Ще започна с това, че фашизмът и комунизмът са ми еднакво отвратителни. Точно толкова отвратителни са ми и Светата инквизиция, и национализмът във всичките му разнородни крайности, и всяка форма на религиозен или политически екстремизъм. Тази ми всеобща отвратителност не е случайна – закономерна и принципна е.
Казаното ще рече, че навсякъде, където се натъкна на институционално, на институционализирано насилие над личността, то пък се натъква на моята погнуса. Личната ми гражданска биография обаче така се стече между двете хилядолетия, че непосредствено и физически, върху собствената си кожа, аз съм изживял само комунизма, докато всички останали форми на ведомствено, на държавническо насилие съм изживявал и преизживявал, слава Богу, само метафизически, чрез болките и страданията на мои днешни и минали съчовеци. Това обстоятелство подсказва отговора и на въпроса защо, въпреки несъмнения ми антинацизъм, ненавистта ми към комунизма е по-жива и релефна. Какво да се прави – всеки е подвластен преди всичко на собствения си опит и породените от него вълнения, собствената болка боли най-осезателно. По същата неумолима логика преминалите през изтребителните нацистки концлагери пък ненавиждат нацизма по-яростно и по-личностно от клиентите на не по-малко изтребителните сибирски концлагери.
И ако така е с отделните личности, така е и с народите. Неслучайно и до ден днешен антинацизмът е най-жив и изявен в двете държави, пострадали най-жестоко от неговия цинизъм – Германия и Австрия. Погледнато от тази камбанария, доколкото нашего брата е пострадал най-вече от комунизма, на родна земя антикомунизмът би трябвало да е несравнимо по-популярен и от антинацизма, и от антифашизма дори. Нацизъм в Царство България е нямало – нямало е дори и фашизъм в собствения смисъл на понятието. Имало е само отделни самодейни фашизоидни легионерски и браннически изяви, които обаче протичат в периферията на общественото пространство и са толкова немощни, че не оказват никакво влияние върху държавната политика на Царството. (Подобни и дори много по-мащабни прохитлеристки обществени изяви е имало дори в съюзническите държави, воювали с оръжие в ръка срещу кафявата чума.) Защо и как се случва така, че въпреки горчивия ни исторически опит, злодеянията на комунизма, удавили в кръв и сълзи цялата ни страна, са подценявани и омаловажавани, е нелек въпрос, на който ще търся отговор и в настоящия си текст.
След като става дума за национален исторически опит, най-близкото до ума обяснение е, че на българина не му достига съзнание за историчност. Поради този си хроничен недостиг той и до днес не е научил уроците на собственото си минало, не го е осмислил на ползу роду – колкото и висока да е цената, с която са заплатени тези корави уроци. Неведнъж съм писал, че в националното ни битие днешният ден е не, както би трябвало да бъде, ученик на вчерашния, а негов палач. Така е било, така е ставало многократно през дългите години на новата ни и най-нова история – така е и в наше време. Време, което ни наказва за историческата ни безпаметност и за политическото ни късогледство с нови и нови национални беди и изпитания.
Колко актуална е темата, проличава и в отношенията ни с Република Северна Македония. И за да предотвратя овреме евентуални недоразумения, бързам да декларирам, че аз съм категорично за присъединяването на Скопие към Евроатлантическата общност и структурите ѝ. Подобно присъединяване е несъмнено в интерес на ЕС и НАТО, а всичко, което е несъмнено в интерес на ЕС и НАТО, е несъмнено и в наш национален интерес. Много несъмнености се сбраха накуп, но ако отчетем нарастващата угроза от разрастващия се кремълски империализъм на родна земя, пък и на целите Балкани, ще разберем, че има защо.
От това че ограбвайки националната ни история, за да се себелегитимира и себеутвърди и в собствените си очи, и на международния паркет, великомакедонският шовинизъм приема гротескови, за да не кажа комични форми и изяви, страдаме и ние, българите. Съвсем не ни е приятно да ни наричат и на неофициално, и дори на официално равнище окупатори и фашисти. За такива класификации северомакедонската държава няма никакво историческо основание, но клеветите и хулите се сипят върху ни ден през ден. Колкото и парадоксално да звучи обаче, и ние, оклеветените, даваме повод за мътния порой клеветнически набези на нашите македонски братя. Не, не защото сме тръгнали да се фашизираме с нова дата, а защото не сме преработили подобаващо националното си историческо наследство, защото не сме осъзнали колко органично и нерушимо е единството между минало и настояще.
