„Полетът на къртицата“ от Поли Христова, стихове Веселка Кунчева, режисьор Веселка Кунчева, сценография и кукли Мариета Голомехова, музика Милен Апостолов, хореография Надежда Дичева, изпълнение Поли Христова, Столичен куклен театър, премиера 1.III.2022 г.
За синтетичните изкуства – каквото е и театърът, кулминацията е задължителна. Тя може да не е на финала на представлението, другаде може да е, но трябва да я има. Ако я няма, получаваме сурогат. „Полетът на къртицата“ не е сурогат.
Кулминацията в „Полетът на къртицата“ е моментът, когато героинята на Поли Христова опитва да се измъкне от притисналите я и задушаващите я страхове, прави го наполовина – аха-аха да се изсули и… и си остава там, под тях.
Къртицата не излита, не се превъзмогва. Макар че образът, който аз си представих, наблюдавайки отчаяния опит, беше на – да кажем, пеперуда, стигнала до фазата на имаго: ей я, в идущия миг, на косъм е да се изсули от юрганния си пашкул, последно усилие само, още малко само, хайде, хайде, какавидо, стани пеперуда!, – не се получава нищо. Крилата остават неразтворени, просторът остава непридобит, светлината остава неусвоена. Фобос е победил Феб, какавидата е победила пеперудата: не-до-имаго…
Текстът на Поли Христова е инспириран – ясно е – от все още непреминалата глобална пандемия. Това е световен феномен: мнозина творци след затварянето не изпаднаха в депресия, а използваха отпуснатото им от съдбата време, за да създадат нови произведения или да доработят и доусъвършенстват стари.
Художникът Станислав Памукчиев например сътвори една великолепна „пастирска“ серия рисунки по Библията, историкът Веселин Методиев използва паузата, за да проведе едни забележителни „хубави разговори“ с авторите на списание „Златорог“, споделени в прекрасната „Книга за модерните българи“, писателката и драматург Яна Борисова пък написа един великолепен със светлината и оптимизма си роман – „Чудна лятна нощ“. Поли Христова избира друга стратегия: да сгъсти краските, да ги смрачи и стъмни колкото се може повече, та така да предизвика обратната реакция – лъчиста и свободолюбива.
Натяга пружината докрай, за да отвърне тя с решителен откат. Получава се като при „парадоксалната интенция“ на Виктор Франкъл, основателя на логотерапията: за да преодолееш страха си, трябва да се приближиш колкото се може по-плътно до него: боиш се от височини, значи трябва да надничаш към градската бездна от покрива на небостъргач; страх те е от насекоми, значи трябва да станеш пчелар; и т.н., и т.н.
При „Полетът на къртицата“ решението е: щом се страхуваш от страха си, направи го по-голям от себе си – нека те затисне и така ще се освободиш. (Това е човешки страх, екзистенциален – страхът от себе си и собствените ти предели; не е животинският, агресивен страх на Путин, който е страх от другите и поради това е поглъщащ страх – поглъщащ, смилащ и изяждащ: първият страх си има граници – собственото тяло: да, нарастващо е, задушава те, но е все пак ограничено; вторият страх е безграничен, защото всичко, което вижда, го плаши, тресе, ужасява…) Така е, вярно е: на страха не само очите, на страха и телесата са големи…
Е, първоначално са малки, мънички едни такива, почти приятнички – гукаш си с него – страха ти, общувате си, разговаряте. Куклите на Мариета Голомехова в това отношение са образцови – тя е, без съмнение, един от водещите български художници и сценографи в т.нар. „естетика на грозното“. Гледаш нейните тлъсти друсащи се създания и се сещаш за Люсиен Фройд с неговите натуралистични портрети на едри и пълни мъже и жени, с увиснала кожа.
Всъщност, ако са необходими препратки, трябва да се сетим за отдавнашния спектакъл на Веселка като режисьор, Мариета като художник и Мария Станкова като автор в забележителното „Голямото кихотене“, поставено отново в Столичния куклен театър (2008) – за който спектакъл екипът печели наградите на почти всички авторитетни български фестивали за куклено изкуство. Корените на „естетиката на грозното“ могат да се проследят чак до античността, но сякаш през Средновековието тя се сдобива с онова мощно присъствие – гаргойли, сатани, дансмакабри, което оттам насетне става незаобиколим фактор в изкуството.
