Изчаквам дъжда да спре, прислонен под една стряха на улица „Шишман“, и за да мине време, изучавам пейзажа: капките, сцеждащи се по покривите, сивия здрач, комините, котките, както бе писал един поет през 40-те години на отминалия век… Дъждовните капки размиват стъклата на магазините и правят отраженията на минувачите обтекаеми по принуда, да не говорим пък за лицата. Изведнъж, периферно със зрението си, съзирам фигура в бели одежди, която без да се бои от дъжда и калта, смело тръгва в моята посока. Дядо Тихон, комуто дължа не една и две софийски истории. „На лов, а?“ – шеговито ми се заканва той под чадъра. Категорично отричам. Какъв лов на спомени в този дъжд, когато сивеещите фасади на сградите едвам се различават в дрезгавината.
– А ти знаеш ли кой е живял в отсрещния жълт дом? – пита епископ Тихон.
– Нямам никаква представа.
– Поетът Цанко Церковски. Под наем, преди да го арестуват. Познавах дъщеря му, която дълги години после живееше на другия ъгъл – на ул. „Иван Вазов“, точно срещу днешната редакция на „Капитал“. Знаеш ли историята му?
Донякъде. И с този въпрос се разделяме. Той продължава с чадъра си по „Шишман“, а аз оглеждам отдалеч силуета на стария богаташки дом през клоните на дърветата. Дворът е есенно великолепен със златните си листа, но жълтата мазилка на дома е доста поолющена. Иначе къщата е старомодно представителна, със следи от някогашно охолство.
Споменатото име набързо се асоциира в съзнанието ми с филмите, гледани някога от мен в двата салона на кино „Цанко Церковски“ на бул. „Мария Луиза“ (тогава „Георги Димитров“). Днес такова кино няма, а за съдбата на големия салон се водят битки – става дума за прочутия „Модерен театър“, първото кино, отворило врати на Балканите. Самият Церковски, доколкото си спомням, има някакво отношение към киното. По негов сценарий (и с финансовата му подкрепа) е заснет филма „Под старото небе“, показан с помпозна тържественост през 1922 г. в присъствието на всички водачи на БЗНС в същия този „Модерен театър“, но сетне филмовата лента незнайно как изчезва.
Днес за Цанко Церковски все ще се сети някой, но книгите и стиховете му са почти забравени. Малцина навярно знаят, че той е авторът и на прочути детски стихове, известни им от ранна възраст. Като „Зеленчуци, който не яде, той голям не ще да порасте“, „Прела баба, прела баба две недели“ или „Кукуригу петленце“.
Работата е там, че въпросният Цанко Церковски е двойствена фигура от българския ХХ в. От една страна – сантиментален поет на българското село и прозаик народник в стила на тогавашната традиция. От друга – политик от БЗНС и на няколко пъти министър. Не е единственият подобен случай, разбира се. По времето на комунизма се наблюдаваха не една и две такива симбиози.
Ала той е бил човек сякаш от по-различен калъп. Като поет е крайно сантиментален, спънат в стиха и достатъчно монотонен. Типичен следовник на „даскалската поезия“ от времето на Възраждането. Справката през телефона ми показва, че е роден още по времето на Османската империя – през 1869 г. в търновското селце Бяла Черква, където негов учител бил даскал Бачо Киро. Направо не е за вярване. Ала напълно обяснимо, с оглед на цялата наивна патетика в стиховете му:
Родино красна,
долино родна,
зорнице ясна,
земице плодна,
как те изричам,
Родино мила;
как те обичам
със всичка сила!…
Впрочем самата фамилия Церковски е псевдоним, отново препращащ към любимото му родно село – Бяла Черква.
Поетът Цанко Церковски си има обаче своя „политически двойник“ – учителят Цанко Бакалов, отрано захванал се с политическа агитация на село. По тая причина не успява да завърши педагогическото училище в Казанлък, чийто директор тогава е д-р Кръстев. Нищо чудно, щом пише стихове като „Молепсаният“ (1892):
Ей, бягайте, хора, бягайте от мене,
…че аз съм надъхан с ново учене…
Че аз искам да се стресне роба,
че аз искам правда да има у нас,
че аз искам братство, равенство в народа
и ви проповядвам истинска свобода!
Ей, бягайте, хора, опасен съм аз!…
Също патетично и несръчно като поезия.
Или пък следните редове:
Цар, чиновник, офицер
Мене гледа в ръцете,
Аз съм грозен, аз съм чер,
Но аз давам медовете.
(„На сеитба“)
Седем години по-късно усилията му наистина дават първия „плод“ – по негов призив в с. Мусина се свиква първия събор на земеделци, който е „прощъпулникът“ на бъдещото БЗНС. Затова всички по-сетнешни видни дружбаши признават духовното му първенство: Райко Даскалов е негов ученик от Бяла Черква, а трибунът Стамболийски отрано попада под влиянието на учителя поет.