Ако на Скопие не му достигат доводи да ни окачествява като фашисти, ние услужливо му предоставяме такива – съзнателно или не. Цялата ни страна – от центъра до най-далечната и глуха провинция – е пренаселена от паметници на антифашистката съпротива – един от друг по-пищни и красноречиви. Нещо повече: под животворното слънце на демокрацията се вдигат и нови подобни паметници, реставрират се и стари такива.
Възраждането на унаследената комунистическа хералдика тече с пълна сила. Паметници, монументи, мемориали от всякакъв вид, които величаят и обезсмъртяват родните герои анифашисти. Доколкото обаче фашизмът на родна земя е измислен и въведен в употреба с пропагандни цели, измислена е и съпротивата срещу фашизма. А след като антифашистката съпротива е измислена, измислена е открай докрай и цялата ѝ героика. Съпротива, истинска антифашистка и антинацистка съпротива е възможна само в името на демокрацията – не и в името на една нова, болшевишка и мракобесническа идеология. Макар и с участието на леви и дори на комунистически формации, подобна съпротива се разгаря в държави като Югославия, Франция и Италия, като Белгия и Норвегия – не и в Царство България. Докато така нареченото партизанско движение у нас е по своята природа и по своята насоченост по-скоро прокомунистическо и просъветско, което ще рече и антидемократично, отколкото антифашистко. Всъщност това движение е подкрепяно (далеч не само морално и дипломатически) от Кремъл, обслужва имперските интереси на Кремъл у нас и на Балканите – и то в разрез със собствените ни национални интереси.
Притисната между великите сили, в онези размирни времена немощна България отчаяно е търсела формула за оцеляване – формула, която така и не намери. Монархофашизмът е клише на комунистическата идеологическа пропаганда, а въоръжената (от СССР въоръжена) съпротива на родна земя се свежда до малобройни терористични градски и извънградси групи и отряди. Тяхната партизанска дейност е преди всичко бутафорна, не среща подкрепата на любимите на БКП работнически и селски маси и се изчерпва почти изцяло с грабежи на мандри и палежи на плевни, но със съдействието на тези разпасани чети и под върховенството на Червената армия впоследствие на родна земя беше въдворена с брутално насилие една невиждана в цялата ни хилядолетна история тоталитарна диктатура, стоварила се върху съдбата на цели поколения. Царство България не е образец на демократичност, но при всички случаи то е несравнимо по-хуманно общество от унаследилата го НР България. Пък и да замениш едно робство с друго робство, не значи да освобождаваш – значи само да подхранваш, нагнетяваш и умножаваш робството.
Така или иначе, т.нар. антифашистки почести и ритуали пред т.нар. антифашистки паметници и мемориали в днешна демократична България се организират ден след ден с показна тържественост. Онова, за което участниците в подобни церемониали не си дават сметка обаче, е, че по силата на формалната логика наличието на антифашизъм предполага наличие и на фашизъм. Обстоятелство, което, изкривявайки историческата картина, дава пред очите ни формално основание на Скопие да ни заклеймява в собствените си паметници, мемориали и (псевдо)исторически хроники и летописи като фашистки окупатори. Това клеймо, както споменах по-горе, е, разбира се, клеветническо, печалното обаче е, че и ние, оклеветените, имаме собствен принос в оклеветяването си.
При това принос не исторически, а актуален. Ако бяхме намерили нужните морални сили да преработим подобаващо собствената си история, ако вместо малодушно да го загърбваме и замитаме, бяхме тръгнали на една открита и честна конфронтация с близкото си комунистическо минало, ако не провъзгласихме, ако не провъзгласяваме с лакейско усърдие и днес двойните си кремълски поробители за двойни освободители, нямаше да се превърнем в съавтори на клевети, които с нищо не сме заслужили и които ни петнят пред цяла Европа.
