Понякога (обикновено поводът е Борхес) се чудя що за реалност е съвършената ерудиция. И дали понятието „съвършена ерудиция“ не е оксиморон. Колко може да е съвършено знанието ни за героите във „Война и мир“?
Ами ако към тях се прибавят Омировите и Балзаковите герои? Би трябвало броят им да е не по-малък от квадратчетата в една шахматна дъска. А те – ако всяко от тях тежи колкото пшеничено зърно – ще бъдат далеч по-обемни от цялото земно кълбо. Факт, констатиран много отдавна от почти митичния математик Сиси бен Дахир. Само Бог знае какво би трябвало да следва от този факт. „Зовът на племето“ не се опитва да отговори на въпроса. Не е и нужно. Но е нужно човек да може да брои до седем и да може да повдигне числото на квадрат.
Не само защото Бог създава света за седем дни и защото от Пасха да Петдесетница са 49 дни, а и защото има нещо ритуално в избора на седемте герои от седемте есета на Марио Варгас Льоса: Адам Смит, Хосе Ортега и Гасет, Фридрих Хайек, Карл Попър, Реймон Арон, Исая Бърлин и Жан-Франсоа Ревел. Повдигнато на квадрат, числото седем дава броя на годините, при които човек получава пълната си свобода.
Поне така е в старозаветното право. Оттам и юбилеят в нашата традиция. Защото годината след 49 е годината на опрощението и съответно единствената човешка година на зрялост и невинност. Сигурно поради тази причина прословутият перуански писател започва книгата си през 1985 г. Тогава е на 50 и много от героите му са все още живи. И Хайек, и Попър, и Исая Бърлин, и Ревел все още са хора от плът и кръв. Но Льоса знае: не е необходимо да си пророк, за да усетиш, че всички те са на предела на силите си и дните им са преброени. Ето защо трябва да започне обратното броене и да се опита да превърне живите разговори в книги.
Не толкова защото след големия провал в политиката, който Льоса предусеща, светът трябва да бъде променен. Все едно кой ще спечели президентските избори в Перу. Дори ако не Фухимори, а сам той – Марио Варгас Льоса, магическият реалист, се окаже победител. Най-малкото защото политиката, както лявата, така и дясната, отдавна прилича на змия, захапала опашката си. Примерите с Пиночет и Пол Пот го доказват. Канибализмът в Централна Африка – също.
Въпрос на интелигентност и на морал е да разбереш защо се получава така. И което е още по-важно: може ли да се преодолее всичко това. За целта Льоса не просто върви по горещи следи. Той танцува върху нажежени въглени. През 1989 г. книгата на Хайек „Фатална самонадеяност“ мирише на мастило, а перуанският „магьосник“ вече е констатирал, че последното есе на осемдесетгодишния мислител е „една от най-важните, най-оригинални и най-революционни книги на XX век. Това не е есе по икономика, а трактат по философия“ (стр. 108).
Десетина години по-рано, през 1979 г., на конференцията „Демокрация и пазарна икономика“ в Лима двамата се запознават и дълго време Льоса ще търси повод да каже, че книгите на големия икономист са „блуждаещи огньове, възвръщащи света към анархисткия идеал за чиста спонтанност, към живот без принуда, с минимум власт и максимум свобода“ (стр. 108). Интересно е човек да проследи как мислителят Хайек се превръща в литературен герой, без да изгуби своята ипостасна определеност. Четем за тритомника му „Конституция на свободата“ (The Constitution of Liberty, 1973–1979) и откриваме, че всичко е важно; включително и това как Хайек отказва цигарите. Оказва се, че дори здравният картон и лулата, която Хайек използва… тоест неизмерими в дреболията си детайли, всичко е част от големия текст на Големия разказ.
Точно по тази причина четенето на Марио Варгас Льоса е особено удоволствие. Четеш за онова, което си мислиш, че познаваш, за да усетиш колко приятно е да срещнеш автори като Исая Бърлин (примерно). Уж всички сме го изучавали в училище, но там – в двуизмерността на школското мислене – няма как да чуеш как едни есета разговарят с други. Защото дори и жанровият избор на „Зовът на племето“ е своеобразен диалог с „Четири есета за свободата“, „Руски мислители“, „Срещу течението“ и „Мощта на идеите“ на сър Исая Бърлин. Сякаш книгите са като влакове и ако не знаеш логиката на разписанията им, всичко ще изглежда хаотично и до ужас катастрофично. В такива моменти обаче се появяват сър Исая и Марио Льоса, за да ти покажат, че искаш ли да не завършиш живота си като Ана Каренина, добре е да познаваш „Към Финландската гара“ на Едмънд Уилсън.
И понеже Попър е нещо като разпределителна гара и всички сюжети в „Зовът на племето“ водят към него, чрез последния абзац от книгата му The Poverty of Historicism Льоса разгръща идеята си за превъзходна последователност и архитектоника на измислените светове (стр. 169). И при все че подобна идея ми звучи някак абстрактно (всъщност конкретни идеи никога не е имало), добре си я представям: на строг и умен ред, където нещата са смислени и понятни и животът тече в логично и неизбежно русло, и всички прояви на човечност изглеждат постижими… свят, който ни привлича и ние – без да искаме, несъзнателно го наслагваме върху реалния живот, за да отнемем от него главозамайващото объркване, безмерната му абсурдност и повсеместния му хаос (стр. 169–170).
И сигурно пак ще стане дума за това, че героите от седемте есета на Льоса ни учат да откриваме цвета и вкуса на идеите. Откриват ни още, че културата и ерудицията са най-вече стил. Отвъд него са фоновите реалности, чрез които се открояват хиляди любопитни неща. Едно от тях (за мен лично) е Жан-Франсоа Ревел и „За какво са ни философите“. При все че може би най-голямото откритие на книгата е как да си ясен, без да си повърхностен (стр. 270).
И как привидно излишните дреболии могат да придобият друго измерение. Все едно за какво се говори. Все едно дали ще е за Адам Смит и „Богатството на народите“, или за острите болки в пикочния мехур на Дейвид Хюм (стр. 60). Вероятно това е тайната на магическия реализъм. Бихме могли да я уподобим с непрекъсната смяна на фокуса, или – защо не – на снимане с няколко камери едновременно; с две думи: така да се изследват нещата (на исп. думата за изследвания е inquisiciones/инквизиции), че те сами да проговорят за себе си. И да те убедят, че ако не знаеш как и защо Хюм завещава авторските си прави на Адам Смит и как Адам Смит завършва Хюмовата автобиография „My Own Life“, вероятно ще изчезне и част от собствената ти биография.
