Графичен роман, тийзър на филм, самооткраднати спомени и присвоителско изкуство, изразени във вид на печатно издание, артистичен манифест – като всичко това може да се определи книгата „Изкуството не е лъжица за всяка уста“ – първа част от поредицата „Покажи ми езика си!“ на Нено Белчев. Такова е заглавието на филма, върху който авторът работи от година и половина. Но и за него той казва: „Това не е филм, не е анимация, а и видео арт не е“. Какво е тогава, ще попитат читателите и бъдещи зрители?
„Изкуството не е лъжица за всяка уста“ е печатна версия на около 20 минути от бъдещия филм. Като автори на текста са изписани имената на Нено Белчев и Безмер Багрянов. Вторият е съсценарист и на първия пълнометражен филм на Нено Белчев „Моето сърце е октопод или баща ми на брега на Черното море“ (2016). Изданието е изцяло нарисувано на ръка и включва 85 черно-бели рисунки на Нено Белчев. Главните герои са котарак, кон, панда и куче, които коментират рисунките. Диалогът между тях приема визуално формата на чат или на разговор чрез речеви балони като в комиксите. Поредицата може да стигне до десет книжки. На читателите е гарантирана разходка из световното изкуство и различни култури чрез търсене на отговор и на един важен въпрос: какво означава актът на изплезване.
Нено Белчев (роден във Варна през 1971 г., където живее) е завършил стенопис в НХА. „Подскоците“ между жанровете, както самият той казва, са базисна посока в творчеството му. Работи в различни сфери на съвременното изкуство: пърформанс, инсталация, скулптура, видео арт. Първият му филм „Моето сърце е октопод или баща ми на брега на Черното море“ е участвал в повече от 30 фестивала по света, отличен е с първа награда за експериментален филм в Москва и Куала Лумпур, с втора в Клуж Напока и има редица номинации. Автор е и на няколко среднометражни документални филма и на късометражни филми и видео арт, представяни и отличени на множество международни фестивали. Реализирал е над 20 самостоятелни и е участвал в много групови национални и международни изложби. В продължение на 8 години е преподавал рисуване и живопис във Варненския свободен университет. Съосновател и организатор на Международния видео арт фестивал „Видеохолика“ във Варна, чието последно, седмо издание, беше през 2014 г.
Какво е изкуството, щом не е „лъжица за всяка уста“?
Това е въпрос, на който всеки трябва да си отговори сам. Да си отговори какво е изкуството за него. Аз имам една формулировка за себе си, тя се променя с времето. Изкуството е живо, развива се. Ако Платон му е дал една формулировка в миналото, тя вече не е актуална, макар че може да е по-близка до моето виждане.
Самият факт, че хората след Платон са се опитвали да формулират какво е изкуство, означава две неща: или че те не могат да го формулират, защото изкуството е нещо по-голямо от техните възможности за възприятие, или че то се променя непрекъснато. Тоест, изкуството е извън обхвата на отделния индивид, той не може да го обеме със съзнанието си и то самото се променя непрекъснато. Неговата формулировка обхваща някакъв отрязък от цялото, който също след малко се е променил. Но знаете ли, това изказване е насочено и към мен. Иначе „Изкуството не е лъжица за всяка уста“ беше моя акция през април 2020 г., която направих на входа на Градската художествена галерия във Варна, сложих този слоган на вратата. Те го махнаха веднага. Рисунката на корицата всъщност е този проект. В един момент в хода на диалога на главния герой това му го припомнят.
Всъщност всички четирима герои могат да се разглеждат като мои алтер его, те са различни аспекти на един и същи характер. Целият диалог може да се приеме като монолог. Конят е заядлив, пандата има по-чек характер и се опитва да тушира нещата, кученцето е леко наивно, а котаракът е сприхав (смее се).
Още в първата книга присъстват доста артисти от световната история на изкуството. Главните герои чрез диалога помежду си непрекъснато оспорват дали наистина тези артисти са „голямата работа“, за каквато са ги приемали, както и те самите себе си, но същевременно в диалога присъства и самоирония. Тогава кой е „голямата работа“?
Христо Явашев е голяма работа. В българското общество е пълно с хора, които смятат, че са „голяма работа“ и хвърчат нависоко, а всъщност не са. Те не са като Христо Явашев, защото той наистина е голяма работа, или Герхард Рихтер, Зигмар Полке и Анди Уорхол. Както казва главният герой: „Голяма работа, но колко да е голяма, колкото две малки?“. Всичко в книгата е представено през ироничен филтър.
Докъде ще стигне разходката из историята на изкуството?
