След прекрасната книга със съвременна португалска поезия „В тъжните дни не говорим за птици“ Мария Георгиева, Цочо Бояджиев и издателство ДА ни представят поезията на Еуженио де Андраде (литературен псевдоним на Жозе Фонтиняш) – един от най-известните четени и превеждани португалски поети. Андраде е носител на много литературни награди, автор е на 27 тома поезия, пише и проза.
Стихосбирката „Бяло върху бяло“ всъщност среща българския читател с много представителен подбор от около 60 стихотворения от различни творчески периоди на поета. В тях можем да открием неговите любими теми и мотиви, да усетим особения финес и мелодичност на стиховете му, да изпитаме истинско удивление от образността в този поетически свят.
Когато прочетем тази книга, разбираме защо Еуженио де Андраде е толкова обичан, а и признаван поет. Любовта, желанието, съприкосновението, сливането на телата и душите – всички те са вълнували и вълнуват, важни са за всяко човешко същество. Поетът ги изобразява и изразява с чувственост и красив еротизъм. И с чистота. Ако може да се изрази в цвят – вероятно ще е бяло. „Любовта/е пърхаща птица/в шепите на дете“. Има възторг и опиянение от самата любов, от чувстването ѝ. Андраде е бил почитател на Сафо и Вергилий и това личи в стиховете му. А отношението му към източната поезия можем да видим в простотата, краткостта, но и особената сгъстеност, наситеност на образите в тях. Друг негов любим поет е Уитман, който съвсем нескрито е назован.
Много съществен момент в тази поезия е и отношението към езика – звукът, сричката, думата са важни. „Роди се думата:/блести, искри, просветва.“ Поезията е способна не просто да изобрази света, тя го преобразува. Материалността му е важна – водата, въздухът, земята, огънят са елементите и в поетическия свят на Андраде, те „живеят“ в него, надарени са с човешка одухотвореност. Разбира се, можем да наречем голяма част от лириката на португалския поет пейзажна, но „картините“ в нея са и вътрешни състояния на душата.
Символизират нейните плавни движения и фини вибрации. Има и една особена „есенност“ в стихотворенията, макар и другите сезони да не са пренебрегнати. Но някак есента, елегичното чувство ми се струват преобладаващи. Може би и защото тя е сезонът на преминалата младост.
Поезията на Еуженио де Андраде е красива в способността да открива синхрона между вътрешно и външно. Тя прави възможни преливанията между тях, но те са някак неуловими. В нея има много повече съзвучия, отколкото контрасти, тя е и израз на желание за чистота, за откриване на красота, на светлина във всичко, което животът ни дава. В нея думите ухаят, светят и звучат. Тя е спасение, „остров“, на който човекът може да се приюти и да почувства радостта, опиянението от живота.
Първите дъждове
Първите дъждове бяха тъй близо
до музиката,
че забравихме за края на лятото:
внезапна радост,
внезапна и варварска, се надигна и увенча
земята с вода,
и бог, който толкова се беше забавил,
запламтя в сърцевината на думата.
Най-близкото място
Тялото никога не тъгува; тялото е
най-близкото място, където светлината пее.
Душата е тази, в която се задомява смъртта.
