страх или раболепие; проповядващите под път и над път тезата, че литературата трябва да изразява вярно живота на народа, тъкмо това не ѝ позволяват. Защото техният страх е стократно по-голям от страха на уплашените от тях. За него свидетелстват „Априлски метаморфози” и „Унгарска есен” на Георги Марков, „Цветя на злото” на Йордан Русков, „Унгарска рапсодия 1956” на Дянко Марков, бивш политзатворник от 1948 до 1952 г.
В тоталитарната комунистическа държава никога това, което е на повърхността, не е в дълбочина. И когато Фурнаджиев пише, че е „пред своето радио сгушен”, никой не вярва, че по-нататъшното описание на това, което слуша, отговаря на истината, защото просто никой, който се интересува какво е станало наистина, няма да слуша радио „София”. А ако пък го слуша, няма защо да е напрегнато сгушен; в такава поза се слуша нещо, което е трудно чуваемо. Радио „София” не слушахме и в моето малко, затънало в кална глушина село. Бях десетгодишен, току-що прогледнал за словото и творенията му в книгите; за мен то бе дух, бе начало на началата и като всичко духовно ме тласкаше към истината, а не към лъжата.
Помня как нашите, майка ми и баща ми, слушаха „Свободна Европа”, а с тях – и аз; оттогава знам – и се вълнувах – от това заклинателно-свещено име Имре Наги; в двете му двусрични съставки-имена – малкото и голямото, имаше нещо отсечено, категорично, решително и непокорно; и с нищожните си тогава познания и с още по-нищожния си опит разбирах, че той е несъгласен, че няма да се предаде, че ще се бори докрай; несъгласен, както по-голямата част от съселяните ми; те не бяха приели наложеното със сила; все още вярваха, че англо-американците ще дойдат и нещата ще се обърнат. Сигурно поради това през 1997 г., когато видях паметника на Имре Наги в Будапеща, изпитах вълнение като от среща с близък човек; човек, за когото бях чувал, знаех кой е, но не бях виждал. Паметникът бе трогателно прост, т.е. – естествен, и нямаше нужда да си интелектуалец, за да схванеш смисъла му… Смея да твърдя, че съм първият българин, който го показа у нас чрез страниците на „Литературен форум” след гостуването на редакцията в Будапеща.
Част от това, което са мислили и чувствали обикновените български граждани в онази унгарска есен обаче е тайно, нелегално. Ето няколко откъса от дневника на Чудомир от 1956-а:
27 октомври
Преди в Полша, сега в Будапеща – големи бунтове и безредици против властта. И у нас се чувствува недоволство. Хората мизерствуват, ТКЗС са зле, а държавата е ненаситна – граби, граби… Има села, където открито и непрестанно се говори против управниците.
28 октомври
… В Унгария безредиците продължават…
Да си дойде жената, че да послушам радио. Аз съм от ония птици, които не знаят ни един номер на чужда станция и слушат само София.
7 ноември
Ден на Октомврийската революция. Влажно, роси. Аз пак съм на пост, макар че е празник….
… Русите жестоко потушават бунтовете против болшевизма…
26 ноември
Има арести тук-там. В София изселвали тия, които нямат столично жителство и подозрителните. Западната пропаганда разправяла, че по нашите пристанища имало вече съветски войски, готови да потушават евентуални бунтове.
В Унгария изглежда не всичко е утихнало…
Дневникът на Чудомир, недооценен и до днес като писател и интелектуалец, включва мислите и наблюденията му от 1947 до 1967 г. Без него нямаше да знаем какво е мислел тайно, а щяхме да броим само явното: тъкмо в броя, с който „Литературен фронт” дава най-яростния си отпор на контрареволюцията (бр. 46 от 15 ноември), е публикувана и статията на Чудомир „Малките и големите”. За нея той съобщава в дневника си от 27 октомври, че му е поискана от вестника за седмицата на музеите и паметниците на културата. Да имаше как да надникнат в него, да имаше как да разхлупят високия му лоб и прочетат какво мисли за унгарските събития, статията му едва ли би видяла бял свят и то тъкмо в този брой. А ако пък знаеха, че Йордан Русков е написал и стихотворение за тях, че го е разпространявал като позив, не само епиграмите му, той самият нямаше да види бял свят.
Което и става.