Правителството на Васил Радославов го арестува през 1900 г. заради организираните от него протести срещу поземления данък, но на следващата 1901 г. Цанко Бакалов (Церковски) е вече депутат в 11 ОНС. И така до войните. Особено показателно е, че след националната катастрофа в Първата световна война именно „поетът министър“ е поканен от Теодор Теодоров в неговия „кабинет на спасението“ като министър на железниците, пощите и телеграфите. По-късно Стамболийски изтъква значението на този факт така: „…трябваше да излезе една нова сила, която да преустрои България… Първият държавник на тая нова България се явява Церковски – неговият крак поведе, тури началото на министерския кабинет“.
След което, при управлението на БЗНС, Церковски е „винаги министър“, сменяйки на няколко пъти поста във ведомството, отговарящо за общественото благоустройство, с този в народното просвещение.
Тук стигаме и до тънещия в здрача жълт дом, където той намира пристан по онова време. Живее на това място под наем. Било е на две крачки от тогавашния Министерски съвет, помещававал се в сградата на БДЖ. Не си строи огромна къща, подобно на други земеделски министри – като Спас Дупаринов например. Министър Цанко Бакалов обитава втория етаж в дома на ъгъла на „Шишман“ и „Иван Вазов“ – „две стаи и половина“ – по собствените му думи. Моралът на селския учител и поет го сдържа, за да не се „разпищолва“.
Но пък докато е бил министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството в първото правителство на Стамболийски, родното му село Бяла Черква „преуспява“: то разполага вече със собствена електроцентрала, здравен пункт, аптека, зъболекар, акушерски пункт, начертан е и проект за детска градина. И дори откриват там Институт за прогимназиални учители.
Ала властта винаги приижда и отминава.
И докато наблюдавах „жълтия дом“, тънещ в листа, си мислех за нерадостната участ на Цанко Церковски през последните му години, описана в неговите „Писма от затвора“ (1932 г.), които никога не са преиздавани. А жалко. Поучителни четива са те не само за миналото, но и за сегашните политици.
Дълго търсих тази книжа из библиотеката си и най-накрая я открих. С няколко липсващи страници, но пък с автограф от дъщеря му Севдалина Цанко-Бакалова (както вътре сама себе си е изписала).
Писмата са изнасяни полулегално, както става ясно от този сборник. А не са препубликувани след 1944 г., тъй като в тях има остри реплики и към „чужди“, и към „свои“, че даже и към комунистите, чиято попара политикът поет е сърбал навремето.
Горчиви са тези редове. Писани от човек, който хвърля факлата в кладенеца на миналото с думите: „Нима съм аз за затвора – аз, който през цял живот добрини правех и за чуждото щастие себе си бях забравил, но няма как“.
А обстановката, в която Церковски изплаква душата си, е наистина тежка. След преврата на 9 юни 1923 г. из цялата страна вървят арести на видни политици от БЗНС и техни съмишленици. Безследно изчезват хора.
Военните действат с желязна ръка, а буржоазните партии не крият желанието си за разплата, нали самите те са претърпели немалко гонения от дружбашкия режим.
През 1920 г. Стамболийски организира Народен съд и вкарва в Шуменския затвор мнозина от своите политически противници. Обвиненията са: довеждане на страната до национална катастрофа, корупция и облагодетелстване през войните.
Имали ли са основание подобни обвинения? Със сигурност. Ала разправата е била политически мотивирана. Стамболийски лично е посочвал и решавал кой е виновен и кой – не. А съдът е „дооформял“ нарежданията му.
Междувременно България затъва в „нова корупция“. Още през 1919 г. Министерският съвет на Стамболийски посяга върху Арсенала в София. Разпродават се на търг „ненужни и излишни материали“, чиято стойност се измерва в милиони левове. А те се продават за жълти стотинки на „свои хора“.
Прави се поземлена реформа, но от нея се обогатяват новите първенци. Отнемат се по чл. 4 от Закона за националната катастрофа множество имоти и сгради. И те бързо минават в ръцете пак на „нашите хора“.
„Трудовата повинност“, дошла да замени наборната армия, каквато България няма право да има според Ньойския договор, върши чудеса – пресушават се блата, строят се пътища и жп линии. В същото време тръгват и потресаващи проекти, които никога не виждат бял ден, но за тях се пропиляват огромни средства: като този – да се строи опера в неизвестното на мен с. Мързян.
Планира се пълно преразпределение на богатството. През 1923 г. Стамболийски отива в Хасково и се провиква: „Когато дойда идущата година, искам да видя, че тези големи сгради са станали наши“.
