„Журналистиката много дава, но и много взема“

„Журналистиката много дава, но и много взема“
  • Публикация:  classa.bg***
  • Дата:  
    10.02.2022
  • Сподели:

Тошо, знаеш ли, че в София, в кв. Орландовци, има улица, която носи името „Тодор Кръшков“? Имаш ли представа кой е този твой съименник?

 

Преди време някой ми беше казал, че има такава улица в София. Нямам представа кой е този съименник, макар че фамилията ми е рядко срещана. Има и един известен доктор в Пловдив, д-р Камен Кръшков, с когото също нямаме родствена връзка. Често са ме питали дали сме роднини с него, но не сме. Родът ми по бащина линия е доста голям.

 

Нашето поколение посвети десетилетия на журналистиката. Къде през изтеклите години, в кое издание, се чувстваше най на мястото си, най-полезен?

 

Работил съм в доста издания, включително съм бил и издател – през 90-те години в Карлово, където съм роден, издавах свой вестник, седмичник. Това си беше авантюра с предизвестен край, защото Карлово е малък град и съответно с малко читатели. Но успя да се задържи на пазара 7–8 години. Това бяха и първите ми стъпки в журналистиката, с много амбиция и хъс. В онези години се занимавах и с бизнес – разпространение на вестници и списания. Така че бях наясно с всички аспекти на вестникарството – от списването на вестника, макетиране, страниране, печат, до разпространение, финансиране. И непрекъснати финансови проблеми. Струва ми се, че от началото на новото хилядолетие започна упадъкът, ако мога да го нарека така, на печатните издания. В края на 90-те например вестник „Труд“ стигна тираж от половин милион броя. „24 часа“ също излизаше в стотици хиляди бройки. Сега нямам представа от тиражите, но със сигурност не са повече от няколко хиляди.

 

В Хасково живея от началото на хилядолетието. Работих десетина години в областния всекидневник „Новинар юг“, бях заместник-главен редактор. Това мисля, че бяха най-хубавите ми години в журналистиката – с талантливи колеги работата е удоволствие. Времената бяха такива – работата беше зверски много, а заплащането скромно. Но спомените ми за онова време са прекрасни. Освен това не мислех за финансиране, печатници, заплати и хонорари, просто правех вестник. И независимо от хроничното безпаричие удоволствието от това беше несравнимо. А може би двете неща – безпаричието и удоволствието, вървят ръка за ръка.

 

Днес „Новинар юг“ вече не съществува, за съжаление. Аз го напуснах няколко години преди да хлопне кепенци. С един колега – фоторепортер, Ники Матанов, започнахме да правим от нулата един местен сайт – Haskovo.net. Пак с много хъс и зверска денонощна работа. Не знам дали така ми е било писано – да започвам проекти от нулата, но това винаги си е било голямо предизвикателство за мен. Преди 3 години обаче усетих, че трябва да напусна професията. Журналистиката ти дава много, но и много ти взема. Изхабяването е неизбежно. И когато усетиш, че работата ти е повече рутина, отколкото емоция, значи е време да си тръгнеш.

 

В интервюто ми с Недялко Бакалов преди няколко седмици стана дума за теб – че ти, за разлика от него, успя да преодолееш тягата на професията и да напишеш два романа – „Кръв“ (2007) и „Брутално. Bg(2011). Хасковският критик Йордан Нанчев дори сравни в своя рецензия творческия ти маниер с този на Труман Капоти. Намериха ли романите своите читатели, донесоха ли ти творческо удовлетворение?

 

С Недялко работехме заедно в „Новинар юг“. Хубави времена бяха. В тези романи наистина има журналистическа закваска, и двата са по действителни случаи, които са ме потресли навремето. И двата са криминални. В основата на „Кръв“ е случай от 2002 година, когато един сериен убиец от Харманли, Митко Харакчиев, нашумя в региона. Той беше застрелял и ограбил няколко собственици на микробуси, беше заловен и осъден на доживотен затвор. По време на процеса, който отразявах за вестника, той не отрони нито дума.

