Боряна Росса е интердисциплинарен художник и куратор. Тя работи в полето на дигиталните изкуства, филма, видеото, пърформанса и фотографията. През годините разглежда темата феминизъм, както и пресечните ѝ точки с други дисциплини и феномени. Проектът „ОТКЛОНЕНИЕ: Жените в българското кино“ е продължение на дисертацията на Боряна Росса, посветена на пола в българското, съветското и руското кино. В настоящото изследване тя се фокусира върху женския образ и очертава траекторията на неговото развитие от 40-те години до днес. Изследването конструира своеобразен профил на жената в българското кино с всичките му разнопосочни характеристики.

В същото време пише историята му и коментира неговия потенциал да бъде огледало и модел за подражание за зрителките. Специфичното за проекта е неговата диалогичност. Той обхваща единадесет  разговора с жени с различни професии, които коментират шест филма: „Вълчицата“ (1965 г., реж. Рангел Вълчанов), „Отклонение“ (1967 г., реж. Гриша Островски и Тодор Стоянов), „Понеделник сутрин“ (1968 г., реж. Ирина Акташева и Христо Писков), „Последната дума“ (1972 г., реж. Бинка Желязкова,), „Шивачки“ (2007 г., реж. Людмил Тодоров) и „Воевода“ (2017 г., реж. Зорница София). В проекта са включени и серия рисунки на Боряна, които представят емблематични сцени от филмите. В рисунките присъства типичният за артистката червен цвят, който освен чисто художествено носи и символно значение, като прокарва свързваща нишка между образите. Акцент в проекта са и серия интервюта с популярни кинодейци по темата за пола в тяхното творчество, проведени през 2008 г.

Една от основните линии в проекта е дефинирането на ролеви модели, с които жените от различни поколения се идентифицират. Изследването прави опит да определи какво коментират, отразяват или критикуват женските образи в българското кино. Според Боряна Росса за тази цел първо трябва излезем от баналния разказ за нашето кино, ограничен до хвалебствия за режисьорски и актьорски умения, и да вникнем в сюжета и смисъла на тези филми.

„Беше ми интересно не толкова да правя възстановки, колкото да попитам зрителките как те се идентифицират с тези героини, доколко те са им повлияли или са антагонисти на всичко, в което вярват.“

В много български филми женският образ е по-скоро символен, олицетворение на майчинството, съпротивата, революцията, образованието и пр. Героините са носителки на идеологията на филма, репрезентират идеали. Техните личностни качества служат за затвърждаване на тази идеология. Образите им функционално коментират битовата реалност, споделяна от много жени, но самата реалност отсъства от филма. Пример за такъв филм е „Последната дума“, който описва екстремната ситуация на жени смъртнички, в чиито образи са заложени идеи. През тях ние разбираме защо във всекидневието са налице определени проблеми, свързани с патриархата, неравенствата и липсата на личностна свобода.

В други филми битът присъства. Той е контекстът, в който героинята реализира себе си и си дава сметка за пътя, по който трябва да поеме, за да постигне промяна. Героинята Тони в „Понеделник сутрин“ олицетворява идеята на революцията и излиза от типично женските рамки, като отива на гости на своя приятел. Там тя преминава физически от женското в мъжкото пространство и така критикува разделението между половете.

В проекта е засегната и темата за съзнаването на собствения пол като лична идентификация и последиците от това. Във филма „Отклонение“ става дума за сексуалната свобода и доколко тя може да бъде дирижирана от двамата партньори или само от мъжа. Основен двигател на историята е героинята Неда, която предизвиква партньора си в еротичен двубой и по този начин оспорва устойчивата патриархална и обоснована от консервативния режим идея, че жената не може да е водеща в любовните взаимоотношения.

Проектът извежда на преден план тезата, че правата на жените не са даденост, а са извоювани от други жени и мъже в продължение на дълги години. През филмовия разказ Росса реконструира прекъснатите тъкани в историята на женските борби и прави своите изводи.

„Това, което аз установих, е регрес. Докато е имало някакъв прогрес в равенството през 60-те и 70-те, през 80-те нещата се усложняват и се появяват реактивни обществени сили, които започват да връщат жената при печката, и това се усилва след края на 80-те години.“

Като контрапункт на безнадеждното и непостижимото в съвременното българско кино, където жената много често не успява да се реализира напълно или да избяга от подчиненото си положение, Росса поставя филма „Вълчицата“ от 60-те години. В него героинята е затворена в поправително училище, чиято ограда е съборена на финала от колектива в интерната. Освен личната инициация на Вълчицата в този акт се прокрадва и общочовешко послание и призив за изменение на образователните и наказателните институции, за да бъде постигната справедливост и в по-общ план –  свобода. В този филм има и сцена на лесбийска сватба. В интервюто за „Вълчицата“ актрисата Илка Зафирова коментира сцената неутрално, а Росса прави своите изводи:

„Няма рефлексия, но това не означава, че гей хората не са съществували, а че мисленето около това не е било толкова развито и осъзнато от по-широки социални слоеве. Отчитам като нещо положително, че говоренето за тях се изменя и въпросите около полова и сексуална идентификация са все по-голяма тема. Също, че куиър хората са все по-приети, особено сред младите.“

Поради своята актуалност подобни филми от миналото могат да бъдат изключително интересни за новото поколение. Проектът приближава посланията на тези непознати за най-младите филми към съвременната публика и подчертава тяхната непреходност и заряд.

Няколко неща правят впечатление в проведените от Боряна Росса интервюта. От една страна, по-младите събеседнички са изненадани, че старите филми опровергават техните представи за миналото. Оказва се, че те по-скоро се идентифицират с героини от миналото, а не със съвременни образи. Една от причините е, че в по-старите филми от селекцията жените по-често намират избавление и изход от трудностите. Например момичетата от филма „Шивачки” (2007 г.) идват в София от Попово и единствената им възможност за реализация е да станат проститутки. „Младите жени не искат да се идентифицират с такива жени, макар вероятно да усещат близост с тях, не искат да бъдат представлявани от такива образи.“

Изненадата е налице и когато по-старото кино показва сцени на развлечение и пищни партита. За младите поколения времето преди 1989 г. е оцветено в сиво. Те могат да разпознаят неговата пъстрота само чрез целенасочено вглеждане и размисъл, а изследването на Боряна Росса им дава тази възможност.

Проектът идва да ни покаже, че възприятията ни за миналото и настоящето не са непоклатими константи, особено в контекста на призивите за утвърждаване на християнските ценности, провала на ратифицирането на Истанбулската конвенция и на Стратегията за детето, както и непрекъснатите нападки срещу ЛГБТИ общността в България. Боряна Росса споделя: „…идеята, че насилието в семейството е нещо нормално, идва от убеждението, че ролята на жената трябва да се върне към някаква традиционност. Този образ на женското се показва все повече и повече“.

Боряна Росса пречупва разказа за жените в българското кино през няколко медии и го връща обратно на зрителите, за да демонстрира неговата гъвкавост и актуалност. Да покаже, че порядките, идеалите и моралът не се формулират във вакуум, през низ от гранични моменти в историята, а са постоянно променящи се резултати от колективното живеене.

Авторката ще продължи проекта си, добавяйки интервюта към още няколко филма, както и още рисунки. Неин текст, посветен на филмите „Последната дума“, „Понеделник сутрин“ и „Отклонение“, ще излезе тази есен в годишния сборник на списание „Диверсия“. Боряна Росса работи и по книга за пола след Студената война, в която ще бъдат включени резултатите от настоящото изследване.

Росена Иванова