Роден си през 1982 г., времето на социализма от една страна, ти е познато, от друга, непознато. Защо се връщаш към това миналото и какво откриваш?
Личното ми усещане за този период е на границата между детски спомен и реалност, нещо, което хем си спомням, хем не. За мен преходът не започва точно през 1989 г., защото наченките на промените се усещат още в през 80-те. От друга страна, заобикалящата ни среда не се променя с магическа пръчка на 10 ноември, така че донякъде спомените ми за социализма са свързани и с годините след това. Мисля, че интересът ми към периода на социализма и прехода се зароди, след като се върнах от Франция през 2006 г. Тогава усетих, че има голяма празнина в спомените и в познанията ми за този период. От дистанцията човек осъзнава промените. Живеейки промяната, определено не я усещаш толкова отчетливо. Мисля, че този период от историята и тълкуването му не принадлежат само на хората, които са го живели, а и на тези, които идват след тях. Именно в тази посока са и много от проектите, които правя.
Самият аз съм някъде по средата. Имам спомени, който допълвам визуално. Има много изследвания за времето на социализма, но те са основно теоретични. Трудно е да тълкуваме нещо, докато нямаме и визуален материал. Именно в тази посока e последната ми фотокнига „Чупи, реже, полива“. Докато работех по проекта ForgetYourPast, успях да убедя архитекта на паметника на Бузлуджа, Георги Стоилов, който не беше ходил там след 1989 г., да отидем заедно. Като видя разрухата, първо остана безмълвен, а после каза, че това е намесата на поколенията в неговата творба. За мен тази намеса е също толкова важна, колкото и оригиналната идея. От тази гледна точка, аз се интересувам не само от голямата история, но и от нейното продължение.
Интересно е как проследяваш това минало. Ти си го направил съвсем буквално в книгата си, използвайки цитати на Бойко Борисов и архивни кадри на Тодор Живков.
Когато говорим за времето на социализма, обикновено има два лагера, враждуващи помежду си. В тях са хората, живели по това време, които имат ясно изразено, обосновано мнение, но то неизменно е свързано с техните лични преживявания, с мястото им в обществото и съдбата им по времето на социализма. За съжаление хората, които идват след тях, остават встрани от този разговор. Иска ми се като общество да вървим напред и да можем да гледаме на този период не като на нещо черно-бяло, а с всичките му нюанси. Един от тях е преходът, който в крайна сметка още не е завършил, и това го прави едновременно част и от миналото, и от настоящето. Именно паралелът с днешната ни действителност е основната идея на тази книга.
Още преди няколко години, работейки с архива на БТА по друг повод, се натъкнах на голямо количество почти еднакви протоколни снимки на Тодор Живков, от церемонии по откриване на нови обекти, които веднага извикаха в съзнанието ми Бойко Борисов. Книгата е разделена на три части от по 15 снимки, в които Тодор Живков чупи питки, реже ленти и полива с менче. На втори план е народът, който възторжено му поднася хляб, заедно с меда на народното послушание, както пише Ирина Недева в своя текст за книгата.
Нарочно подбрах много, много подобни един на друг кадри, които създават усещане за монотонност. Исках да поставя акцента не само върху приликите между двамата протагонисти, Тодор Живков и Бойко Борисов, но и върху баналността на политическата символика и предаването на щафетата в българската политика, Опасявам се, че книгата ще бъде актуална и в бъдеще, когато днешният основен протагонист бъде заменен с друг.
Тази книга показва фасадата, но и какво се крие зад нея. Как мислим обаче тази политическа фасада, как я интерпретираме, имаме ли общо отношение, свързано ли е то със знанията, които имаме за нея, можем ли да надникнем отвъд нея? Такива въпроси възникват, но може и да не възникнат, много зависи от това кой ще я гледа, зависи от конкретния човек и контекста, в който той живее.
Това всъщност е най-важното за тази книга. Фотокнигата е изразно средство, което се стремя да използвам по начин, който да позволява на гледащия да стане част от преживяването и буквално да участва в тълкуването. За разлика от една статия, където авторът излага своята теза, тук идеята е, че това как ще видиш книгата до голяма степен зависи от твоите културни, а в случая и политически напластявания. От възрастта, произхода и т.н. За мен е изключително важно книгата да бъде отворена за интерпретации, да задава посоки, а не да посочва с пръст. Тя представя тези архивни снимки, изваждайки ги от оригиналния информативен и пропаганден контекст.
Така всяко едно нещо в книгата говори – от оформлението до изображението и връзката между тях.
Това беше и целта. Книгата е опакована с трикольорна лента. Играта с публиката започва още преди да я разгърнеш. Трябва да решиш дали да махнеш лентата, така че да можеш да я сложиш отново, или да я отрежеш и така символично да откриеш обекта. Вътре основният герой, Тодор Живков, открива обекти, в различни градове из страната. Виждаме го в компанията на световни лидери като Николае Чаушеску, Муамар Кадафи, Индира Ганди и Михаил Горбачов. Още една аналогия с днешния лидер, който също има приятели по всички краища не света, както знаем, „три папи“ са го галили по главата. Вторият герой в книгата, Бойко Борисов, присъства с думите си. Нарочно подбрах цитати, които буквално илюстрират действията на Тодор Живков. Прекарах доста време в четене на различни статии, интервюта и постове във Фейсбук и успях да намеря цитати, за които до последно можем да се чудим дали са на Тодор Живков, или на Бойко Борисов. Това се разбира със сигурност чак на последната страница, където съм поместил и кратки биографични справки на двамата.
