Чаках на опашка в заведение на самообслужване. Знаете ги тези нови заведения, изникнаха като гъби, приготвената храна е вкусна, обикновено хората взимат от нея за вкъщи или за офисите, но човек може да се нахрани и на място. Пред мен си поръчваше храна възрастен господин и накрая каза: и малко хлебец ми сложете, две три филийки хлебец. Изрече думата хлебец с такъв дълбок и съкровен глас, с толкова нежност, че аз като че ли я чух за първи път, като че ли за първи път проумях значението ѝ. В топлотата, с която произнесе хлебец имаше съзнание за неговия благословен земен и небесен цикъл.
После, докато се хранех, тази нежна, топла, ароматна и любовна дума не излизаше от съзнанието ми. Хлебецът излъчваше друг аромат. Преди да нахрани нашето тяло, той засища сетивата ни. Когато го разчупваме с благодарност, подхранва и душите ни.
„Аз съм хлябът на живота“ (Иоан. 6:35, 48), „Аз съм хлябът, слязъл от небето“ (Иоан. 6:41), „Аз съм живият хляб“ (Иоан. 6:51). А българската поговорка „Никой не е по-голям от хляба“ е вярна в буквален смисъл.
Хлябът е живот и в духовен, и в материален смисъл. Затова духовното и материалното не са откъснати едно от друго, а се преливат едно в друго. Ежедневното ядене на хляб е свещенодействие, когато се приема с онзи трепет, с който го изрече господинът пред мен на опашката. Но също така светата Литургия, най-върховното свещенодействие, представлява ядене на хляб, претворен в Божие тяло.
Яденето на „хляба, слязъл от небето“, ни прави жители на небесното царство, на небесния град. Яденето на земния хляб ни прави жители на земния град, на цивилизацията.
Хлябът е връстник с цивилизацията. За нея говорим, откакто за първи път хората започват да живеят уседнало. Затова и понятието цивилизация, с което обозначаваме материалните и духовни достижения на едно общество, се извежда от ранните градове-държави – полисите, като е използван латинският еквивалент на полис – cívitas. Човекът престава да води номадски живот, когато се научава да отглежда земеделски култури и се научава да прави хляб, да не разчита единствено на лов. Малко по-късно се появява и писмеността, защото възниква нужда да се отбелязват земните участъци и засетите върху тях култури. Така, паралелно с цивилизацията, възниква и културата. Оттук нататък през вековете те ще се движат и ще се развиват успоредно и ще се превърнат в измерител на развитието на едно общество. Но колкото и да се развива обществото, в неговата сърцевина винаги е бил хлябът, който поддържа живота. В един много по-късен етап Иисус ще каже, че „не само с хляб ще живее човек“ (Мат. 4:4), но ще каже тези думи, не за да отхвърли хляба, а да отхвърли изкушението на сатаната, който Му предлага да превърне камъните на хлябове.
А ние знаем, че хлябът се ражда от земята, от камъните, затова се яде с пот на лицето (вж. Бит. 3:19), както гласи благословението (или проклятието), което идва в резултат на грехопадението. И в примитивните праисторически времена, и днес, във времето на високите технологии, хлябът винаги се изкарва с усилие. Без труд не идва хлябът нито на бедния човек, нито на богатия.
Когато Иисус учи ученици Си да се молят с молитвата, която наричаме Господня, Той им казва да се молим и за хляба си. Ние се молим за насъщния ни хляб – за хляба, от който зависи нашето съществуване. И още нещо, Божият Син не ни е казал всеки да се моли за своя хляб, а всички да се молим за нашия хляб. Никой човек не може сам да си осигури насъщния. Производството на хляб и на всичко потребно за живота ни изисква синергията на обществото. Именно тази синергия, впрегната за общото благо, ни изгражда като общество. И тъй като не се молим в единствено число, то това означава, че когато произнасяме свещените думи на молитвата, трябва да имаме предвид и гладуващите, и умиращите от глад. А щом се молим за тях, това ни задължава да полагаме усилия молитвата ни да не бъде само на думи.
Хлябът е единственото земно нещо, за което умоляваме в Господнята молитва. Поставяме го наравно със светостта на Божието име, с идването на Божието царство, с утвърждаването на Божията воля. Измолването на насъщния е поставено наравно с измолването прошка на нашите грехове, така и с прощаване от наша страна на нашите длъжници. Хлябът става фактор не само за физическото ни съществуване, но и фактор за хармонията в човешкото общество. Измоленият чрез Господнята молитва насъщен хляб го прави Божествен.
На светата Литургия ние се молим Светият Дух да претвори поставеният на евхаристийната трапеза хляб в тяло Христово. Там са поставени две вещества, плод на земята и труда – хляб и вино. Те изобразяват всички плодове, с които ни дарява земята, всичко, което тя ражда, за да бъде благословено, осветено и принесено в жертва на Бога, Който ни дава тези дарове – принасяме Божието на Бога. Хлябът, сложен на Господнята трапеза, е приношение, просфора. Чрез благословението и освещаването на просфората и виното се благославят всички плодове и цялата природа.
Поради грехопадението на човека земята е прокълната да ражда тръни и бодили. Когато плодовете на земята се осветят на евхаристийната трапеза, се възстановява изгубеното достойнство на земята. Когато съгрешилият човек принесе земните плодове в жертва, той освещава не само себе си, но и цялата земя, цялата природа, целия свят. Така чрез евхаристийния хляб и вино Литургията придобива вселенски, космически мащаб. Слезлият на земята като „хляб от небето“ Христос, издига на небето не само човека, но и цялата земя.
За приготвянето на хляб освен жито, е потребен и квас. Той е също толкова важна духовна съставка, колкото и житото. Квасът е душата на хляба, той прави тестото да набъбва, да нараства, придава му като че дихание за живот. Апостол Павел казва: „Нека празнуваме, прочее, не със стар квас, нито с квас от злоба и лукавство, а с безквасни хлябове от чистота и истина“. (1 Кор. 5:7–8)
Това е новият духовен, небесен, свещен квас, който ние вкусваме на евхаристийната трапеза, за да станем жители на Христовото царство. Това е новата цивилизация на духовната правда, мир и радост.
И на всичко това ние можем да отвърнем единствено с благодарност. Със съкровения, свещенодействен трепет в гласа на онзи възрастен господин, когато произнесе думата хлебец.