Парашкев Хаджиев / 1912- 1992 / е все още ненадминатият майстор на българската опера. Неговите 21 опери, 5 оперети и мюзикъли и 1 балет / представени у нас в 125 постановки! /, а също и в 10 страни на Европа, са в основата на националния ни репертоар. А е известно, че не може да има национален музикален театър без национална опера. Без съмнение, той бе най- надареният, най- плодовитият, най- обичаният както от изпълнителите / което рядко се среща! /, така и от публиката, български оперен автор. И може да се съжалява, че през последните години дирекциите на театрите го забравиха и вече не поставят неговите прекрасни опери – дори и най- хубавите сред тях: „Луд Гидия”, „Майстори”, „Имало едно време”, „Мария Десислава”, „Лето 893”, „Албена”, „Звезда без име”.

Парашкев Хаджиев е син на един от първите български оперни диригенти Тодор Хаджиев /1881- 1956 /, основател на Софийската опера /1908/, и на оперната прима – прекрасното лирично сопрано Дойчинка Коларова. От дете влиза в романтичния свят на операта и е силно впечатлен от „Фауст” на Гуно, в която неговата майка изпълнява ролята на Маргарита, а баща му е на диригентския пулт. Това ранно преживяване ще предопредели музикантската му съдба – ще се посвети на този труден, но тъй привлекателен жанр. Като ученик той взема уроци по пиано при Иван Торчанов и Андрей Стоянов, водещите музикални педагози по онова време у нас. Първите си композиционни опити прави през 1939. През 1932 постъпва в Музикалната академия в столицата / класовете на Панчо Владигеров и Андрей Стоянов/. През 1937 специализира композиция при Йозеф Маркс във Виена. От 1938 до 1940 учи композиция при Хайнц Тисен в Берлинското висше училище за музика. Завърнал се в България, през 1940, става преподавател, а от 1947 – професор по хармония в Софийската консерватория.

Парашкев Хаджиев твори интензивно във всички жанрове, с изключение на симфонията. Оставя ярки следи в областта на камерната музика, особено на песента / с над 100- отпечатани песни!/, на инструменталната музика / с повече от 160 опуса/, но е най- популярен със сценичните си опуси. В оперните му произведения, създадени по български и някои чужди литературни произведения, е очертана ясно склонността му към силни драматургични конфликти и ситуации, както и тънка, детайлна психологизация на образите. Музикалната драматургия на повечето от неговите опери / без първите: „Имало едно време” и „Луд Гидия” / се опира главно на монолога, по- рядко на арията, с неговата речитативно- песенна структура и на диалогичната форма на дуета, не и на ансамбъла, който, както в оперите на Хендел, почти отсъства в творчеството му.

Сценичното действие в оперите му е интензивно, релефно очертано от градациите на оригиналните музикално- смислови елементи. И над всичко това е типичната „парашкевхаджиевска мелодика” – пластична, пределно изразителна, с отлично познаване на човешкия глас – дарба, която малцина от нашите оперни автори / преди и след него / притежават!. Мелодиката тук създава онази неповторима красота и емоционалност, характерни единствено за неговите сценични произведения, повечето от които днес считаме за недостигнат връх в българската опера.

Като драматург на Русенската опера имах щастието да общувам с големия наш оперен маестро. За 100- годишнината от Освобождението на България той написа /по моя идея и настояване/ „Мария Десислава” по драмата на Камен Зидаров „Иван Шишман”. Това беше голямо събитие за Русе и България. Маестро Хаджиев беше истински театрал – убедих се в това, когато заедно търсихме подходящ сюжет, а също и когато работи по либретото / всъщност написа го изцяло той, а не Камен Зидаров, както пожела да запиша за афиша и програмата/. През 1984 аз написах за него либретото на лиричната опера „Звезда без име”, която се постави с успех на софийска сцена през 1985 с неговата очарователна съпруга, сопраното Людмила Хаджиева. През 70-те и 80- те години имах редкия шанс да се запозная и да общувам с големите наши композитори Панчо Владигеров, Любомир Пипков, Александър Райчев и Парашкев Хаджиев, чиито опери се поставиха на русенска сцена. Това бяха вълнуващи мигове за целия институт. Но най- трайна следа оставиха срещите с Хаджиев, а също и с неговите прекрасни опери.

София, май 1990 г. на сн. Виолета Шаханова / Зорница/ и Пенка Дилова / Майката/ в шедьовъра на Хаджиев „Луд Гидия”, „Мартенски музикални дни” Русе, 1987  

И едно непубликувано интервю с големия композитор:

- Уважаеми Маестро Хаджиев, след "Мнимият болен" и "Звезда без име", които имаха голям успех в София, Варна и Пловдив, написахте още две нови опери...

- Всъщност новите ми опери са три: "Ревизор", "Йоан Кукузел" и "Бабината питка".

- Бихте ли ги представили?

- На гениалната комедия на Гогол се спряхме с моя дългогодишен сътрудник - либретиста Банчо Банов. Запазихме структурата на първоизточника, като премахнахме няколко сцени и увеличихме обема на някои роли. "Ревизор" е опера-сатира, в която има моменти на буфонада и гротеска. Написана е на достъпен за широката публика език - знаете, че така пиша аз. Няма хор и балет - следователно може да се определи като камерна. Централните партии, както може да се предположи, са за бас (характерен) - на Градоначалника, а Хлестаков, разбира се, е тенор! Особеното тук е, че майката е сопран, а дъщерята - мецосопран. Осип е бас. Бобчински и Добчински са характерни тенори и звучат почти еднакво. Има и още няколко по-малки роли. Клавирът завърших през миналата година (1988), а сега довършвам оркестрацията.