Повече от две години след датата 10 ноември 1956 г., когато Русков разпространява стихотворението си, тече проучването на ДС кой е авторът му. Кой, защото авторът на „Зов за свобода” е Румен Друмев. Стихотворението не надвишава, но и не е под нивото на стихотворенията, фалшифицирали истината за унгарското въстание.
Йордан Русков лично разпространява в София част от листовките на 10 ноември, други изпраща по пощата на около тридесетина писатели, подбрани от него. Предишната вечер той е размножил листовките на циклостила в отдел „Култура” на ГНС, където работи. Неговото стихотворение и апелът, заедно със стихотворението на Дянко Марков, писано през декември 1956 г., са единствените засега писмени свидетелства в подкрепа на Унгарската революция от български писатели, единствените творби, в които съвестта и словото се припокриват. Може би в това е и изворът на ангелското блаженство, на духовната сила, която надмогва всяко насилие и диктатура, и поради тази божествена правота Русков не се отмята от себе си и при следствието в ДС: „Стихотворението беше отклик на станалите събития в Унгария по това време.
В него се изразяваше съчувствие към това движение на унгарските трудещи се, което схващах като движение на обновление и надживяване на недостатъците и погрешните методи на управление” – из протокола за разпит на 05.02.1959-а; „Смятам, че това мое стихотворение е написано с твърде сериозни влияния от международно естество” – из протокола за разпит на 27.01.1959-а; „Смятах, че народът трябваше да вземе отношение по наболелите въпроси с демонстрации…”; „Струваше ми се, че и у нас едно изчистване на догматизма, бюрократизма и пр., ще трябва да дойде отдолу” – из протокола за разпит от 05.02.1959-а; „Събитията в Унгария ме бяха развълнували, аз чувствах, че трябва да стане някаква промяна и у нас, и исках да въздействам на читателите за такава промяна” – из протокола за разпит на 10.02.1959-а.
Русков е по детски наивен, невинен и беззащитен, и в това е смелостта му. Нека за миг само съпоставим с него Фурнаджиев, Марангозов, Левчев, Н. Николов и се запитаме защо го правят; по-глупави ли са от Русков, за да не са наясно за какво става дума? И ще се отвори пастта на питането за морал и творчество, слово и дело, като – уви! – по-често аморалните са по-надарени от моралните. Може би защото природата на самото изкуство е аморална; може би защото надареният си мисли, че му е позволено повече, отколкото на обикновения човек; че той трябва да бъде съден по други закони.
Поради това, че българинът е живял повече в робство, отколкото в свобода, той е смел, когато мине българския Рубикон – тихия бял Дунав; с особена сила това правило се отнася за творците на словото – от Ботев та до Георги Марков; в България и той е правил като всички: слушал е тайните радиостанции, споделял е пред съмишленици, възмущавал се е от конформистите, но публично е мълчал. И все пак е имал съвест: накрая е изкупил греха си. Макар да е напуснал България поради щенията на творческото си его, в „Задочни репортажи” се подлага на самоанализ, а обществото – на дисекция, и казва истината, която у нас не би посмял – пък и нямаше да му бъде позволено – да каже; освен алегорично: Й. Радичков, К. Павлов, В. Петров и пр.
Той явно е предпочел свободата да я каже пред полуполовинчатостта. Тя – истината – е съкрушителна: „Съветският съюз се демаскира завинаги като империалистическа, потисническа зла сила. Отначало живеехме с надежди, че Западът ще се намеси, че Унгария ще поведе хорото за изтръгването на цяла Източна Европа, но освен думи… унгарските въстаници не получиха никаква подкрепа. И тук дойде първият голям и най-страшен удар от потъпкването на унгарското въстание. Внезапно и категорично до всички нас в Източна Европа историята изпрати своята истина – ЧЕ СМЕ ОБРЕЧЕНИ. Че сме обречени не толкова от себе си, колкото от останалия свят. Светът ни беше обрекъл да бъдем зазиданите сенки в сградата на неговото цивилизовано оцеляване. За абсолютно всички у нас – партийци и безпартийни – тази телеграма на историята беше пределно ясна. Пред очите ни се беше разиграла най-поучителната кървава драма. Цял един малък народ беше въстанал срещу империалистическото робство. И цял един свят, претендиращ за цивилизована отговорност, бе гледал бездушно смазването на едно народно въстание от безмилостния окупатор”.
