Най-дълбокото усещане, което получи добре осведоменият и достатъчно честен наблюдател на въпросните преговори, беше чувство на угнетение и безнадеждност. За пореден път поредна група „експерти“ и кандидат-„политици“ демонстрираха пълно неразбиране, че основната причина за процесите на социален разпад на българското общество, протичащи вече повече от трийсет години, е пълната немара в областта на културата. На практика всеки от големите проблеми на нашето общество – от корупцията, ксенофобията, липсата на активно гражданско поведение, та чак до огромния брой жертви по пътищата – са породени от липсата на възпитание в областта на културата и общуване с художествени образци.
В същото време е очевидно, че хората изпитват, дори без да го осъзнават, културни потребности. Те имат нужда да общуват с някакво изкуство и когато от най-ранна възраст в семейството, в училище или от обществото не са получили необходимото насочване и възпитание, те задоволяват тези потребности с псевдокултура, която им носи все някакво, макар и примитивно естетическо удовлетворение.
В този смисъл най-важното поражение, нанесено особено жестоко през последните 12 години, е внушението, че културата не е ценност, че заниманията с изкуство и общуването с него са каприз. Оттам дойде и класическата реплика на министър-председателя, повтаряна и от министри на културата: „Дайте им там някакви пари да не пискат“. Внушаваше се публично, че хората на изкуството са глезльовци и използвачи, които с нищо не допринасят за обществото. Но трябва да им се дават от време на време някакви пари, за да не „реват“. Никой не се опитва да измерва какъв е социалният ефект от създаваното изкуство и културното потребление. Какво трябва да се подкрепя и до каква степен. А въздействието на културата върху обществото е сложен процес, чийто ефект се проявява далече във времето.
Фокусирането и от културни дейци, и от политици единствено във въпросите на финансирането, крайното икономизиране на културните процеси тотално задуши въпроса за ценностите, които създава културата. Всичко се свежда до икономически показатели, бройки, траншове и свободно тълкувани бюрократични разпоредби, за чието пренебрегване могат да последват жестоки наказания.
Вследствие на това от процесите на управление на културата бяха изтласкани хора, които възприемаха тази работа като мисия, и на тяхно место се настаниха чиновници. Тяхна основна задача е не да служат на хората и процесите, свързани със създаване на съвременната българска култура, а да не правят гафове (т.е. най-добре да не правят нищо) и да създават комфорт за своите началници – все по йерархията нагоре.
Трябва високо да се заяви, че нищо от това не само че не беше премахнато от служебния кабинет, но не беше направен и опит то да бъде променено от управляващите вече почти седем месеца негови министри. Служебният министър на културата не само че не въведе никакви нови културни политики, но и си приписа предизборни инициативи на предишното правителство като свои постижения. Беше блокирана с чисто административни хватки дейността на Националния филмов център (НФЦ) и възможността да бъде задействан поне в частта си за подкрепа на националното кино измененият Закон за филмовата индустрия. Бяха отблъснати безцеремонно независимите млади филмови творци, които разчитаха на фонд „Култура“( за минимална подкрепа. Не беше започната нито една дискусия по важните проблеми на съвременната културна политика. Съвсем основателно бяха отстранени предишните директори на национален фонд „Култура“ и НФЦ, но това с нищо не промени дейността на тези институции по отношение на процесите, за които те са отговорни. Бяха извършени някакви ревизии, за които имаше достатъчно категорично обществено мнение и преди това, но от тях не произлязоха някакви реални резултати. Бяха прекратени договори, от които са се облагодетелствали предишните управляващи и техни партньори. Но и това беше направено от немай-къде, когато стана очевидно, че авторитетът на това управление клони към нула.
Беше затвърден моделът, че министърът на културата трябва да обслужва министъра на финансите. Подозирам, че блокирането на дейността на НФЦ, за да не бъдат усвоени полагащите се средства за създаване на българско кино, имаше точно тази цел. И въпросът не е толкова в парите, а в унижението и дресировката: да мълчиш и да се подчиняваш, „да слушкаш, за да папкаш“.
Сигурно малцина вече си спомнят, че в класическата формула за културна политика финансите служат на културата, а не обратното. През последните 20 години все по-влиятелни и себевлюбени финансови министри поставят в подчинена поза все по-безлични културни министри. Които, ако са малко по-шумни и по-близки до министър- председателя, могат да осигурят нещо за себе си и за близкото си обкръжение, но не и за българската култура и нейните творци.
Успоредно с продължаването – не на промяната, а на статуквото в културната политика – се лансира на пълен глас и тезата, че дейностите в културата и творците трябва да се самоиздържат. Отначало не всички, но постепенно и останалите. За пример ни се дава Христо Явашев и рапърът „нов политик“ Христо Петров, по-известен като Ицо Хазарта.
За сметка на последния, емблема на „самоиздържащата се култура“, от нейното управление са изтласкани истински компетентни хора с доказан опит и образование в сферата на културната политика, хора с визия и чувство на мисия. На тяхно място идват новоизлюпени бюрократи, които лъжат на всяка крачка, и ентусиазирани кариеристи с докторати по сценична реч.
Да, всички те и тези, които са ги инсталирали там, повтарят: „Културата е най-важната“, но от погледа и интонацията им ти става ясно, че нито вярват в думите си, нито разбират какво следва от тях. Тази фраза се е превърнала в поредната мантра, която им развързва ръцете да правят каквото си искат. И винаги ще се намерят удобни клакьори от „творческия сектор“ и медийни рупори, които да тръбят, че това е най-доброто, което може да се случи на нашето общество и култура. Може и да не е толкова добро, но по-добро не заслужаваме. Или може би заслужаваме? От нас зависи.
Александър Донев е филмов експерт и преподавател, доктор по кинознание, киноизкуство и телевизия. Сценарист, режисьор и продуцент на документални, игрални и анимационни филми. Автор на книгите „Помощ от публиката. Българските филми и техните зрители в началото на ХХI век“ (2018) и „Независимите в киното. От Едисон до Нетфликс“ (2019).