 

Наскоро получих имейл от психоложката на затвора в Стара Загора, където Харакчиев излежава присъдата си. Тя пише, че той чел романа и искал контакт с автора. Явно е променил мнението си, защото по време на процеса отказваше да отговори и на репортери, и на съдията. Засега не е ясно дали ръководството на затвора ще разреши някакъв контакт с него, но аз писах на психоложката, че съм готов на среща. Най-много ме изуми това, че Харакчиев казал, че написаното в романа на 90 процента отговаря на действителността. Което няма как да е вярно, защото всичко в книгата е измислено, освен фактите по убийствата. Измислил съм и любовната история, и разследването, дори съм си позволил да измисля и съдебния процес, макар че присъствах на действителния. Може би след  20 години в килията Харакчиев е приел написаното за истина? Нямам представа. Ако все пак среща с него в затвора се осъществи, навярно ще си отговоря на въпроса. А може би не. Кой знае.

 

Другият роман – „Брутално.bg“, също има за основа действителен случай. Пак през онези години едно двегодишно момиченце, Кичка, бе зверски пребито в център на Хасково посред бял ден. Друга потресаваща история. Тогава в безсилието си да открие извършителя, полицията нарочи един шизофреник от близкото село Орлово – Станимир. Арестуваха го показно и го разкарваха като мечка пред фоторепортерите. Аз обаче ходих до това село и открих, че Станимир има желязно алиби – много хора от селото са го видели същия ден да пренася дърва на съседката. От полицията тогава много се сърдеха за публикацията във вестника, но такива бяха фактите. След време се оказа, че извършител на зверството с Кичка е дете на 9 години. Заловиха го, след като уби друго дете в Хасково.

 

Има над какво да се замисли човек. И за състоянието на обществото ни, и за институциите и целия фалш, който ни залива отвсякъде. Между другото Кичка оцеля след няколко операции, но с трайни увреждания. А преди години майка ѝ ме потърси за помощ, искали да ги изгонят от общинското жилище. Не знам кой я е насочил към мен, но и до ден днешен съм нещо като омбудсман на семейството, което живее на прага на оцеляването.

 

Така че сега се замислям дали е била добра идея в основата на тези романи да залегнат истински истории. Защото действителните герои живеят заедно с теб в истинския живот. И не знам дали е за добро или за лошо.

 

Какво четеш? Какво препрочиташ? Следиш ли съвременната българска литература? Кои книги би откроил?

 

През последните години живея доста затворено. Чета предимно исторически, философски, биографични книги. Съвременна българска литература почти не чета. Следя, разбира се, няколко автори, предимно приятели – Антон Баев, Сашо Секулов, Красимир Димовски. Здравка Евтимова също, както още неколцина. Христо Стоянов ме навестява редовно в Хасково и ме изпитва дали съм чел последната му книга.

 

Откровено казано, рекламираните съвременни автори не ме впечатляват. Георги Господинов намирам за прекалено литературен и изкуствен. Започвам, но не успявам да го дочета. Не ме грабва. Същото е и с друг нашумял автор – Милен Русков. Не успях да дочета „Възвишение“. Намирам книгата за доста маниерна.

 

Първият ми роман „Кръв“ бе номиниран за наградата „Вик“. Тогава бях изпълнен с романтичен оптимизъм. След няколко години обаче спонсорът Едуард Вик се оттегли, а в пресата се появиха публикации за литературните лобита и нечистите интереси в конкурса. Бях доста разочарован. Мисля си, че оттогава се отнасям с особено подозрение към всяка реклама, явна или скрита, за нова книга. Понякога прелиствам някои от лансираните заглавия и се убеждавам, че подозренията ми са били основателни. Знам, че така със сигурност пропускам стойностни неща, но какво да се прави.    

 

Струва ми се, някъде беше обяснил подробно защо Красимир Димовски не взе Пегаса на „Южна пролет“ през 1988 г. Би ли повторил обяснението и тук, за да има по-голям шанс да остане за поколенията.

