На някои им е додеяло от революции, други се чувстват окрилени от революционния кипеж. Революциите са двуостър меч. Те не оставят място за неутралитет. Няма неутрална рекапитулация и за последствията от тях – някои са окрилени, на други крилата са подрязани.
Революциите винаги дават неизпълними обещания. Били сме щели да бъдем свободни, били сме щели да станем като нормалните държави, да пътуваме, да търгуваме, да печелим, да забогатяваме, да пишем и говорим каквото си искаме, несправедливостите да се махнат, законността да се възцари. И още, и още… Стига толкова, стига! Едни са измамени, други са спечелили, трети са спечелили много. Накрая си сипваме още една ракия.
Преживяхме много революции, но свободни не станахме. И не знаем къде да търсим причината – дали в революциите, дали в тяхната недостатъчност. Някой ни беше внушил, че революциите раждат свобода, че свободата се извоюва с революция. Може някъде и да е така, но у нас не е. Различните народи правят различни революции. Но различните народи и по различен начин постигат свободата си и не е задължително да е винаги с революция. То затова народите са различни – едни успяват, други се провалят. Тези, които се провалят, обикновено обвиняват за своя провал успелите. А причината за провала, независимо дали обществен или личен, е винаги вътре. Дори когато един организъм се заразява с вирус отвън, причината пак е в него, в слабата му способност за защита.
Защото други организми устояват на същия вирус. А провалените търсят кой ги е заразил, вместо да усилят защитата си. Да погледнат навътре не могат. Поглеждането навътре би било за тях проглеждане, но те си остават слепи. После компенсират тази слепота с излишък от самочувствие и геройско изтъкване. Сякаш другите народи нямат велики герои, бляскави победи и славна история. Сякаш сме само ние на света най-първи във всичко. Само дето всичката ни слава е все в миналото – далечно и близко, но с което ние като че сме скъсали генетичната си връзка, прякото приемство, не сме го наследили реално, потомци сме на лъвове, а постъпваме като мишки.
Но кой ни внуши и защо повярвахме, че революциите проправят пътя към свободата и щастието? Как кой, нали половин век манифестирахме и веехме червени байрачета на годишнините на революциите, които бяха все велики, поставяха началото на нови ери, откриваха нови хоризонти, трасираха светло бъдеще. Вярвахме на лозунгите и ослепявахме за реалността. Нали затова пуснаха в обращение онзи израз за „малката правда“. Голямата правда бяха лозунгите, генералните линии, конгресните директиви, гръмките обещания, които слушахме, докато чакахме на безкрайни опашки за всеки продукт, които не се променяха от младостта до старостта ни. Тогава измислиха малката правда, за която се чака на опашка. Която преди това беше забравена и заклеймена като дребнобуржоазна отживелица, идеологическа диверсия и битово разложение. Тя така и не порасна, остана си малка.
Внушението, че свободата се постига с революции беше комунистическо клише, но беше пуснало толкова дълбоки корени в съзнанието ни, че ние по-късно вярвахме, че само с революция ще се освободим от комунизма. Стереотипизирахме илюзията, че свободата, отнета ни от комунистическата революция, ще извоюваме с антикомунистическа такава. Защото нали врагът е извън нас и само всенародна революция може да го срази.
Някакъв ученик пишеше есе за революциите и искаше да напише възторжени думи за тях. Но колкото повече се замисляше и задълбочаваше в темата, възторгът му намаляваше, ентусиазмът му се охлаждаше и пряко волята му текстът му се обръщаше обратно на желаното. Дори скромният му житейски опит му подсказваше, че не е този пътят, който извежда от злото към доброто.
Не зная, тоя път извежда
ли от миражите навън,
но любя тоя странен сън
на уморената надежда
Трябваше да напише есе за юбилейната годишнина от 10 ноември, но усещаше, че не е това, което се иска от него, защото целта беше обезличаването на датата, а не нейното съхранение. Онази живителна и жива енергия, която се разливаше по улиците, която беше автентична и радостна, трябваше да се жигоса и заклейми именно заради нейната автентичност. Въодушевлението, възбудата, радостта, опиянението трябваше да се претворят в нещо блудкаво, безлично и безцветно, защото дори само споменът за тях можеше да държи изправени главите на хората. И тук на помощ щяха да дойдат думите, защото революция можеше да се прави без оръжия, но без думи – не. Думите трябваше да подменят случилото се. Да нарисуват нова картина.
На енергията и на възторга от онези първи години вече се лепваше новото понятие староседесарство – нещо непродуктивно, непрогресивно, назадничаво. Възторзите и надеждите на онези шеметни времена трябваше да бъдат обругани, за да не вдъхновяват никого повече, за да не се повторят никога вече. На хората трябваше да бъде внушено, че е срамно, задето са изпитвали възторг и надежда, да им бъде внушено, че измамата е неизбежна, че тя именно е закономерното, което се случва, когато надеждите повехнат. Всичко друго е било сладка илюзия, опиянение, хипноза и глупост, състояние, от което човек трябва да се срамува, ако го е преживял, и да не допуска да се повтори. Трябваше да се попречи преживяното да бъде осмислено.
Реши да завърши есето си с думите: От миражите навън извежда погледът навътре.
Когато погледна навътре, видя света по нов начин. Всичко, което беше написал, му изглеждаше отвлечено, мислите не бяха негови. Погледът навътре му разкри друг свят с други хора. Те бяха по-реални. И му бяха по-близки. Другото са били миражи.
Да, от миражите навън извежда погледът навътре.
