В стари времена новогодишните програми излагаха страдалческа гърбина за упражняването на журналистическа хапливост и зрителски издевателства. Тия недоволства си бяха по презумпция – телевизията е една, няма алтернатива, нито дистанционно: каквото ти дават, това ще гледаш, казваше една моя мъдра леля. И вероятно точно заради тази липса на избор все нещо не харесвахме, все нещо не ни достигаше, все ги просвахме на касапската маса (макар че днес потпури от тях се гледат с интерес и вдигат рейтинги – „БНТ на 60“ е предаване с немалочислена публика).
Тия негодувателни рефлекси изглежда са се съхранили – няма как иначе да обясним факта, че и тазгодишната новогодишна програма на БНТ се сблъска с критици и хулители, особено в социалните мрежи. Хубавото за обществената телевизия все пак е, че не е единствена – който не ѝ харесва продукцията, може да превключи, канали бол. Да не говорим за другия вариант, срещан твърде напоследък – прокудил си телевизионния апарат от къщи, следователно не се косиш и не вдигаш кръвно.
Аз нямам намерение да влизам в този хор – на отрицателите. Но нямам и намерение да разяснявам опълченски, че всичко е било изпълнено с изискан вкус. Прочее, то и няма как: Нова година е празник повече оргиастичен, отколкото молитвен; тоест не може да очакваме от телевизията да бъде на нивото на „По следите на изгубеното време“ или на Томас Бернхард, да речем. Пък ако реши да бъде, гарантирам, че ще бъде скучна. Смъртно скучна.
Тъкмо тази оргиастичност се бяха постарали да пресъздадат в „Новогодишната щръклица“ и – не може да се отрече – бяха успели. Успели бяха и в „Музика безкрай“, където редуваха добре познати и обичани изпълнители с млади петимници за естрадна слава. И на хора като мен – не твърде наясно с тази сцена на българската култура, им беше любопитно да видят как изглеждат младите и могат ли да се опрат на старите. А колкото до това, че се мяркаха и фолк-диви – няма как, те също си имат празнуващи фенове. От друга страна обаче не можем да не отчетем, че спазваха мярата – нямаше маанета и кълчанета, само народни песни.
Но не тази несекваща нахъсаност за изява в областта на наричаната някога забавна, по-късно естрадна, а днес популярна или поп-музика (Юрий Шевчук, фронтменът на руската рок-група ДДТ, именува тези кандидати за слава с презрителното „попсы“; „Щурците“ са по-толерантни – „този ритъм точен“, определят го) е причина за настоящия поглед върху новогодишната програма. Причина е едно обстоятелство, което ми направи впечатление и за което не се бях замислял особено, но пък точно в такива моменти то сякаш изплува най-видимо на повърхността, а именно – обстоятелството, че в българската новогодишна програма (подчертавам българската), носеща заглавието „Новогодишна щръклица“, видяхме изпълнения, взети от най-различни точки на планетата – аржентинско танго, руски романски, цигански напеви, гръцко сиртаки, че дори и алпийски йодлери…
Разбира се, светът е глобален и БНТ нито може, нито иска да си затваря очите за този факт, но все пак е показателно: българското не е само българско, българското е и чуждо… Много интересен в тази връзка беше преводът на „пощръклял“ език на знаменития филм на Адела Пеева „Чия е тази песен?“: скечът събра в едно представители на различни балкански нации, претендиращи, че тази песен е наша, от нас е тръгнала, ние сме ѝ творците. За да стигнат накрая до извода – песен ли е, на всички е. Тоест у нас има и от другите и то хич не е за пренебрегване.
Това не е мое откритие, пише за него още Боян Пенев в своята знаменита статия „Нашата интелигенция. Фрагменти“ (1924, „Златорог“). Големият български мислител изказва там тезата, че нашите водещи умове в писанията и твърденията си се водят все по чужд акъл или, за да сме по-точни, по чужд стил. Много бил разпространен руския с неговата „особена склонност към публицистичен стил, към разглеждане на въпроси от морален и обществен характер, към многословно, безкрайно полемизиране“. Привържениците на немските идеи, които според него били допринесли най-много за развитието на българската наука, се характеризирали с уклон „повече към системата, методата; в крайните си форми техният стремеж се изразява в нещо сухо, отвлечено, педантично“.
А тези на френските „обичат да засягат бегло множество въпроси и понякога с грация се стараят да прикрият недостатъчната си подготовка. Имат прекалена слабост към леката фраза и ефектния цитат, към големите имена и чуждите думи“. Професорът изказва съжаление, че малко били в България последователите на английския стил: „За жалост от английската култура ние най-малко сме се възползвали; от всички влияния английското е най-слабо. Един ден ще разберем колко много сме загубили поради тая отдалеченост, не само географическа, от Англия. Дух на свобода и дейност – това е характеристиката на англичанина.
Прям, независим, дирещ опора в собствената си съвест, в личното си убеждение, той е чужд на стадни увлечения. Прониква в обстоятелствата с еластичния си ум, нагажда се лесно към условията – не теоретизира много и не се губи в отвлечености“. В текста на Боян Пенев обаче откриваме и значими разлики в сравнение с онова, което ни представи „Новогодишната щръклица“: при него се говори за водещ принцип, за водещ начин на мислене и творчество: интелигентът си има приоритет – руски, френски, немски, и спрямо него гради конструкциите си. Докато в съвременния случай всичко е на равна нога, еднакво значимо и усвоимо – няма йерархизация, нито предпочитание: важното е да е чуждо и тъкмо като чуждо то се превръща в наше, пощръклявайки.
Всъщност българската 2022-„Новогодишна щръклица“ – неволно или не, заимства донякъде тази идея от руската култура, от знаменитата „Пушкинска реч“ на Достоевски, произнесена на 8/20 юни 1880 г. в Москва. Обяснявайки гения на руския поет и сравнявайки го с други световни гении – Шекспир, Сервантес, Шилер, Фьодор Михайлович утвърждава, че неговата специфика е в умението му да се превъплъщава, да поема в себе си характерните черти на другите народности: „Пушкин единствен от всички световни поети притежава свойството да се превъплъщава напълно в чуждата националност“.
Такова превъплъщение ни демонстрира и нашенската „щръклица“ с тази разлика обаче, че ние снизяваме чуждото, профанираме го, превръщайки го в свой „образ и подобие“, както би казал Йордан Радичков. Българското познава чуждото, възприема го като чуждо, ала за да го направи свое му инжектира български „ген“; преформатира го, тъй да се рече. И благодарение тъкмо на това преформатиране то се изявява като българско, независимо дали е кан-кан, йодлер, сиртаки или танго. Казано иначе, ние не се превъплъщаваме като Пушкин, ние превъплъщаваме другите като българин. И по този начин ги правим част от културата ни, от идентичността ни. Нашата идентичност – и в това е патосът на настоящия текст – е и световна, чужда, не единствено българска.
Щръклицата щръклее по цялата планета: по български щръклее, българското обогатява…