 

Сещам се за този материал, беше публикуван в Haskovo.net. Става дума за днешната подмяна на ценностите, за игнорирането на истинската литература и лансирането на бездария. Попадна ми книга на местен автор, награждаван многократно и сочен за един от корифеите на местната литературна общност. Бях смаян – този човек просто не познава значението на думите. За него например „мнителен“ и „самомнителен“ са едно и също. Бях извадил избрани „бисери“ от книгата му, осма или девета поред, да му прости Господ, които изумяват с неграмотността на автора. По този повод припомних случая с Красимир Димовски на „Южна пролет“ през 1988 година, когато награда за белетристика не бе присъдена. Тогава в конкурса участваше книгата „Музеят“ на Весела Малеева, снаха на Атанас Малеев, брата на Мара Малеева, съпругата на Тодор Живков. Председателят на журито Слав Караславов настоявал голямата награда за белетристика да се присъди на височайшата особа, но останалите в журито се опънали. Книгата на Красимир Димовски „Ние, кавалеристите“ буквално бе явление в тогавашния литературен поток, а „Музеят“ поредното недоносче. Дори тогава, в мракобесието на тоталитаризма се намираха достойни хора, които отстояват ценности, за разлика от днешното демократично мракобесие, когато се лансират откровени бездария. Това беше накратко съдържанието на онази статия, писах я много ядосан. И вероятно съм бил малко пристрастен, защото Краси Димовски е сред най-близките ми приятели.

Описаното в статията местно литературно недоразумение не ми говори оттогава. Но е лауреат на дузина награди, член на Съюза на българските писатели. Между другото преди години Никола Инджов, лека му пръст, поиска съгласието ми да ме предложи за член на СБП. Отказах му. И не съжалявам.  

 

От две години, доколкото разбирам, си скъсал вече с журналистиката и си станал възпитател в гимназиално общежитие. Извън патоса, как преценяваш душите на младите, как им се отразява обърканото време, в което живеем, какво наистина би искал да оставиш като следа у тях? Кои от лъскавите оръжия и доспехи на сияйната ни младост би им завещал на всяка цена?

 

Отговорът на този въпрос е необятен. Бил съм учител за няколко години преди повече от две десетилетия. Сега отново влязох в системата и виждам колко неща са се променили. Децата не са същите. Учителите, особено по-възрастните, обаче са същите. Много консерватизъм, дори закостенялост. Сякаш са се родили възрастни. А децата са страхотни. Разбирам се прекрасно с тях. В Езиковата гимназия, към която е общежитието, тази година водя клуб по журналистика. Възхитен съм от децата, от интелекта и знанията им. Разбира се, Езиковата гимназия в Хасково е елитно училище, там са най-добрите ученици. Има и много млади учители, които вдъхват оптимизъм за бъдещето на образованието. Но в общежитието има и ученици от други гимназии в града. Разликата между тях и учениците от Езиковата е очевидна. Заради делегираните бюджети училищата приемат ученици безразборно, подготовката им е много спорна. Как преминават от клас в клас за мен е загадка.

 

Съгласен съм със заявените напоследък намерения да се премахне системата на делегираните бюджети, според които „парите следват ученика“. Парите наистина следват ученика, но знанията изчезват някъде другаде.  

Въпреки това се надявам днешните млади хора да съхранят романтичния оптимизъм, който ние имахме в началото на 90-години, въпреки разочарованието, което изпитахме. Мисля си, че е по-добре да си оптимист и да се разочароваш впоследствие, отколкото още в началото да си кажеш: „Това не може да стане“.

 

Тодор Кръшков е роден през 1962 г. в Карлово. Завършва гимназия в родния си град, а през 1987 г. специалност „Българска филология“ в Пловдивския университет. През 90-те години живее в Карлово, а от 2000-та в Хасково. Бил е заместник-главен редактор в областния всекидневник „Новинар юг“ и главен редактор на Haskovo.netПрез 2019 г. напуска журналистическата професия и започва работа като възпитател в общежитието на Езиковата гимназия „Проф. д-р Асен Златаров“ в Хасково. Издал е два романа: „Кръв“ (2007) и „Брутално.bg(2011). Публикувал е свои разкази в „Литературен свят“,„Литернет“ и други издания. Има готов ръкопис с нови разкази.

 

 

Деян Енев

Станете почитател на Класа