Монографията на Нурие Муратова идва в годината, когато близо 20 българки изгубиха живота си като жертви на домашно насилие. На пръв прочит насилието над жени не е тема на тази книга. Но само на пръв прочит. Защото насилие ли е фактът, че историята на българката документално не е равна на историята на българина?
Съпоставимо, в западните историографии темата за жените е стар дебат, обект на редица научни дискусии, докато у нас жената има честта да се появи за първи път в изследователски хоризонти единствено като функция от мъжете – негова родственица или спътница в живота. Защо документалната база за жените в България често граничи с невидим архивен фонд? Как да бъде поощрявана паметта, така че изследванията за женското минало да не са екзотични научни намерения? Как се компенсира загубата на истории и преживявания? Изключително важни въпроси поставя изследването на Муратова.
Признавам, винаги съм вярвала, че интердисциплинарният подход към някого непременно довежда до обобщаване на образа и дори не се бях замисляла за възможните дефицити в обобщението, за понятието архивна загуба. И обратното – способността на жените да превръщат в архивна единица своите чисто женски, неконвенционални източници (дори дамската чанта е архив) изцяло променя подхода към понятието архив.
Книгата анализира всички онези теории, с които можем да си обясним защо съществуват скритите за архивите и от архивите жени: постколониални теории, теории за пресичането на неравенствата и маргинализацията. Авторката разглежда женските архиви в Европа, САЩ и Балканите. Отделна глава е посветена на българското архивно пространство по отношение на документалното наследство на жените.
Най-ранните документи, създавани от жени и отнасящи се за жени в българските архиви, са документите на девическите манастири. От 60–те години документите на повечето български девически манастири се намират в държавните архиви. Следва масивът от документи, свързан с женските организации (различни благотворителни, просветни дружества), но архивите на много от тях не са съхранени. Най-фрапиращ е случаят с архива на Българския женски съюз, който и до днес е в неизвестност.
Муратова допуска, че той е унищожен, припознат като архив на фашистка организация. Подобен е случаят с документите на Българската асоциация на университетските жени, съществувала от 1924 до 1950 г., архивът ѝ е изгубен и дейността на асоциацията потъва в забрава. Вероятно защото „при силно идеологизиран тоталитарен режим, държавата строго съблюдава да останат само удобни за режима документи и обрича на унищожение всичко, което противоречи на идеологическата доминация, като прилага както класови, така и полови, религиозни, политически и др. маргинализации“, пише авторката.
На личните архивни фондове дължим най-богатия и разнообразен документален масив – 688 в системата на държавните архиви. Най-голям е делът на жените в областта на литературата, изкуството и науката. В българската архивна практика съществуват и семейни и родови архивни фондове. „Често под формата на семейни фондове попадат документи на жени, които иначе не биха имали шанс да бъдат на постоянно съхранение в държавен архив. Това са случаи, когато поради комплектуването на даден фонд като семеен, документите на съпругата попадат наред с тези на известния съпруг.
При семейства, когато и двамата са партийно обвързани, документите на жените попадат директно с тези на съпрузите им. Така по идеологическа и политическа линия са комплектувани семейни фондове, особено когато и двамата съпрузи са свързани с властта – например фондове като Семеен фонд Щъкови. Но по-често се случва покрай съпруга, чието занимание се смята за престижно, всъщност документите на жените се „скриват“.
Интересен е случаят с архивното наследство на Евгения Марс. Документите ѝ са комплектувани през 1953 г. и са обособени като личен фонд на нейно име, но при последващо дарение от внучката на писателката през 2019 г., с което постъпват документи за съпруга ѝ д-р Михаил Елмазов и сина ѝ Павел Елмазов, личният фонд е преобразуван на семеен и в момента фигурира под името Семеен фонд Елмазови. „Този случай е показателен колко лесно могат да се скрият документите на жените, та дори и те да са много известни и значими. По същия начин са решени и случаите, когато и двамата съпрузи са значими фигури, например семеен фонд Радеви, в който са обединени документите на Симеон Радев (дипломат, историк) и Бистра Винарова (художничка), макар тя да не е известна с фамилията на съпруга си.“
От друга страна – отпадането на идеологическите и политически табута след 1989 г. дава възможност на архивната система да разшири своя обхват и да създаде цели документални фондове на жени, репресирани от комунистическия режим. Авторката насочва внимание към факта, че повече от една трета от фондовете на жени в системата на държавните архиви са приети в последните 30 години, т.е. след падането на тоталитарния режим у нас.
Едва след 1989 г. започва да се обогатява и документалният архив на жените от малцинствата, макар от книгата да става ясно, че има и особените случаи на жени „без следа в архива“: това са историите на Мефкюре Моллова (1927–2009) и на Хайрие Мемова-Сюлейманова (1938–2018) – филоложки, които попадат в машината от политически обстоятелства и асимилация към турците в България.
Сред безспорните приноси в амбициозното изследване „Жени отвъд архива“ са и публикуваните списъци на лични и семейни архивни фондове на жени в българските държавни архиви, както и изброяването на институционалните фондове за жени у нас.
***
Нурие Муратова е доктор по история и преподавател в Югозападния университет „Неофит Рилски“, Благоевград. Изследователските ѝ интереси са в областта на архивните политики, архивите на жени и малцинства. Анализира детайлно политиките на социалистическата власт в България към жените мюсюлманки, разкрива недостатъчно изследвани аспекти от историята на т.нар. възродителен процес сред помашкото население, проследява развитието на цензурните механизми на комунистическия режим и др.
