В дните около наскоро отминалия наш национален празник в публичното пространство се появиха няколко коментара относно уместността на датата 3 март да изпълнява тази функция и занапред1. Предвид съсредоточаването на вниманието на обществеността към нажежената военно-политическа обстановка, в която се намира цивилизованият свят, включително нашата страна, е много вероятно тези изявления да се окажат поредните проблясъци в един отдавна тлеещ спор, който така и не се превръща в пълноценна дискусия дали именно тази дата следва да бъде чествана като най-важен ден в календара от нашите официални празници.
Смятам, че е назрял моментът такъв дебат да бъде проведен, като основанията ми за потребността от него са три. Първо, в нашето общество от години се трупа напрежение по темата, което периодично избива в изказване на противоречиви становища2, а немалко граждани вече бойкотират този празник. Второ, негативните настроения срещу сегашния национален празник с годините нарастват и днес са достигнали твърде високи нива сред критична маса от гражданството, като те не бива да бъдат пренебрегвани. Трето, поляризацията в оценките за настоящия национален празник в голяма степен обезсмисля неговото честване, тъй като по принцип то цели единение на нацията3, а постига нейното допълнително разединение, като разкъсва и без това рехавата ѝ тъкан.
За да не бъде предлаганата дискусия самоцелна е важно нейното провеждане да преследва конкретен резултат: обединение на максимален брой граждани около положителна оценка за ключово събитие от миналото на родината, което да бъде празнувано без задръжки и колебание от представителите на съвременната българска нация4. Събитието, респективно датата, на която то се е състояло, не следва да буди разногласия между сънародниците и същевременно да спомогне за спояване между разпадналите се части на българското общество. За да изиграе подобна роля избраното събитие, то е нужно да отговаря на набор от ясни критерии, които са общи за всички потенциални „участници в състезанието”.
Понятието „национален празник”
Ако вземем за отправна точка речниковото определение на електронната енциклопедия „Wikipedia”, то националния празник представлява най-важният официален празник на дадена държава. Той се чества тържествено на дата, която се откроява с огромното си значение в историята на нацията и държавата. Най-често националният празник на държавите е „Ден на независимостта”, която държавата получава или извоюва („Ден на освобождението”). Повечето държави имат фиксирана дата на националния празник, макар да има изключения от това неписано правило. Срещат се държави с повече от един национален празник.
От тази разширена дефиниция става ясно, че националният празник е способ за честване на ключово събитие от историята на нацията или на държавата, състояло се на конкретна дата. При неговото определяне отправната точка е логично да бъде нацията, след като става дума именно за „национален” празник. То може да е свързано с нейното възникване, въздигане и утвърждаване или с нейното съхранение от външно нашествие или вътрешна ерозия. При всички случаи от това събитие се очаква да символизира съвместното усилие на нацията за постигане на своя стратегическа цел. Да се посочи обаче само едно събитие, което да отговаря на тези условия, е изключително трудно и на практика невъзможно. Историята на формиране, укрепване и поддържане на всяка нация е изпълнена с множество значими събития, като тази на българската не прави изключение.
Затова и обикновено при определяне датата, на която да се чества националния празник, се търси събитие свързано с държавата. При това става дума за националната, т.е. модерната държава, базирана на формиращите се от XIX век насам нации. В този случай „кандидати” за национален празник са датите, на които са се състояли събития, свързани с основаването на собствена държава. Другояче казано, националният празник най-често има пряко отношение към придобиването на независимост от чужда държавна опека след доброволен акт от нейна страна или чрез самостоятелно извоюване („освобождаване”). Понякога националният празник се свързва с някакъв връх („триумф”) в развитието на държавата, който се превръща в ярък символ за нейното величие.
По традиция сред този вид исторически събития се откроява покоряването (завладяването) на друга национална държава, при което се уголемяват територията и населението на нападащата държава, т.е. значително се увеличава мощта и тежестта ѝ в света. Не на последно място, съществува вариант националният празник да се отбелязва на дата, на която в миналото е била отстоявана независимостта, суверенитета и териториалната цялост на своята държава от агресията на чужда такава.