- Сигурно скоро ще бъде поставена на сцена?

- Надявам се.

- Напоследък нашите оперни театри се отдръпнаха от българската опера. Те не могат да разберат, че няма национален музикален театър без национална опера.

- Така е. Учил съм и в Чехия и знам добре, че там родното се цени повече от чуждото. Така е и в Русия, и в Полша, и в Германия. И на много други места. Имахме добра традиция - да откриваме всеки нов оперен сезон с българска творба. Традиция още от основаването на Националната опера през 1922 година. Така беше и в страната. Напоследък я изоставихме...

- Оперните директори и диригенти ограничиха съвсем репертоара - все едни и същи заглавия, навсякъде само Верди, Доницети, Пучини, малко Моцарт, Бизе, Чайковски и това е май всичко.

- Да, за съжаление, е точно така. Освен това се пее вече само на италиански и това отблъсква широката публика, младите, децата.

- Мисля, че за нашите читатели ще бъде интересно да представите и другото ново заглавие, което вече завършихте - "Йоан Кукузел"?

- Заглавието е работно. Либретото написа режисьорът Васил Мирчовски, който е познат и като автор на добри пиеси (може би си спомняте сполучливата му драма за Левски, която бе показана и от Телевизионния театър?). Та той ми предложи своята интересна пиеса "Певецът с белег на окото", вече играна от някои театри в страната, за Йоан Кукузел. Знаете от собствен опит, като драматург в операта и либретист, колко трудно се намират подходящи сюжети за опера. Прехвърлих много книги, пиеси, различни текстове. Затова много се зарадвах, като я открих. Написах я бързо - за 34 дни! Още не е оркестрирана, но мисля в скоро време да я завърша, за да бъде готова за сцената.

- А кой ще я постави?

- За моя радост, към нея вече прояви интерес Българското национално радио. Реализира се първо един радиовариант, а след него се проектира и един телевизионен. Но това е опера преди всичко за сцена и затова се надявам в скоро време да бъде поставена в някой от седемте ни оперни театри.

- Как определяте "Йоан Кукузел"?

- Като романтична опера-балада. Централната роля е за тенор - не би могла да бъде за друг вид глас, нали? Има и две главни женски партии: Майката - за мецосопран и младата Елефтерия, дъщерята на византийския император - за лиричен сопран. Хорът е само мъжки, задкулисен, а оркестърът не е голям - двоен състав.

- Как представяте героя си?

- Като духовно извисена личност, като истински българин-родолюбец, готов на жертви в името на България и голямото изкуство. Както знаем, това е първият български композитор и професионален музикант. Именно той полага основите, базата на нашата художествена музика. Интересното при него е, че именно той успява да пренесе редица елементи от българския фолклор (светски елементи!) във византийската религиозна музика и да създаде наистина оригинални произведения, които се изпълняват до днес. Това е първият класик на българската музикална култура... Ще повторя: страшно ме развълнува неговата изключителна личност, трудната му съдба, която е толкова вълнуваща, че днес звучи като истинска легенда...

- Кажете няколко думи и за новата си детска опера. Напоследък у нас творчеството за деца мина на заден план...

- Да, така е. А децата са утрешната ни публика. И ако българската държава не го проумее, последиците няма да са приятни. "Бабината питка", по либрето също от Васил Мирчовски, е произведение за най-малките и е съвсем достъпно като музикален изказ. Може да се постави и от самодеен детски състав, и от професионален оперен или оперетен театър. Има малко балет и хор. Но музиката не е естрадизирана, както пишат някои автори за деца. Не бива малките да свикват отрано с тези интонации, те и без това ще ги преследват навсякъде. Естрадата е нещо толкова агресивно!

- Маестро Хаджиев, в Русе от три години с успех се играе Вашата най-прочута опера - "Луд Гидия", поставена по повод 75-годишнината Ви за фестивала "Мартенски музикални дни"...

- Радвам се, този спектакъл се получи. Хубава постановка, отлични изпълнители: Виолета Шаханова , една очарователна Зорница, сред най- добрите изпълнителки на ролята, много добрите тенори Евгени Леков и Златан Маринов, и двамата много подходящи за ролята на Илия, Стефан Димитров, внушителен, драматичен като Осман, Пенка Дилова, вълнуваща като Майката на Зорница - наистина силен певчески и актьорски състав. Отличен е и хорът на много талантливата и взискателна Томина Сидова. Ще се радвам ако постановката се поддържа все така. В Пловдив се игра близо 30 години - повече от "Травиата", а във Варна - повече от 20 сезона!. Без прекъсване! Това винаги ме е радвало.

- Да, това е рекорд, ненадминат досега, за българска опера. "Луд Гидия" е играна на всички сцени у нас, а и на много места в Европа, дори и в далечния Брюксел...

- Българската опера заслужава повече грижи и внимание. Редно е да се грижим повече за националното творчество...

Огнян Стамболиев