Даже Леонардо, този поклонник на красотата, рисува в своите бележници разни уродливи физиономии. А комуто е попадала пред очите издадената през 2007 г. великолепна книга на Умберто Еко „Storia della bruttezza“ („История на грозотата“), ще се учуди какво солидно място заема тя в артистичните изяви на човечеството. Мариета Голомехова следва тази естетика, но не самоцелно – всичко при нея е подчинено на идеята, че пътят на красивото (живеене) се проправя през шубраците на грозното (съществуване).
Това в последно време е сякаш творческото кредо на тандема Голомехова-Кунчева, от което те, между другото, се отдалечават изключително рядко (с „Вграждане“ в Пловдивския куклен театър, с „Момо“ в Младежкия и с „Мария от Буенос Айрес“ в Пловдивската опера). Като отново казвам: уродството не е самоцел, уродството е катарзис – пречиства…
Режисурата също е устремена натам, към пречистването. Прочее, Веселка Кунчева в това отношение е може би най-търсещият български режисьор, който тъкмо с метода на натягането на пружината желае да постигне кулминацията на не-случването, не-измъкването. Това е повече Гротовски, отколкото Станиславски подход. В „Полетът на къртицата“ ставаме свидетели на великолепно творческо трио, обединено от идеята за „беден театър“, което работи в единна посока, в общомислие и в съчувствие. Но ако в последните спектакли на Веселка – „Последният човек“ и „Прегаряне (Burnout)“, стремежът бе да се открие въздействието на несвободата върху психиката и поведението на модерния човек – как се превръща той в послушно оръдие на чужда воля (нещо изключително актуално предвид промитите и без емпатийни гънки руски изгладени мозъци от отровната пропаганда на Путин), то в „Къртицата“ посоката е обратна – как страхът превръща човека в роб на самоналожените си граници, на собствените си ограничения.
Както казах, страхът не е от другите, страхът е от/за себе си. И ако първоначално той, човекът, страхуващият се, ужасеният, си въобразява, че ги държи под контрол, че даже ги обуздава и дори възпитава, накрая се оказва захлупен под тежестта на своите илюзии – страховете му са се превърнали в чудовища, в тлъсти мазни чудовища с тресяща се плът и безизразни очи, които го гледат студено, безжизнено, флегматично. Животът е изтекъл в канала, налице е само и единствено СТРАХ – страхът да живееш, страхът да рискуваш, страхът да сгрешиш, но – грешейки, да бъдеш себе си. Блъскаш се в четири стени, в къртичина – и слепееш…
Макар че – поне в началото – сляп не си. Играта на Поли Христова показва това красноречиво – нейната героиня има мечти, има копнежи, има даже фантазии. Но нищо от тях не се сбъдва – прекалено е предпазлива, свръхвнимателна е. Пред очите ни майсторски пораства градацията на невъзможността да се влееш в живота, да се пуснеш по течението му: наблюдаваме в началото един човек, който все още има витални енергии поне да желае, макар че не му достигат, за да довърши желанието. Иска му се, но не му стиска.
Заради това, прочее, първата част на спектакъла, когато страхът все още е мъничък и дори ни се струва, че би могъл да бъде опитомен, е най-продължителна: тогава е противоборството, тогава е сражението с-него/със-себе-си, след това идват просто илюстрациите на прекършената съпротива, картините на гибелта.
Макар че и тогава сме свидетели на усилие на изплъзване – онова не-до-имаго, което е кулминацията на спектакъла и след което разбираме, че нищо повече не може да се направи – човекът е разпердушинен окончателно. Битката със себе си е приключила със смъртта на себе си – себеизяждане, суицид. Но себеизяждане и суицид не заради външни причини, а заради вътрешни: страхът от живота прави човека тлъсто, хъркащо, полюшващо се като обесническо (нечовешко) същество…
„Полетът на къртицата“ е образ на поражението…
Не-полетът на без-образното…
Защото всеки, който не лети, се превръща в чудовище… Гнусно, пълзящо, дебело, уродливо, дегенерирало чудовище.