Ако при избора на националния празник за отправна точка се търси ключово събитие от историята, то е нужно да се отчита неговата роля за придобиване на международен статут от националната държава. Неотменна част от утвърждаването на една държава е получаването на признание като самостоятелен държавен субект от вече съществуващите и наложили се като важен фактор в света държави.
Смисъл на „националния празник”
Отбелязването на националния празник няма само едно предназначение. Неговият смисъл е богат на аспекти, като между тях се открояват няколко. Без съмнение един от най-важните е укрепване на самочувствието на гражданите от принадлежността им към една уважавана държава. Събитието, което се чества като национален празник, изпълнява ролята на мотив за изграждане на лоялност към държавата и готовност за нейната защита, дори саможертва при необходимост.
За да се постигнат тези ефекти от провеждането на националния празник особено важна е ролята, степента на ангажираност и количеството на представителите на нацията при осъществяване на събитието, състояло се на конкретната дата. Когато тази роля е водеща, т.е. събитието е резултат от собствената инициатива на тези представители, а не е поддържаща – с минимален или никакъв техен принос към усилията на друга държава, тогава тежестта на това събитие е много голяма. Неговата значимост расте и с покачване броя на участниците от дадената нация при неговото осъществяване. Иначе казано, „всенародното дело” има предимство пред индивидуалното или на малка група хора.
Едно събитие е достойно да бъде отбелязвано като национален празник ако има безспорно положителна и максимално висока стойност в очите на гражданите. При това тази еднозначна оценка за характера и ценността му е нужно да се дава по възможност от всички граждани, живели в миналото и днес, като се предполага, че това ще е така и в бъдеще. На това условие най-често отговаря събитие, спомагащо за реализацията на националния идеал. То се явява апогей или завършек („венец”) в процеса на неговото осъществяване и най-често е свързано с извършване на подвизи (героични постъпки). Става дума за ярка победа, бележеща връх в развитието на нацията, респективно на държавата.
При определяне важността на събитието в националната история, чествано като национален празник, съответно на датата, на която то се е състояло, непременно следва да се отчете величината на залога, който носи проблемът, стоящ за решаване от съответната нация, и приносът на събитието за неговото решаване. Ако се съди по заявените в преамбюла на настоящата Конституция на Република България приоритети в ценностната скала, спрямо която следва да се определи нашият национален празник, то те са „свободата, мирът, хуманизмът, равенството, търпимостта и справедливостта”5. Всички тези ценности и основаните на тях конкретни цели, които хората от дадена нация си поставят в своя живот, са безспорни в рамките на цивилизацията, към която принадлежи българската нация. Сред тях обаче се откроява една ценност-цел, постигането на която има огромна практическа стойност – свободата. Затова и за национален празник обикновено се търси такова събитие, което има най-голям принос за нейното постигане на национално, респективно държавно ниво.
Не е тук мястото за пространен анализ на същността и смисъла на свободата в човешкия живот. Ала все пак с оглед на поставената за решаване задача е нужно да припомня накратко нейната природа, предназначение и някои от най-важните ѝ черти. Без да претендирам за строгост на дефиницията, определям свобода като „способност за избор на човешко действие (мисловно, езиково, практическо), което е съобразено със самостоятелно възприети ценности, убеждения, позиции, желания, намерения, интереси и цели, респективно средства за тяхното постигане”. Тя е основен белег на човешкото битие, като дава неговата специфика сред обитателите на планетата Земя. Удовлетворяването на този порив за пълноценна реализация на човешките творчески заложби става винаги в определена от дадени граници – природни, социални, културни, политически и пр. – среда.
Свободата не е личен или групов произвол („слободия”), т.е. робуване на моментни прищявки, капризи или хрумвания. Нейното постигане изисква усилие за (само)ограничаване на индивидуалното или групово поведение в приемливи за цялото общество форми. Свободата не е даденост, а е подложена на непрестанни заплахи или реални атаки за ограничаване или премахване. Тя изисква усилия както за своето постигане, така и за отстояването си. Свободата подлежи на степенуване, т.е. допуска разширяване, респективно стесняване на рамките, в които се реализира.
