Размишленията, които ви предлагаме в рубриката „Мисли, следващи дните“, са повод да се изправим отново пред въпросите за човека и смисъла на живота, за времето, историята, изкуството, за онова, което е било и ще бъде и занапред предизвикателство за нашите съмнения и търсения. Това са мисли на философи, на писатели, на всички онези, които неуморно са търсили Истината. Те са пореден повод да се запитаме на свой ред кои сме и накъде отиваме. Мислите, които публикуваме днес, са на Лудвиг Маркузе. Ще ги намерим в неговата книга „Философия на не-щастието“.

 

***

Човекът е направен от криво дърво, оплаква се Кант; въпреки „привидната мъдрост у индивида“, в него няма друго освен „детинска суетност“, „детинска лошавост“ и „мания за рушене“; лъжеприятелство, омраза срещу благодетели, злорадство при нещастие на ближните. В повечето случаи нещата все пак не изглеждат тъй зле, понеже гражданските закони постановяват граници. Едва в отношенията между държавите се разгръща пълната мерзост. Трябва впрочем дори да се одобрява човешкото лицемерие – как щяха да живеят хората заедно, ако не скриваха един от друг своите убеждения?

 

***

Да, страданието не създава истини; но може би то оставя очите да дораснат до тях. Пораженията, не само онези на тялото, привличат погледа към по-големите човешки поражения.

 

***

Човек никога не издържа, без да има истина, която под това име винаги скрива истина.

 

***

Онези, които са най-много хора, биват най-силно засегнати от страдание.

 

***

Кант цитира Волтер: срещу многото теглила на живота небесата ни дават две неща – надеждата и съня. На страданието му е добре постлано леглото. Сам той прибавя нещо трето, което никога не му е било истински присъщо: смеха.

Пропуснато е онова, което Гьоте нарича „приятната привичка да живееш“: заслон, закрилящ по-добре, отколкото многовъзпяваната наслада от живота.

 

***

Същностните преживявания нямат общ знаменател; белег на зрялост е да не се залъгва с жалки метафори.

 

***

Историята на радикалните разочарования е (почти непозната) предистория на религиите.

 

***

Питането е най-подривната от всички дейности. Повечето енергични скептици са били афористици, които или биват погребвани под смях, или позитивно се използват от емпириците. Всъщност историята на скепсиса е една от предисториите на песимизма, именно такъв, в какъвто той преди сто и петдесет години се превръща.

 

***

Колко много безпокойство поражда скритата истина, откак вече не седи затворена под ключ и резе от една догматика.

 

***

Има ли утеха срещу съдбата (каквато я познаваме – да говорим за друга съдба би било най-евтино фантазьорство)? Има мъничко утеха: творба на Бах, песен, добро хапване, някоя носеща щастие книга, интимна близост, чието значение да не зависи от нейната продължителност… много утехи има под едно небе, което може да изглежда сияйно синьо, дори и без да бъде озарявано от някой мит.

 

***

Всекидневните задължения, пред които човек се изправя, са дигите срещу приливите на скръб, някога надеждно изтиквана от тлъсти небивалици.

 

***

Разумът вече е служил на всичко: глупаво е да го възхваляваме, глупаво е също и да го клеймим. Има зъл рационализъм и има човеколюбив ирационализъм: казвам го за прогонване на словесни призраци. Няма сляпа вяра и няма човечност, на които разумът вече да не е предоставил оръжия; всички области на съществуването биха могли да бъдат някак прояснени. Обаче от това постижение няма приемлив път към рационална защита на едно спасение. Разумът не е разумен, той не е божество, което може да те защити пред лицето на песимизма.

 

***

Надали изобщо има радикален песимизъм: нито по обхват, нито по чистота. Няма страдащ, който не си създава някакво облекчение. Еклисиаст ни казва също какво не е суета: яж и пий и „наслаждавай се от живота заедно с жената, която обичаш“. През ХVII век се създават много похвални песни за сладостната меланхолия; Шекспир, който я нарича „във висша степен комична скръб“.

 

***

Пред човека, чиито същностни черти са затворът на тялото и поражението; човека, безсилен пред своя образ на Човек, пред неразгадаемия Сфинкс, пред Смъртта (радикален обезценител на всичко), се питаме: как става така, че историята не е била върволица от вайкания – един дълъг песимизъм, а тъкмо напротив, по-скоро история на горди завоевания и изпълнени с ведрост погледи в бъдещето, както приказват религии, философии и трагедии с радостен край? Те радостно намекват за подчинената Природа и за създадените Порядки. Дори Шопенхауер, когато е настроен оптимистично, е твърде впечатлен от факта, че в Лондон толкова много хора са събрани на толкова малко място, без да се избиват един друг.

