След римейка „Уестсайдска история“ на Стивън Спилбърг, „Улицата на кошмарите“ е вторият високобюджетен жанров филм тази година, който се провали в боксофиса. Дали поради пандемичните условия, или още отпреди това културата на гледане се деформира до такава степен, че дори утвърдени имена, които се опитват да върнат миналото, се провалят. Тепърва ще се пише и анализира безпристрастно преходът от посещаване на киносалон към гледане в удобствата на домашната среда, което стрийминг платформите предлагат. Но тъй като всичко се случва толкова бързо, преди да прегърнем напълно бъдещето, може би е време да отделим на миналото заслуженото.
Разбира се, за младата аудитория няма особено значение по какъв начин така нареченото „съдържание“ стига до нея, нито как е заснето и къде пасва в традицията на седмото изкуство. Тези въпроси тревожат малко по-възрастните, които потъват в меланхолия, отрицание или в крайна сметка, ако имат късмет, в пълна адаптация. Но когато се появи филм, който въпреки схематичната си структура, е направен по „стария начин“, когато „говори“ безупречен киноезика, но въпреки това претърпи провал, разочарованието е неизбежно.
Киноезикът е, когато картината, звукът, движението на камерата, монтажът, декорите, цветовете, светлината, с други думи всички способи на киното работят в полза на историята, героите, атмосферата и емоциите. Когато при свързването на два образа, възниква трети, който досега не е съществувал. И за да е още по-интересно, понякога тези картини са съобразени с миналото, отдават почит, заимстват и препращат, без да паразитират. Защото именно когато сравняваме, откриваме, че нещо е изключително, че се движи по собствен начин и взима нестандартни решения – като организъм със собствен живот. Това е красиво и ни прави щастливи.
Има още един дълъг разговор за това кое е жанрово и по какви правила играе, но за целите на текста е важно единствено да се уточни, че понякога се случва произведения, които са жанрови, да не се огънат пред стремежа да изненадат зрителя на всяка цена, а успяват да надскочат рамките и да се превърнат в това, което повечето хора наричат „хубав филм“. Такъв е случаят с „Улицата на кошмарите“. Макар да изглежда като поредното занимателно заглавие, в него има много какво да се види, поне със сигурност повече от това, което се въртеше в киносалоните през изминалата година.
Но стига толкова обяснения, да поговорим за самия филм.
Мъж хвърля труп под дървения под, драсва клечка кибрит и подпалва дома си, преди да го напусне завинаги. Така започва мрачното и обречено приключение на Стантън Карлайл – трагичния образ в центъра на новия филм на Гийермо дел Торо. Карлайл стига до пътуващ карнавал, където се запознава с цирковите артисти Моли (Руни Мара), Зина (Тони Колет), Клем (Уилям Дефо) и Бруно (Рон Пърлман). Всеки от тях има своя номер – Моли сяда на електрически стол, Зина пише хороскопи и предсказва бъдещето, Бруно е най-силният човек на земята, а Клем показва мистериозен дивак.
Стантън започва като общ работник, но скоро се сприятелява с трупата и усвоява триковете им. Един ден Пийт (Дейвид Стратърн), алкохолизираният съпруг на Зина, му показва тефтерче, в което са записани кодовете на опасен номер, който ще промени завинаги живота му. Втората половина на филма продължава две години по-късно, в градска среда, където в сцените доминира мистериозната психиатърка д-р Лилит (Кейт Бланшет), която има вземане-даване с властния и мрачен Езра Гриндъл (Ричард Дженкинс). Със схеми, шарлатанства, лъжи и убийства е обграден трънливият път към успеха, а спасението дебне зад всеки ъгъл. Стига да има кой да го пожелае.
„Улицата на кошмарите“ е първи ноар за Дел Торо, в който единствените чудовища са хората. Филмът бележи още по-категорично отдалечаване от фантастичните хорър елементи, с които режисьорът е познат („Лабиринтът на фавна“, „Хелбой“, „Пурпурният връх“). Макар това да се усеща още от „Формата на водата“, който спечели четири награди Оскар, включително и в двете най-сериозни категории – за най-добър режисьор и най-добър филм. Хубаво е също, че въпреки големите признания в „Улицата на кошмарите“ се усеща спокойствие и сигурност в режисурата, няма и помен от болна амбиция и желание на всяка цена да се хареса. Това личи и от интервютата на Дел Торо, от които струи неподправена любов към киното и актьорския състав.
Да се снима ноар през 2021 г. действително може да е помпозно занимание. Има достатъчно примери за посредствени фалшификати в опаковката на детективска история, които целят да изгубят два часа на зрителя. „Улицата на кошмарите“ не имитира, не възпроизвежда миналото единствено с клишета – фатална жена, федори, глас зад кадър и т.н. Изненадващо жив и съвременен, той пулсира с енергията на сблъсъка между реалност и лъжа – основополагаща тема в дигиталния свят. Доближава се до „Престиж“ на Кристофър Нолън в разглеждането на въпроса кога фокусничеството спира да бъде просто забавление и става смъртоносна измама. Докосва внимателно и проблема за токсичната мъжественост, за бремето, което се предава от баща на син, и за вината, която остава.
Въпреки че се заиграва и използва фокуси и „магия“, „Улицата на кошмарите“ е силно оръжие в полза на разобличаването на измамното изкуство на медиумите и шарлатаните. В основата на действието е онова усещане, което Орсън Уелс описва в едно интервю, когато на шега заместил предсказател в Ел Ей за един ден: „Всичко бе забавно, докато не се изплаших, че вярвам в свръхестествените си способности“. Тогава започват да се завличат наивни хора, отчаяни за надежда и прошка. Уилям Линдзи Грешам, авторът на романа, по който е направен филмът, е писал книга за Худини с помощта на прочутия скептик Джеймс Ранди, чийто дух се усеща в целия филм на Дел Торо. Което за едно потънало в суеверия и мистицизъм общество като нашето може да се окаже полезно.