Свободата буди различно отношение към себе си от страна на хората. Най-често е приветствана като безусловна ценност и цел в човешкия живот. Нерядко обаче постигането ѝ среща съпротива, а правото на свободен избор за различни субекти се оспорва. Историята изобилства със случаи на начинания, целящи отнемане на чуждата свобода за сметка на разширяване на своята. Понякога собствената свобода буди страх и стремеж за отказ („бягство”) от нея.
Не на последно място, с оглед и на решаваната тук конкретна задача, е важно да направя разграничението на два вида свобода: негативна и позитивна. Първата обозначава независимостта („свобода от”). Тя е насочена както към придобиване правото на самостоятелен избор на поведение, така и отказ от обвързване с конкретен вид такова, а следователно и стремеж за избягване от отговорност за собствените постъпки. Втората („свобода да”) е пълноценната и завършена форма на свобода. При нея извършващият своя избор деец доброволно се ангажира (обвързва) и поема лична отговорност за последиците от него. Двата типа свобода могат да се проявят като фази в общ процес, но е възможно и разкъсване помежду им в хода на човешкия живот, като преминаването към втората – позитивната свобода, не е задължително.
Критерии при определяне на националния празник
Като имам предвид казаното дотук преминавам към излагане на моето предложение за скала от критерии при определяне на националния ни празник. Като първи сред тях посочвам отношението на диреното събитие към водещата ценност, съобразно която се оценява всяко човешко действие, включително този открояващ се акт в развитието на българската нация. Него наричам аксиологически. В това отношение, както вече бе казано, водеща позиция заема ценността свобода. Спрямо нейното търсене следва да се оценява всеки конкретен претендент за изпълнител на ролята на национален празник.
Вторият критерий назовавам телеологически и според него търсеното събитие следва да има пряко отношение към постигането на стратегическата цел за създаване не просто на българската нация, а и на самостоятелната ни държавност. Тук ключова е ролята на националния идеал, за реализацията на който визираното събитие следва да има най-голям принос. В историята на модерната българската държава този национален идеал най-често се е формулирал като привличане като нейни граждани на максимален кръг от етнически сънародници, респективно включване в нейните граници на териториите, които те обитават.
Първите два критерия разглеждам като първостепенни, тъй като те имат отношение към духовното измерение на националния празник. Те му придават смисъл, като без тях изобщо не е възможно да се мисли и говори за него. Останалите, които ще посоча по-долу, имат относително по-ниска тежест, тъй като се отнасят до технологията, използвана при извършване на събитието, претендиращо да бъде чествано като национален празник. Затова ги определям като второстепенни, макар и значими.
Третият критерий и първи от втория вид отчита ролята на представителите на нацията при осъществяване на събитието, претендиращо да придобие статута на национален празник, респективно го наричам ролеви. Тук най-високо ценя събитие, при което тази роля е водеща, т.е. то е резултат от собствена инициатива на тези представители. По-ниска стойност придавам на събитие, в което визираната роля е поддържаща, тъй като в него основна заслуга има друга държава. Тясно свързан с ролевия критерий е ангажиращият, при който отчитам степента на ангажираност на представителите на нацията при осъществяване на събитието.
Тук най-високо ценя събития, които демонстрират максимална готовност на представителите на нацията както да полагат усилия за постигане на зададената цел, така и способност да изпитват неудобства и лишения, а дори и да правят жертви в нейно име. Като самостоятелен критерий въвеждам броя на представителите на нацията, участващи при осъществяване на събитието. Близко до ума е, че неговото название е количествен. Тук предимство давам на събития, в които участват максимален кръг представители на нацията. Като допълнителен бонус разглеждам включването на представители на различни значими групи в нея, например освен на елита още и на другите слоеве от населението.
Рамка при избора на българския национален празник
Преди да пристъпя към определяне на конкретното събитие, респективно дата на която то да се чества като национален празник, е нужно да очертая параметрите на самото дирене. С оглед на трайните нагласи в българското общество ми се струва, че са налице няколко безспорни черти, които въпросното събитие следва да притежава. Българската традиция повелява страната да има един национален празник.
Той по правило се свързва с еднократно ключово събитие от историята на нацията, а когато се отнася до държавата, то да има политически характер. Това събитие се е състояло на конкретна дата (ден в годината), съответно тя следва да се фиксира като национален празник (да не е „плаваща”).