Прекъсвам за малко цитата на Георги Марков с допълнението, че това обяснява „късната” българска реакция – и на правителствено, и на писателско ниво, както и защо тя не би могла да бъде друга, освен каквато е; обяснява защо „свестните у нас считат за луди” и защо дори и Ботев, авторът на тази сентенция за националния ни характер, ако бе съвременник на унгарската революция, ако бе написал истината за нея, всички, които така го тачат подир „героичната му смърт”, приживе биха направили с него същото, което направи и авторът на изстрела от неизвестна посока. Наистина – у нас само Мунчо протестира.
Довършвайки финала на „Унгарската есен”, довършвам и оценката на унгарското въстание от 1956-а, защото тя е актуална и днес; нещо повече – обяснява ни и станалото с нас от 1989 г. до днес: „Тъкмо след Унгария 1956-а най-настоятелно се заговори, че в Ялта великите сили си били разпределили света и че Унгария, България и другите източноевропейски страни са дадени на Съветския съюз за веки веков. Постепенно времето щеше да доказва правотата на този слух и постепенно той щеше да се превърне в най-ярко осъзнаван факт, който доведе до определена философия, определено гражданско поведение. Ако до унгарските събития всред масите съществуваше все пак смътна илюзия за някаква световна справедливост, то след тях нищо не остана от нея. В България беше популярна една фраза: „Ние сме продадени. Западът ни е продал”.
Или пък се казваше: „Светът е поделен. Ние сме отсам чертата и трябва добре да помним това!”
Оттук нататък цялото бъдещо развитие у нас щеше да се предопределя от един най-важен и категоричен урок – Унгария. И трябва да кажа, че този урок беше запомнен много добре и от потисниците, и от потиснатите” (Георги Марков).
След този урок у нас не можеше да не настъпи нравствена разруха, за нея не е виновен само социализмът. И ако Западът в Ялта ни е продал, дали пък не ни купи в Малта, като цената пак ще плащаме ние, защото който по-рано не бе в играта, не е и сега. Може би поради това, че човекът е разумно същество, когато го търгуват, той единствен плаща цената на стоката.
Все едно дали се борихме, или не срещу комунизма, въпросът за нашето освобождение от него не беше в нашите ръце. Ние нямаме друг избор, освен да чакаме поредния освободител-окупатор с хляб и сол.
III. ПОБЕДИТЕЛИ И ПОБЕДЕНИ
В началото на юни 1982 г. като новоизбран член на СБП научих, че вече имам право на командировка в чужбина. Понеже знаех, че правото не се дава, отидох и си го поисках. Заедно с Янко Станоев бяхме пратени в Будапеща за празника на книгата. Имаше представители на всички соцстрани. Един от празничните маршрути бе в Шалготариян, провинциално градче в Северна Унгария. Натовариха ни на специален автобус от площад
Вьорошмарти и едва напуснали покрайнините на Будапеща, срещу ни се зададе военна колона зелени зилове. Спогледахме се озадачено, а поетът Михай Ладани ми обясни, че това са съветски войници. Много пъти при всяко посещение в сразената през 1956 г. Унгария щяха да пресичат пътя и погледа ми военните колони на победителите. Случаят си бие шега с нас и една от шегите му бе, че към мен се насочи руска матрьона с хубава глава и едри гърди; по облеклото, самочувствието и бялата ѝ гладка кожа заключих, че е от комунистическата аристокрация. Така и излезе – съветската поетеса Лариса Василиева бе съпруга на дипломат в Лондон, дъщеря на изобретателя на бронята на танк Т-34; като дете бе виждала Сталин, който гостувал на баща ѝ. Не пропуснах случая да общувам с нея – все нещо ще науча; поканих я на кафе в Парижкия двор, една от сградите с изключителна архитектура. Бе след вечеря, в кафенето нямаше никой, бяхме само двама.
Унгарски не знаех, а руски разбрах, че не биваше да говоря – дори българския ми унгарците вземаха за руски. Помолих Лариса да поръча. И тогава видях унижението на империята, страха на победителя да говори на майчиния си език пред победения: Лариса поръча кафето на английски. За тази сцена си струваше да жертвам 120 форинта и да лиша някой от близките си от подарък.
До 1989 г. цената на словото у нас продължи да е висока за онзи, който се осмели да назове нещата с истинските им имена: авторът или плаща с личната си свобода, както Йордан Русков, или с живота си, както Георги Марков.