Войната между селото и града се ожесточава.
Поетът Цанко Церковски има своя принос за това, ако се съди по стихотворението му „Проклет!“ (1919 г.):
Веч влакът ме отнася и София зад мене
остава. Тихо чезнат лампади там далек.
Аз гледам ги и шепна в душата с озлобление:
– Прощавай, граде шумен, – проклет бъди, проклет!
Проклет бъди, о, граде, о, столнино провална!
Аз бягам веч от тебе, от твоя шум и лъст,
от твойте тунеядци – България страдална,
що триста пъти вече разпънаха на кръст…
Със сигурност една от „силните клетви“ срещу София в българската литература.
И ето че след 9 юни политикът Цанко Бакалов е арестуван и запрян в V софийски участък, където през 1920 г. дълго са били държани от земеделците буржоазни лидери като Теодор Теодоров, Стоян Данев, Петър Пешев и други. Не се чувства добре, а не знае как и на кого да съобщи това. Има от младини някаква болест на дробовете, много се страхува да не го порази туберкулозата:
Настинка ли добих през нощта срещу 9 юни или тия ужасни кървави дни, а най-главно смъртта на Стамболийски и това зверско извличане на Калъчева и на Крума ми тъй зле повлияха – не знам, но аз, без преувеличение казано, едва вече дишам и живея.
Нощем не спя, денем не мога да съсредоточа мислите си връз нищо, ушите ми глушеят и почвам да не чувам, очите ми се мрежат, ризата ми е все мокра, а апетит губя все повече и повече…
Докъде наистина ще се отиде, ако това ужасно състояние на тяло и дух върви и занапред така?
(28 юни 1923 г., V участък)
Ала все пак той не губи надежда, че колкото и навън да са озверени към земеделците, за него ще се намерят хора, които ще му помогнат, като се застъпят за него.
Нали като министър на просвещението е подпомагал мнозина писатели.
Затова пише на дъщеря си:
И ако това писмо стигне до теб, ти още на часа се срещни с някой от Писателския съюз – Протич, Елин Пелин, М. Арнаудов и им кажи за моето положение.
Можеш и с Борис Вазов, с Буров, Хр. Мутафов, пък и с някой от министрите…
През цялото време, докато е задържан, той тръпне от страх и ужас. След месец пише:
Гласи се сякаш да става нещо по-страшно от туй, а най-вече гласи се сякаш само за нас това нещо.
Още в първите дни чух някакви подвиквания за нашата съдба, а напоследък почнах да чувам нещо повече и почнах да се боя…
Тия хора пред нищо няма да се спрат и под булото на „революция“ всичко, всичко могат да извършат.
А, не дай Боже, да изгубят изборите!
(30 юли 1923 г., V участък)
Писмата явно пробиват трудно през иглените уши на цензурата. Следващото е чак от 15 септември 1923 г. и вече от Централния затвор. Посветено е на метежите и смутовете в страната:
Ти вчера сигур много си се изплашила, като са ти казали, че ме няма в V участък.
Ненадейно и бързо стана преместването ни, при туй твърде загадъчно, което нас ни малко изплаши, но все пак по живо и здраво пристигнахме.
Тук едва вечерта долавям защо е било това бързо и внезапно местене: комунистите обявили революция…
Дали комунистите са я обявили или генералите и професорите са я обявили на тях – това по-после ще стане ясно.
Дано тази скроена „революция“ не вземе широки размери, а дано и комунистите навсякъде не се подадат на въдицата.
Инак – зло ни чака, защото вразумление при тоя бяс никой не трябва да чака.
Ще убиват, ще отстраняват и ще махат от пътя си всички, които им пречат.
И кой знае дали тук, в затвора, не ще е по-добре, отколкото вън?
И дали ония, които са вън, няма да викнат „аман“ от свободата си?
Нататък отива работата и като че скоро ще чуем зад тъмничните зидове гласовете на хиляди онещастени да викат: „Излезте вие, затворници, за да влезем ние, свободните граждани, защото нашите страдания вън са по-страшни от вашите там“.
Затуй час по-скоро ми донеси кревата, масата, мастило, перо и всичко друго, без което не мога се успокои.
Затворът и изолацията явно усилват проницателността, но от писмо на писмо се вижда как силите на поета политик отпадат.
На 5 декември 1923 г. той изпраща до дъщеря си следните сърцераздирателни редове:
Севдалина,
Днес не дойде на свиждане. Защо? А аз чаках много и понеже за пръв път се случва това, доста много ме озадачи. Не знаеш ли ти, че тия свиждания от десет минути в седмицата са единствени, които крепят разнебитената ми душа и не дават да изгубя вяра в себе си, в хората и в Бога, и не знаеш ли, че ти си моето тъмничко око, чрез което аз надзъртам светлината и чувствам света и живота?