Това е втора адаптация по романа на Грешам. Първият филм от 1947 г. е позабравена жанрова класика, която за разлика от други и особено сега на фона на римейка си е остаряла. Действието препуска, не остава време да се разгърне пълният мащаб на трагедията, която сполетява героя Стантън Карлайл. Романът, от друга страна, е изключително четивен бестселър с психологическа дълбочина. Идеята за сюжета се ражда още в началото на 1939 г., когато Грешам е сред международните доброволци в Испанската гражданска война. Там чува за първи път за Дивака – пияница, изпаднал толкова ниско, че припечелвал за алкохол, когато отхапвал главите на пилета и змии. „Как е възможно човек да падне толкова ниско?“
Романът и екранизацията са почти толкова интересни колкото самият живот на Грешам, който наред с военния си опит е страдал от алкохолизъм, търсил е спасение в окултното, картите таро (благодарение на руския мистик П. Д. Успенски), сциентологията, психоанализата, всички нови за началото на века течения. В крайна сметка не разрешава проблемите, завещани от баща си, съпругата му го напуска и се жени за К. С. Луис, а Грешам въпреки усилията за спасение се самоубива. Тази обреченост е запечатана в романа, както и във филма на Дел Торо, който не избира лесния начин да успокои публиката с наивен щастлив финал, а създава една от най-паметните сцени на годината.
„Улицата на кошмарите“ не разчита на компютърни ефекти, за да разгърне света си. Невероятният карнавал от първата половина е създаден наистина, актьорите населяват богато пространство, изпълнено с въртележки, виенски колела, коридори с огледала, палатки с буркани, пълни с неродени бебета. Темпото е спокойно, за разлика от тенденцията в Холивуд кадърът да се прекъсва на всяка втора или трета секунда, камерата остава с героите, усуква се около тях, внушава усещане за място, за магия, напрежение. Позволява на диалога да диша. Филмът не се страхува да изгуби интереса на по-нетърпеливите. В допълнение декорите и цветовете са съобразени с характера на героите, които ги населяват. Такъв е например офисът на психоложката Лилит с тайни плъзгащи се врати.
Всичко изглежда истинско и преживяно. Дъждът, звукът от вятъра, който бие палатките, въжетата, които ги опъват, кърпичката, която Стантън Карлайл пъха в шапката си, преди да я сложи. Огледалата и особено кръговете (тунелите, виенското колело), които отразяват темата и структурата на цялото произведение. Интериорите във втората половина са клаустрофобични, притискат героите в смъртоносна хватка, преди картата на обесения да изскочи от тестето. Насилието избухва бързо и реалистично, страхът и последствията от него са осезаеми като студа, който сковава тялото. Филмът не е кратък, но заслужава всяка секунда от времетраенето си, за да се почувства преходът на времето и промяната в героя, който се спуска по спиралата към ада.
Добрият роман е предпоставка и за добро кино, защото предлага на режисьора теми, образи и детайли, от които да почерпи за визуалния език на произведението. Но без добър екип каузата е изгубена. В „Улицата на кошмарите“ Дел Торо работи за пореден път с датския оператор Дан Лаустсен, който посредством светлосенки и подвижни кранове извайва една съвременна естетика на ноара, в която кадърът често е напълно неограничен. Филмът може да се похвали с един от най-впечатляващите актьорски състави в последно време. Водени от Брадли Купър, който с месеци е подготвял диалектните южняшки форми, които използва в двете половини на филма, и под уверената режисура, всеки един дава най-доброто от себе си, като Дейвид Стратърн и Ричард Дженкинс с кратките си, но въздействащи появи със сигурност заслужават номинации за Оскар.
Дел Торо разработва сценария със съпругата си Ким Морган, като идеята идва от актьора и приятел на режисьора Рон Пърлман, с когото са говорили за състоянието на съвременното кино и досадната тенденция да се правят единствено римейки и продължения. Ето пример за всички, които се чувстват по същия начин. „Улицата на кошмарите“ е изключение, защото доказва, че една история може да се изтупа от прахта и да се разкаже съвременно, може да се обогати и да надгради спрямо оригинала.
„Улицата на кошмарите“ е направен с грижа и внимание към детайла и на второ гледане се забелязват още повече символи и мотиви. От чувство за справедливост Мартин Скорсезе написа кратка статия, за да събуди зрителския интерес, в която подчертава, че Дел Торо не само се нуждае от помощта на любителите на киното, той я заслужава. Това е скромната амбиция и на настоящия текст.
Книгата на Грешам излезе съвсем скоро на български от издателство „Сиела“ в превод на Зорница Русева. Ето го пасажа, от който идва заглавието на самото произведение:
Още от дете Стан бе сънувал едно и също. Тичаше по тъмна улица с пусти и черни, и страховити сгради от двете ѝ страни. Далече в нейния край гореше светлина; но зад него имаше нещо, съвсем близо, което се приближаваше все повече и повече, докато не се събудеше разтреперан, без нито веднъж да успее да достигне светлината. Те също я имат – своята уличка от кошмара. Северът не е краят. Светлината само ще се отдалечава все повече. А страхът ще ги следва неотменно. Черни или бели, нямаше никаква разлика. Като дивака, стиснал своята бутилка в опит да се отскубне от хватката на предстоящото.