Видяхме и конформистката позицията на писателите – охранители на статуквото.
Като че ли междинно положение няма.
Както в математиката съществува числото р, малко все му не стига, но без него не може, така и в изкуството неговият заместител е като че ли способността на поета да улови същността на явленията, т.е. така нареченото универсално. Във високия ценностен ред на политическото и поетическото, свързано с Унгарската революция от 1956-а, се вписва и стихотворението „Надпис” на Атанас Далчев. Във всички негови издания след 1960 г. то е датирано с 1956 г. Смисълът му е такъв, че всеки търсещ подтекст не може да не го свърже с унгарската 1956-а:
Всички паднали за свободата,
дето и да е, са наши братя –
пак по кръв, но само че пролята.
Тъкмо пролятата кръв прави разломът на комунистическата система непоправим; завинаги остава да зее разломът между властта и народа; между страните от Източна Европа и Русия; между жертвата и палача; между честта и безчестието; между смелия и страхливия; между роба и свободния. И понеже малцина са сред доблестните, а всеки иска да изглежда герой в собствените си очи; и понеже не може да е герой, то той ги търси, изживява се чрез другия и другите; в историята на миналия век това бяха унгарците, в историята на българската поезия от 60-те и 70-те години това бе нравствената позиция на Атанас Далчев. Дори и при всеобхватната цензура той не може да не е намерил начин да каже истината и не може това стихотворение да не е за унгарската 1956-а.
А може.
Стихотворението е публикувано в бр. 43 от 18 октомври 1956 г. на стр. 3 на „Литературен фронт”. Далчев не е от авторите, които – написали – и публикуват. Дори само поради творческата му природа, не можем да допуснем, че това стихотворение е написано по повод – и то на събития, които още не са се състояли – има цели пет дена до 23 октомври, когато въстанието избухва. Но времето работи за творбата и универсалният закон, обяснявайки следствието, неволно се превръща в причина.
Всички искания на унгарските въстаници от 1956 г. бяха постигнати след 1989 г.
Но това вече не беше резултат на въстаналата спонтанност. Не бе резултат на нашите усилия и станалото след 1989 г. и у нас. В края на 1989 г. ние бяхме в положението на човек, който след добра вечеря е измил зъбите си, облякъл е пижамата, седнал е на разстланото легло, и тъкмо когато се кани да легне – започва земетресение; мно-о-о-го след това площадите се изпълниха с хора, повечето от които очакваха, че като бъдат махнати комунистите, и благата ще потекат към тях. Но не потичаха – и когато уж бяха махвани, и когато идваха техните мутанти, а още по-малко, когато се завръщаха „под вънкашност чужда и под име ново”.
И пак унгарците – сигналната уредба на Европа срещу противоестествеността на комунизма, които първи – и не единствени – въстанаха срещу него, скочиха и сега; с демонстрациите си, започнали пак на 23 октомври т.г., те ни сигнализират, че това, което стана през 1989 г., не е продължение на започнатото през 1956-а. Ние, като по-бавно загряващи, отново им се възхищаваме с думите от 56-а, и както в 56-а – продължаваме да търпим; уж в демокрация, а не в диктатура наужким. Дори езикът на демократичните медии е като на тогавашните. Според БНТ това са „десни екстремисти”.
Но… победени ли са победените и победители ли са победителите?
Битката продължава…
Унгарското въстание още не е приключило.
Българското не е и започвало.
Марин Георгиев
Марин Георгиев е роден на 9 април 1946 г. в с. Биволаре, Плевенско. Завършил е българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ през 1971 г. Автор е на повече от 20 книги – поезия, проза, литературна критика, преводи. За заслуги в популяризирането на унгарската култура получава четири отличия на Унгария: „Про Култура Хунгарика“ (2001), ордена на президента на Унгария (2016), международната награда почетна сабя „Балинт Балаши“ (2018), а през 2019 г. става пръв чуждестранен носител на наградата за поезия на Фондация „Йожеф Уташи“. През 2015 г. в издателството на Дьорд Сонди „Напкут“, Будапеща, излиза сборникът с избрани негови стихове „Ни Бог, ни дявол“, а през 2019 г. в издателството на Съюза на унгарските писатели „Мадяр напло“ – „Някой винаги гледа“, том с избрана проза и поезия. През 2016 г. получава почетния знак на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”.