В книгата се усеща силна ирония и дори сарказъм. Има и нещо зловещо в нея.
Наистина хуморът, сарказмът и политическата сатира са основен акцент в тази книга. Тя е лесна за разбиране и предизвиква усмивки, но в дъното на всичко това може би нещата не са чак толкова весели. Мисля, че има и някакъв огледален момент, не само в съпоставката между двамата основни герои, потресаващо еднаква е и публиката – народът, който приветства вожда. Самият аз не се дистанцирам от хората, които виждаме на втори план. Ние също имаме някакъв принос към днешната действителност, включително с присъствието си в масовките и масовата апатия, затова със сигурност има доста неща, над които можем да се замислим. Но все пак както каза и издателят Манол Пейков, днес имаме възможност да направим такава книга. Можем да отрежем Тодор Живков на две (чрез спиралата на книгата), можем да цитираме Бойко Борисов. Да се надяваме, че преходът може все пак да завърши успешно.
Чисто психологически имаме ли нужда от това, виждаме ли го, умеем ли да се надсмеем на себе си?
Май по-често се насмиваме над другите, но така в крайна сметка се надсмиваме и над себе си. Това, което ме провокира да направя тази книга, е чувството за безвремие и охотата, с която медиите и част от обществото приемат безхаберието и очевидната некомпетентност на управляващите. Те са облечени в костюми, но отвътре съдържанието им е кухо.
Премиерата на книгата беше на 1 април. Неслучайно избрахме момента преди парламентарните избори, който концептуално беше свързващият елемент с всичко, което виждаме на снимките. Книгата завършва с един кадър, на който Тодор Живков гласува, съчетан с цитат от Бойко Борисов: „Магаре да бех вързал за депутат, те ше го изберат“. Това е отвореният край на тази книга.
Какво откриваш ти за себе си в тези снимки?
Има една спонтанна задължителност, която лъха от тези снимки. Но в крайна сметка, всичко, което виждаме в тях, е обект на тълкуване. Това не е историческа книга, а книга, която е отворена за интерпретации. Именно затова не съм посочил конкретните места и събития, защото не искам фокусът да е върху обектите. Дори да ви кажа кой обект се открива, вие няма да го видите, защото фотографът застава с лице към Тодор Живков и с гръб към обекта. Въпреки че снимките в книгата са правени в период от 30 години, много трудно можем да различим Тодор Живков през 1968 и през 1988 г. Перчемът му е зализан по същия начин, костюмите, жестовете, благата физиономия и усмивката, всичко това се повтаря паралелно с услужливите ръкопляскания на хората около него.
На мен ми се струва обаче, че това нещо не може вече да се повтори.
До голяма степен може би е така, но на мен не ми се искаше да тръгвам по посока на визуалната съпоставка, а по-скоро на търсене на връзка между образите и думите. В реалността това, което се в променило, е, че на церемониите няма чак толкова много хора, закарани под строй да приветстват първия. Днес церемонията достига до народа чрез медиите, които предават безкритично думите на вожда. Всичко останало е доста подобно, понякога менчето е заменено с шампанско. Попаднах на една много любопитна снимка, на която Бойко Борисов, след като си е отчупил от питката, набутва комата в устата на девойката. Характерен жест, с който показваш, че си извън протокола. Необичайни снимки, на които Тодор Живков показва признателността си към народа, намерих и в архива на БТА.
Например при посещение в Родопите свири на гайда или пък играе хоро с Ерих Хонекер и множеството пред НДК. Именно тази снимка стана фон първото публично представяне на книгата, в галерия Ко-оп на 14 май. То беше съпътствано с поп-ъп изложба, която открихме с масово рязане на ленти с участието на публиката. Принтирахме снимката в голям размер и я залепихме върху прозорците на галерията, така че фигурите на нея бяха в реални размери. Бяхме осигурили и над 60 метра лента, две погачи като тези от снимките и няколко ножици. Аз и организаторите на събитието от платформата за фотокниги ПУК! облякохме костюми, за да влезем в ролята на официалните лица и охраната, а няколко наши приятелки се превъплътиха в моми с народни носии от различни региони, които посрещаха гостите с хляб и сол, опъваха лентата и им подаваха менчето под бурните ръкопляскания на присъстващите.
Радослав Чичев
Никола Михов е роден в София през 1982 г. Участва в редица фотографски изложби и фестивали: Athens Photo Festival (2019), Биенале на фотографията в Солун (2018), Rencontres d’Arles, Франция (2017). Първата му фотокнига Forget Your Past – монументалните паметници от времето на комунизма (изд. „Жанет 45“, 2012) е включена в селекцията The Best Photobooks of the Year на British Journal of Photography. Втората му книга Hello and Welcome to Paris (2016) е номинирана за наградата Kassel Dummy Award (2016) на Фестивала за фотокниги в Касел, Германия. Съосновател е на архива СОЦМУЗ и платформата за фотокниги ПУК! От 2019 г. е в кураторския екип на Галерия „Синтезис“.