Първата книга, тоест началото на филма, е въведение като исторически преглед. След това темата се завърта около по-агресивната страна на човешката природа, придобива антивоенен характер, след това пак се връщаме на темата за изкуството и конкретни автори, след това преминаваме към еротичната страна на изплезването. Актът на изплезване и изкуството са двете основни теми, които четиримата герои разглеждат, от време на време се включват и други герои, които имат по-епизодично присъствие.
„Това не е филм, не е анимация, а и видео арт не е“. Какво е тогава като цялостен проект?
Книгата е един вид печатен тийзър за филма. Това са първите 20 минути, втората книга ще бъдат следващите 20 минути. Все едно сериал, но в книжки. Още не съм го завършил, готови са около час и половина, ще има още около час. Рисувам го на ръка, от година и половина. Реших че може да стане и графичен роман.
Опитвам се да си намеря нова форма на изразяване. Винаги ме е дразнило, че в България хора, които имитират чужди източници, получават голямо ръкопляскане. В печатната версия има целенасочено имитиране, използвани са готови източници. Има картинки, които циркулират из интернет, аз ги прерисувам по мой начин. Тоест, има и елемент на осмисляне на интелектуалната собственост, проблем, който стои в съвременния интернет свят. Но в книгата има и самоцитати с ирония и сарказъм. Изобщо обичам да преминавам през това, което ме дразни, за да го преодолея. Освен печатен вид, тази идея има и превъплъщение в движещ се образ.
Не казвам, че е филм, защото това е филм, който не е филм. Графичният роман не е по строгите правила, както и анимацията не е по строгите правила за анимация. Рисунките стоят по 5 секунди на екрана и имат анимирани моменти.
Кога се зароди идеята за серията с рисунки „Покажи ми езика си“? Тя заема важно място в целия проект.
Серията започнах още преди епидемията от COVID. В книгата са изразени моите притеснения, че съм си изгубил идеите. През декември 2019 г. намерих случайно пет изхвърлени албума с домашни снимки. Често, когато някой купи стар апартамент, изхвърля намерени вещи. Два от албумите бяха празни. Задържах ги и започнах да рисувам в тях. Получи се нещо като самооткраднати спомени. Забелязах, че рисувам с бяло върху черно, после се сетих, че така сме учили, че се правят иконите – полагаш светлина върху мрак, когато слагаш бялото.
Там започнах да рисувам изплезени хора. Сред първите рисунки бяха тези на група Kiss и на Айнщайн. Проектът „Покажи ми езика си“ имаше интерактивен вариант от декември 2020 до юни 2021 г. в сайта на английско сдружение за изкуство Tempo Arts. Хората можеха да влязат в сайта, да качат изплезена снимка и да отговорят на въпросник, свързан със снимката. Този куп от въпроси им създава психологически профил и на базата на него получават изменена снимка, нарисувана от мен. Проведе се по този начин заради епидемията, иначе трябваше да отида на резидентна програма за три месеца. Част от рисунките са представени и в две изложби: през май 2020 г. в Галерия 8 във Варна и през февруари 2021 г. в Галерия Celula de Arta в Букурещ.
Фестивалът „Видеохолика“ имаше своето място в културния живот. Какво чувство остана у вас от този фестивал?
Седем издания, последното 2014 г. Най-хубавият момент беше, когато след една прожекция успях да отговоря на въпросите на едно дете. Дойдоха родители с дете и казаха, че то ги кара да ходят на всички издания на фестивала и им задава въпроси. Бяха се запънали на един въпрос по време на прожекцията и попитаха мен. Почувствах удовлетворение. Имаше друг случай, бяха ме поканили в Белград да изнеса лекция на тема „Българско експериментално кино“ и аз ми казах, че не мога да говоря за това, защото има само няколко инцидентни филма, появили се независимо един от друг, не познавам работата на авторите, живеейки извън София.
Тогава ми казаха да говоря за това, което ми е познато, и аз предложих темата „Седем причини да спра да правя фестивал в България“. Те ми казаха, че е много черногледо, и ми предложиха да напиша изложение по темата „Седем причини да правя фестивал в България и седем причини да спра“. Когато започнах да пиша, с голям зор написах седем причини да правя и 11 да спра да правя фестивал. Сблъскваш се с неразбиране и това те изтощава. По-добре да си правя филма, защото ми носи удоволствие. Не завися от никого. Финансирам си книга, не завися от фондове, никой не ми казва какви да са ми героите, какво да пише в книгата. Ако искате да ви нарисуват с изплезен език и да станете част от филм, който не е филм, изпратете снимка на Нено Белчев!