Мизерията постепенно го обзема, за първи път признава, че той и семейството му изнемогват финансово, останали са съвсем без пари:
Засега Ст. Чардаков, затворен тук при мен, ме приглежда, даже дели яденето си с мен. Той живее на бул. „Сливница“ и трябва да се запознаеш с жена му, която носи ядене всеки ден. Запознай се и благодари, задето мъжът ѝ дели залъка си с мен.
В следващо писмо благодари на депутата Петко Д. Петков, задето му е пратил 2000 лв. Това е първата помощ от съмишленик, останалите са му обърнали гръб.
От априлските писма става ясно, че е преместен в арестантското отделение на Александровската болница. До приятеля си инж. А. Галчев пише, че го държат в затвора, защото е „бяла врана“:
Аз пиша за мир.
И говоря пред всички, които се веснат в затвора за мир.
Говоря и сега.
И искам да бъда освободен.
Не съм ли чудак?
Не мир, а размирия трябват на тия хора, за да оправдават насилията си, и насилия – за да се държат на власт.
За да стигне до извода:
Едно правителство, дошло на власт чрез барутен дим, не може да живее без този барутен дим – както рибата не може без вода.
Само в мира и успокоението се вижда неговият истински лик и става ясно, че заговорник и умен управник не е все едно, както не е все едно смел крадец и честен търговец.
На 17 април той отправя едно наистина прозорливо писмо до Постоянното присъствие на БЗНС, в което формулира важни изводи за българската политика. Ала никой не го чува, нито му обръща внимание:
Тия хора – все книжници и дилетанти в политиката – без капка опитност, а главно без школуване в народа и без познаване на богомилството в неговата душа, по всичко изглежда, че следват усвоения път и ще се мъчат да изчерпат всички познати на историята военни и полицейски хитрини: да усмиряват и размиряват, и да размиряват, за да усмиряват…
Наистина един държавен преврат може в една нощ да произведе никому неизвестни хора в политици и да ги издигне до министерски места, тъй както есенната буря може да подеме от земята всяко окапало листо и да го издигне до небесата. Но както сухите листа, колкото и да ни се вижда да летят, не могат да заместят живите птици, така и такива въздигнати до министерските кресла управници, колкото и да ни се вижда, че са политици, не могат да бъдат такива.
За да стигне до поантата на анализа си:
Да самоосъзнаеш българина – оня българин, който, благодарение на турската дезорганизирана държава, друго освен бичешка съпротива не е можал да откърми в себе си; да го накараш да обикне държавата си, въпреки неговата вечна подозрителност към нея; да го накараш да се подчинява на властта, въпреки неговата богомилска омраза към всяка власт; да го накараш да почита реда и законите, въпреки хайдушкото в неговата душа, и най-после да го издигнеш до съзнателен гражданин, готов да работи, да се бори и мре за свободата си – това е било нечуван подвиг на нашите предшественици…
И ако тия учени хора знаеха, че отрицателното в народната душа – плод на особеното политическо и икономическо положение в миналото, плод на вилнеещи бродници, нахлували и от изток, и от запад в земите ни, пък може би и расов белег в душите ни, какъвто е оня на лицата ни – се побеждава, но никога не се изкоренява, и ако знаеха още едно: че редом с това отрицателно в гърдите на всеки един българин живее един дух на волност, граничещ с анархизъм и демонска жажда за лична независимост – оная хайдушка воля, върху която е изникнал целият ни хайдушки епос – нима те тъй лекомислено щяха да прибегнат до средствата на палача, за да изкоренят това отрицателно в народната душа, след като широко си послужиха с него, и чрез тия омразни на народа средства да възкресят отново неговата бичешка упоритост към държавата, неговата онаследена омраза към властта и неговата стара воля за хайдушка и едва ли не анархистична волност.
Забележете до какви прозрения може да се стигне в затвора!
Цанко Бакалов (Церковски) е пуснат на свобода на 5 януари 1925 г., но после е задържан отново, макар и за кратко, след атентата в храма „Света Неделя“. Съратниците отдавна са му обърнали гръб, отстранен е от ръководството на силно разпокъсания на фракции БЗНС. През последните си дни той е полусляп, тъне в мизерия. Семейството му отдавна е напуснало „жълтия дом“, в който е живяло по времето на министерстването.
Шегува се в едно от последните си писма, че след смъртта му на неговия бюст щяло да пише:
Цанко Церковски… след юбилей за литературни и народни заслуги умрял в затвора посред културна София, когато за пръв път България е управлявана от просветени професори.
И почти познава.
