Покрай драматичните събития, случващи се напоследък в Афганистан и предавани по всички медии, разбрахме, че превзелите властта в страната талибани налагат куп забрани.
Те забраняват на жените да работят, да излизат сами без придружаващ ги мъж, да се образоват; забраняват да се излъчват по телевизиите и радиата развлекателни предавания, в ефира е разрешено единствено четенето на молитви и религиозни поучения. Покрай всичко това е застрашена и музиката. Талибаните посягат и на нея.
В периода 1996–2001 г., когато същата тази радикална ислямска групировка управлява в Афганистан, музиката е забранена. Дали сегашното положение отива в тази посока? Твърде вероятно.
Ние, страничните наблюдатели, се питаме – с какво може да навреди музиката, това високо изкуство, на човека? С какво може да го поквари? Та тя може само да му отвори очите, да му разкрие красота и дълбини, за които не подозира.
Ала да затвориш ушите на хората за красивото и вдъхновеното не е нещо безобидно и маловажно – то е също такъв варварски акт, както разрушаването на културни артефакти с дългогодишна история. Забраната да имаш достъп до високите образци на културен феномен като музиката е освен това грубо погазване на човешките права.
Културният човек разпознава всякакви халтурни форми, всякакви опити за подмяна на качественото с некачествено, на истината с нейния двойник – фалшификата. Именно затова в едно свое стихотворение поетът Збигнев Херберт твърди, че в крайна сметка много от нашите избори (включително политическите) са въпрос на вкус: „Съвсем не се искаше прекалено силен характер / за нашия отказ несъгласие и упорство / имахме частица от необходимата храброст / но всъщност това бе само въпрос на вкус”[1].
А музиката, съгласете се, има тази способност – тя изгражда вкус у своите слушатели, вкус към непреходното, към красотата и свободата като вечни категории.
Тя е нещо божествено и необяснимо е с каква логика дръзваш да я забраняваш, допускайки излъчването единствено на религиозни поучения, след като самата тя носи тъкмо „религиозен” заряд. Разбира се, тук говоря за високото изкуство, за музиката, която облагородява човешкото сърце и ум.
Музиката „говори” тогава, когато думите „мълчат”. В една от сцените на филма „Шепот и викове”, докато показва появилата се изведнъж хармония между иначе отчуждените сестри, Бергман спира озвучаването на диалога и пуска музика на Бах. Така зрителят – по думите на не по-малко гениалния колега на Бергман, руския режисьор Тарковски, може да почувства диханието на идеала. Именно това ни сочат творци като Бергман – музиката ни разкрива неща, които иначе остават забулени в тайна.
Бродски твърди, че произведенията на изкуството влизат в „директни отношения” с човека, „без посредници”. Именно затова според него „повелителите на масите и глашатаите на историческата необходимост не долюбват особено много изкуството”[2]. Да, изкуството прави човека свободен, то доставя радост на човешкото сърце.
Но каква музика звучи в Афганистан? Не бива да забравяме, че корените на традиционната афганистанска музика са от дълбока древност. За този регион е характерно сложното преплитане на музикалните култури на различни народи. А от началото на ХХ в. там навлиза и европейската музикална култура. В страната функционира Национален музикален институт (основан през 2010 г.), в който се обучават много студенти. Много от обучаващите се там днес се притесняват за бъдещето на учебното заведение.
Преди няколко дни стана известно, че поради настъпилата ситуация страната е напуснала най-известната афганистанска поп певица Ариана Саид[3].
Младият пианист от Афганистан Арсън Фахим, който в момента учи музика в САЩ, се притеснява за бъдещето на страната си и за съдбата на тамошните музиканти, които трябва да крият инструментите си. Сякаш притежават нещо незаконно. Музикантите знаят, че техните инструменти са оръжия, с които могат да се печелят битки на културния и интелектуалния фронт. Само че всичко това е на път да бъде забранено в Афганистан.
Не за първи път човечеството става свидетел на това да се „сатанизират” музикални инструменти. Достатъчно е да споменем бащата на Реформацията в Швейцария Улрих Цвингли, който забранява в храма да се използва музикалният инструмент орган, разрешавайки единствено пеенето на псалми. Калвинистите пък първоначално преустановяват използването както на полифонията, така и на органа – Дордрехтският синод от 1574 г. забранява органа, наричайки го „кутия със сатанински флейти”[4]. Но ако в основата на тези някогашни реакции вероятно стои желанието за абсолютната дистанция на тези общности от практиката на Римокатолическата църква, то в Афганистан днес става дума за евентуалната забрана на музиката изобщо.
„Музиката е по-възвишено откровение от всяка мъдрост и философия.“ Казал го е гениалният Бетовен. Всеки, който обича музиката, ще се съгласи с виенския класик. Не можеш насила да спреш музиката, можеш да разрушиш инструментите, нужни за изпълнението ѝ, можеш да забраниш нейното излъчване, но не можеш да потушиш копнежа по нея. Защото той е заложен в човешкото сърце от Бог. Това хората са разбрали още преди стотици години – коренът на думата „музика“ произхожда от μουσική (гр.) – изкуство на музите. А музите, както знаем от старогръцката митология, са богини, покровителки на изкуствата и науката. Тъй че още от древността представите на човека за изкуството, в частност за музиката, се свързват с особеното покровителство и вдъхновение от страна на нещо, което е по-висше от човека…
Ивайло Борисов