Въпросът е: защо открай време не всички хора са песимистични философи?

 

***

Голяма част от историята на теорията – митове, теологии, светогледни построения и метафизики – съставлява насилствен опит да се принуди към подчинение онова, което не е предоставено. Днес тя има облика на гробище без покой, в което можеш благоговейно да се преклониш пред поражението на титаните.

 

***

Шелинг, един от най-съвременните мислители, пише за „покрова на смъртта“, за „дълбоката и неунищожима меланхолия на живеенето“, за „страха като основно усещане на човека“. Но дори когато става тъй „позитивна“ като Откровението, философията не замества за едно плачещо дете светената вода.

 

***

Самата „прастара бъркотия“ ярко се изявява в живота на индивидите и в самоусещането на обществата, в научни теории и в синтаксиса на изкуствата. Обаче тя отличава също и романтическото Просвещение: то вече не носи със себе си, както Ренесанса, протестантизма и рационализма, своето специфично просветление. Тук на природата и на културата твърде задълбочено им хрумва, че са хаос.

 

***

Радикалният песимист има нагон към монотеизъм: няма друг Бог, освен страданието. Но едно от двете неща е невярно: или неговото описание на живеенето, или последиците, които му е преписвал. Всички, които не се самоубиват и не препоръчват света такъв, какъвто го представят Буда, Инокентий III и Шопенхауер.

 

***

Песимистите никога не са били на почит – макар че понякога са били на мода. „Меланхолията винаги е лоша“ – казва Спиноза. Който осветлява сенчестите страни, остава в сянката.

 

***

Модерният песимизъм става силен в епохата на прехода от йерархии към масови общества, от ерата на коня като най-бързо средство за придвижване към ерата на звуковата вълна.

 

***

Новото спасение се върти само в тесния кръг на онези, които го създават и естетически му се наслаждават. Тилих (много тачен) страстно се стреми да застане със своя Богочовек срещу Безсмислието. Негова тайна е доколко това му помага. Величието на Киркегор се състои в това, че не му се отдава да бъде спасен. Тъй като демитологизирането на атеизма най-явно проличава не от специалните понятия на бляскавата елитарна култура, а в масовата култура, която (по-първична, по-груба, по-правдива) недотам изискано скрива господстващото неверие. Дали пък „отчуждение“ не е автопортрет на интелектуалците?   

 

***

Епигоните все викат… срещу им пък все викат другите епигони. Но времето непрестанно изисква нещо различно от повторение. То не изисква нито ново оркестриране на болките, нито (от това имаме доста много) ново въвеждане в действие на небесните хорове, които да надпяват Луцифер. Изисква се преосмисляне на старото съдържание – без патоса, който вече не ни подобава, без забягване в области, които при класиците на модерния песимизъм още дават убежище. Най-лошите констатации още са в сила; илюзиите на разочарованите стават недействени. Изострено и с нова трезвост се поставя въпросът: как е възможен животът? Как можеш да живееш в общество сред хората с онова, което знаеш? Не е решение обаче, когато предпочиташ да не знаеш нищо.

 

***

Днес господстващият дух на времето, напротив, ражда разпилени, изчерпани, овеществени, измъчени, обезчовечени, материалистични, далечни от Бога хора (ако сменим лексиката). „Та нима целият вътрешен живот на човека не наподобява нива с плевели?“ – питат евангелистките епископи. Атеистите, чийто патос е насмешката, превръщат „вътрешността“ в презрителна дума. Открай време най-успешните проповедници използват тъмата като фон за блясъка, който предлагат. Двата основни реквизита сред атеистичните богослови също така са митичният край и митичната яснота. Въпреки това те не са популярни – почитат ги само сред луксозната класа на посветените.

 

Лудвиг Маркузе, „Философия на не-щастието“, превод Андрей Лешков, издателство „Кибеа“, 2006 г.

 

 Лудвиг Маркузе (1894–1971) е немски философ и писател от еврейски произход. През годините на националсоциализма е емигрант във Франция и Съединените щати. От 1945 година е професор по философия и немска литература в Университета в Южна Калифорния. През шестдесетте години се завръща в Германия, продължавайки значимата си творческа дейност. Автор е на книгите „Светът на трагедията“, „Стриндберг: животът на трагическата душа“, „Хайнрих Хайне: един живот между вчера и утре“, „Игнацио Лойола“, „Философия на щастието“, „Философия на не-щастието“, „Моят ХХ век“ и др. Сред ценителите на Маркузе е и Томас Ман, който казва по повод на „Философия на не-щастието“: „Цялото схващане за песимизма като състояние на „зрялост“ предизвиква голямата ми симпатия. Впрочем тази книга през цялото време приковава вниманието на читателя и е във висша степен остроумна“.