Тъй като от последния се очаква да буди радост и въодушевление от постигнат грандиозен успех, който вдъхновява за нови „велики дела”, то това събитие не бива да има трагичен облик. Убеден съм, че българските граждани няма да приемат за свой национален празник честване на събитие, което бележи завладяване на чужда държава или покоряване на друга нация. Те биха подкрепили такова събитие, което е резултат от собствената инициатива на нацията. При това от него се очаква да има широк положителен отзвук зад граница и да съдейства за придобиване на равноправен статут от националната ни държава на другите признати от международната общност държави.
Участници и „победител” в „класацията на претендентите” за национален празник
В родната история има немалко събития, които могат да претендират за решение на по-горе формулираната задача. Отсъства обаче очевиден неин отговор, т.е. липсва „идеален” (безспорен) вариант на такова решение. Затова е важно да се направи трезва преценка, доколкото това е възможно, на плюсовете и минусите на различните „претенденти”. След претегляне на техните предимства и недостатъци би могла да се оформи своеобразна класация, „първенецът” в която да се представи за окончателен избор от българските граждани. За предпочетения вариант е необходимо да се посочат най-много и солидни аргументи.
При подбора на участници в „състезанието” за национален празник съществува възможност да се очертае широк кръг от претенденти. Смятам обаче, че прилагането на такъв подход би бил непродуктивен и само ще размие обсъждането, като в крайна сметка пак ще се стигне до претегляне плюсовете и минусите на няколкото наистина сериозни кандидати. Затова и тук ще се спра само на „обичайните заподозрени”, чиито достойнства ги правят потенциални „победители” в съревнованието.
Винаги когато у нас се постави за публично обсъждане въпросът за евентуалната промяна на настоящия национален празник, изниква кандидатурата на „Деня на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност”, който повече от век се чества на 24 май. Този ден вече е обявен за български официален празник и се ползва с безспорно уважение и обич сред българските граждани. Той обаче е от вида „празник на духа”, а не на държавността, т.е. няма политически характер. Този ден не отговаря на двата първостепенни сред горепосочените критерии за определяне на националния празник – аксиологическия (няма пряка връзка с постигането на свободата на нацията, респективно на държавата) и телеологическия (има косвено отношение към формирането на модерната българска държавност). Затова е най-добре да си остане такъв, какъвто е – честване на азбуката и словото, чрез които се разпространяват продуктите на човешката култура; на образованието и възпитанието като формиращи човешките личности в идеалите на хуманизма.
Неизменен участник в невидимата „надпревара” за нов национален празник е и „Денят на Съединението”, на който се отбелязва актът, с който на 6 септември през 1885 година автономната област Източна Румелия се отделя от Османската империя и се обединява с Княжество България. Този акт се противопоставя на несправедливите от гледна точка на националния интерес решения на т.нар. Велики сили на проведения през юни–юли 1878 г. в Берлин конгрес, завършил с подписване на договор, който урежда промените в положението на народите в Османската империя след Руско-турската война от 1877/78 г. В подготовката и осъществяването на акта на Съединението се включват множество българи и от двете страни на Балкана.
Той е последван от Сръбско-българската война (ноември 1885 г.), която има за резултат съхраняване на новосъздаденото общо държавно формирование. Този кандидат за нов национален празник е много солиден, тъй като отговаря в голяма степен на почти всички горепосочени критерии. Все пак той има една голяма слабост – не покрива телеологическия критерий: създаване на самостоятелна българска държава. След Съединението Княжество България продължава за няколко десетилетия да има международен статут на васал на Османската империя и следователно не се ползва със задгранично признание като автономен държавен субект.
Редовен участник в „състезанието” за национален празник на родината ни е и Денят на независимостта на България, която е провъзгласена на 22 септември 1908 г. година във Велико Търново. С този акт българската държава отхвърля зависимостта от Османската империя, която ѝ е наложена от т.нар. Велики сили на Берлинския конгрес. Българският княз Фердинанд приема титлата „цар”, а независимото „Царство България” е признато от въпросните „Велики сили” през пролетта на 1909 година. С това се поставя официално началото на Третата българска държава, като тя се превръща в равноправна на другите национални държави.
