Малък градски театър „Зад канала“ представи първи в света най-новата пиеса „Фицрой“ на каталунския драматург Жорди Галсеран. Постановката е на Явор Гърдев, а преводът на текста на български е на Нева Мичева. Участват Ирини Жамбонас, Христина Караиванова, Анастасия Лютова, Каталин Старейшинска и Пенко Господинов. Сценографията и костюмите са на Свила Величкова и Ванина Цандева, а музиката – на Калин Николов.

В новата си пиеса „Фицрой“ Жорди Галсеран ни представя четири алпинистки, свърза ги обаче не само покоряването на един планински връх. Вашата героиня Ана е поставена освен пред физическо и пред нравствено изпитание и не само тя. Мечтата да достигнат върха накрая успява да обедини четирите. Какво беше творческото предизвикателство за вас?

Най-вече, че отново ми е за пръв път. Това е и най-неустоимото в актьорската професия. Случват ти се неща и ситуации, които надали някога в реалния живот ще преживееш. Става дума за алпинисти, хора с изключително екстремен и много различен от нашия вид адреналин.

Имаше ли и друго предизвикателство освен драматургичното?

Четири жени. Четири силни характера. Малко пространство. Несвойствена за актьора обстановка. Друго можене. Текст, който на пръв прочит изглежда достъпен и разбираем, но овладяването му подложи концентрацията ни на изпитание. И не на последно място Явор Гърдев като режисьор. Това е предизвикателство, желано от всеки актьор. 

Налага ли ви се и в живота да преодолявате нараненото си его в името на по-голяма цел?

Разбира се. И неведнъж. Слава на Бога, борбата ми винаги е била кратка. Сега като се замисля, май заслуга за това имат родителите ми и примерът, който в действие ми е даван.

Постигнатата цел лекува ли емоционалната болка? 

Знам ли? Много е индивидуално. Зависи от степента на болката. Зависи каква цел преследваш. Ако тя – целта, е възвишена и лишена от грозна амбиция, вероятно може да извади болката и някак неусетно да я размие. 

В пиесата става въпрос и за предателството. То винаги ли е неочаквано и как се излиза от него?

Дори да го подозираш, няма как да не си изненадан. Шокът е неизбежен. Устроени сме да вярваме в доброто. Поне аз. Няма очаквано предателство. Надяваш се до последно, че няма да ти се случи. Но ако се случи, знам само, че емоцията не помага. Трябва време. Време и дистанция. 

Трябва ли да простим на човека, който ни е предал?

Да. Предателството не е насочено към теб. То е проблем на предаващия те. Когато осъзнаеш, че всъщност на него, „предателя“, не са му достигнали сили и вяра да удържи това, на което е трябвало да устои. Разбираш, че не ти, а той има нужда от помощ. Трудно е. Защото хората сме устроени да съотнасяме всичко към себе си и нараненото си его. Но пък не е невъзможно. А и носи една такава лекота и чувство на освободеност.

Театърът, киното все повече се съобразяват с нагласите и нивото на публиката. Не е ли редно да изграждат вкуса ѝ?

Като че ли целият свят боледува. И тази пластмаса започва да се просмуква в костите, душите ни, желанията и взаимоотношенията ни. Настанява се удобно и нейно „величество“ посредствеността, дори пръст взе да размахва вече. Всички носим отговорност за това. Дано болестта не се хронифицира.

Загърбихме ли елитарното изкуство?

Когато едно произведение е предизвикало в теб размисъл, ударило е емоцията ти, пожелал си да литнеш, обърнало е с хастара удобната ти нагласа за съществуване, ние определяме това като елитарно. Да, загърбили сме го. Кутията на Пандора зее и оттам се излива помията на всеядността. Пошлото е лесносмилаемо и е добре опаковано нищо. 

А имали ли сме някога елитарно изкуство?

Имало го е. Има го. И ще го има. Ударили сме дъното. Следва оттласкване.

Днес думата елит само с политическата и финансова йерархия ли се свързва?

Тази дума – елит, все повече ми прилича на етикет с лошо лепило. Нямам отношение към политиката. Финанси и йерархия са ми още по-несимпатични думи.

Нуждаем ли се според вас от обединение в името на по-висши цели?

Всякакви обединения и съединения винаги са ме притеснявали. Защото дълбоко в себе си те целят разединение или по естествен път рано или късно се стига до него. Ако сам не възпиташ в себе си или не възпитат в теб човешкото и човещината, никаква хуманност и прогрес няма да познаеш.

Ирини Жамбонас завършва в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ актьорско майсторство в класа на проф. Здравко Митков през 1994г. Започва в МГТ „Зад канала“, където работи и до днес, Дебютът ѝ във филма „Маргарит и Маргарита“ (1989) бързо я прави популярна. Филмографията ѝ е впечатляваща: „Голата истина за група „Жигули“ (2020), „В кръг“ (2019), „Посоки“ (2017), „Докато Ая спеше“ (2015), „Връзки“(2015), „Недадените“ (2013) и др. Носителка е на награда Икар „за главна мъжка роля“ – ролята на Ремей в „Канкун“, копродукция на Малък градски театър „Зад канала“ и Драматичен театър „Н.О. Масалитинов“ – Пловдив, 2011 г., и на Аскеер 2005 за Маша в „Чайка“. На фестивала „Нова българска драма Шумен 2003“ е отличена за ролята на Елена в „Поручик Бенц“. Наградена е за женска роля на Фестивала на студентските театрални празници в Братислава – за Наталия Степанова в „Предложение“.

Мария Митева