След прогласяването на „независимостта” са създадени предпоставки за освобождаване на последните останали под османска власт български земи в Тракия и Македония и присъединяването им към „майка България”, т.е. този акт е важна стъпка към реализацията на тогавашния национален идеал: възстановяване на самостоятелна държава, включваща всички области, населявани от представители на българския етнос. Друг е въпросът, че той е последван от серия от провали, приключили с национални катастрофи и окончателен крах на този идеал. Въпреки това „Денят на независимостта” има огромна значимост в националната ни история с оглед на поставената стратегическа цел пред нацията: основаване на модерна българска държава. Поради това, че този ден отговаря на посочените по-горе първостепенни и почти всички второстепенни критерии за избор на национален празник той е моят фаворит в състезанието.
Като минуси на „Деня на независимостта” в „състезанието” за национален празник виждам три обстоятелства. Първо, инициатори и основни действащи лица при подготовката на събитието са ограничен кръг представители на тогавашния политическия елит, а огромната част от населението не е активен участник в неговото осъществяване. Все пак обявяването на независимостта на българската държава е прието с възторг от всички българи. След него настъпва голям национален подем, който кулминира по време на следващите го наскоро войни, водени в името на прогласения на 22 септември официално национален идеал. Второ, обявената за независима българска държава приема формата на монархия, която тогава е най-широко разпространеният вид държавно управление, но понастоящем тя се смята за архаична.
Все пак следва да се каже, че между „Царство България” и „Република България” съществува приемственост, която не е прекъсната дори по времето на „Народна Република България”. Трето, Денят на независимостта засега не носи висок емоционален заряд, не предизвиква гордост и въодушевление, не вдъхновява за нови „велики дела”. Това е така, тъй като той едва отскоро е включен в календара на официалните държавни празници, след като в продължение на десетилетия бе премълчаван от тоталитарния режима през епохата на „реалния социализъм”. Смятам, че това ментално състояние подлежи на промяна, ако интелектуалците и държавните институции положат усилия за разясняване дълбокия смисъл и важните последици за нацията от това събитие.
Бележки
Вж. Т. Николов, Един различен трети март // Портал „Култура”, 03.03.2022 г.; И. Дичев, Унизително и абсурдно: защо изобщо честваме 3 март? // DW, 03.03.2022 и др.
Вж. С. Дечев, Между 3 март, 6 и 22 септември. Кой трябва да бъде националният празник // Свободна Европа, 21.09.2021 г. и др.
Вж. други мои предложения за укрепване единството на съвременната българска нация в статията ми „Време обединително?” // Портал „Култура”, 24.02.2022 г.
В Конституцията на Република България не е еднозначно определен денят на националния празник, за разлика от герба, печата, химна и столицата, от което следва, че той подлежи на относително лесна промяна.
Вж. Преамбюл на Конституция на Република България, приета на 12 юли 1991 г. от Великото народно събрание.
Добрин Тодоров е доктор на философските науки (2009), професор по история на философията в МГУ „Св. Иван Рилски“ (2010). Научните му интереси са в областите на историята на модерната българска философска култура, философската антропология и философията на образованието. Автор е на монографиите Съветската философска култура – типологичен анализ (1999), Пролегомени към историята на българската философска култура от тоталитарната епоха (2002), Академичната колегия на МГУ „Св. Иван Рилски“ (2003), Философската публичност в тоталитарна и посттоталитарна България (2009), Специализираният философски печат в България (2009) и др., както и на учебното помагало Човекът в европейската философия (2004). Издал е публицистичните книги Между другото (2005), Попътно (2009), Напомняне (2011), „Езикови“ тревоги (2015), Многоликото битие и новото световъзприятие на съвременния човек (2019), Духът на съвременника, изразен в публичния език (2019). Бил е директор на Хуманитарния департамент в МГУ (2012–2016), ръководител на катедра Философски и социални науки (2002–2012), член-основател и председател на УС на Сдружението на университетските преподаватели по философия в България (2002–2004), член-основател и изпълнителен директор на Института за българска философска култура (2011).Председател на Управителния съвет на Института за българска философска култура.
