Погледнете. Харесва ли ви? На мен ми харесва много.
Но за да не се залутаме в леса тъмен на естетическите интерсубективности, ще ги оставим за накрая, накратко. А сега, да продължим нашия задочен диалог в една самоизбрана група на равните – на онези, на които жената-дъга на Ангел им е харесала. С равен старт, защото, предполагам, огромната част от нас не сме професионални естетици, а дилетанти в оригиналното значение на думата – хора, кефещи се от някаква дейност, свободно и неангажирано, което не значи неангажиращо! Дилетанти – гледачи на чуждата живопис. (Не „потребители”, за бога, на Изкуството! Нали знаем, че изкуството, колкото повече човек го потребява, толкова повече има за всички – както го знае и всеки потаен колекционер, колчем честно се самообвини в… колекционерско самолюбене!) При това – група на дилетантите с трижди равен старт, защото и аз, уви, познавам тази творба само от горната снимка, не от оригиналната картина.
С Ангел се запознахме случайно, и аз бързо си дадох сметка, че случайността на тази среща не беше случайна: ние не бихме могли да се срещнем по никаква проследима причинност. Въпреки че той е художник, живеещ в България българин, наш съвременник, и аз като български дилетант на чужда живопис (и специално на тази на нашите художници) имам дилетантския дълг да го знам. Излезе обаче, че проблемът не е само в мен: Ангел е силен кандидат за първото място в списъчето на хора, които познавам като точно обратното на… self-promoters. („Саморекламаджии”? Близко, но по-бедно и безинтересно. Прочее, да ми прости езикът свещен, че включвам тук и чуждица на чужд език: нашият си знае, че не знае тази дума, нали мисълта ни още не е обработила понятието…)
До такава степен не е саморакламаджия Ангел, че последната му засега изложба (Бургас, 10–30 септември т.г.) е била открита без разгласа и закрита без откупка. (Ех да имах пари да купя тази Жена-Дъга, па да я подаря на оная наша постоянна галерия, дето ще има акъла да я вземе и да не я погребе във фонда си!) И Ангел се е примирил с всичко това, зер за него целта на изкуството не е частното потребление с ограничена отговорност! Но подир закриването той ми говори за този пръв опит с тъга: усетил бе, че бягайки от саморекламата, той е загърбил и информацията. А без елементарна информация – как картините му „да стигнат до народа”? Защото Ангел – говорили сме надълго – иска именно това. Колко несъвременно и донейде дори домодерно: днешен наш Възрожденец! До степен човек да иска да се ощипе, припомняйки си ехидното Пушкиново „Уж не пародия ли он?”. „Отнюд!” – би отсякъл в отговор някой герой на Патриарха на българската литература. Добре, какъв е тогава този човек?
Казва се Ангел Петров Рашев. Роден е преди 70 години в Първомай, завършил е скулптура във Велико Търново, живее в Пазарджик. Поработва по соцразпределение като учител по рисуване, после – най-различни длъжности от местен мащаб, свързани с изкуството, на които той все не успява да са задържи задълго. Защото не може да трае един или друг идиот или една или друга идиотска ситуация – и напуска. Абе, конфликтна личност, че и вироглава. Но през цялото време продължава сам художественото си образование: история и теория на изкуството – библиотеки, книжарници, после – интернет, плюс разпалени разговори с хора „от неговата кръвна група” – намираш ги и те те намират, ако се търсите. И си казвате какво мислите, и си показвате какво рисувате.
Но внимание – никаква „българска бохема” с провинциален привкус, още по-пошла от столичната – никакви „жени и вино, вино и жени”, чрез които, нали, изразяваме творческата си идиосинкразия и антиеснафския си бунт. Обратното: строго, скромно живеене, аскеза почти – и много рисуване. Във всеки свободен от работа час. Когато най-сетне хлопва вратата на последната си „служба” и не потърсва нова (и не си урежда и пенсия) – е тогава как започва да работи! „Не можеш да си представиш колко хубаво стана! Можех по цял ден да рисувам!” Това става през 2006 година, рече ми го тия дни – и сега, 15 години по-късно, дочух оная първа недоверчива радост, с която се е отървал от ангарията завинаги.
А защо толкова иска да рисува този човек Ангел? Ами – защото иска да учи на добро чрез красота. Ни повече, ни по-малко. Който не вярва – да го види и чуе за две минути в един документален филм[i], в който той си говори с едни ученичета, докато им рисува стенопис със св. св. Кирил и Методий. (Моля, прочетете това не като смехотворното „СВ. СВ.”, както го четат поголовно – а като „СВЕТИТЕ Кирил и Методий”, както е редно и правилно!) Символично: на мястото на кой знае какъв комунистически шаблон той рисува за нашите деца Светите Братя като носители на мир чрез разум – в двайсет и първия век.
Май тъкмо поради този символизъм, стенописът не ми харесва токова, колкото други негови работи: трудно е от символ да направиш живо-пис. Но се прекланям пред намерението на твореца. И ми иде наум поучителната история на Александър Иванов, който искал да нарисува такава картина, че хората като я видят – да повярват в Христа. Двайсет години се трудил над грамаданското платно и то ставало все по-символично и по-лошо – а той самоотвержено продължавал да го мъчи… накрая го убедили да обяви картината за завършена, едни я харесали, други не, но чудото не станало, никой не повярвал. (Имам пред вид, разбира се, Христос се появява пред народа, масло, пет и половина на седем и половина метра, рисувана 1837–1857).
Не мисля, че Иванов е бил слаб живописец: просто такава задача, такова символ-верую, което да стане „одействотворяващо” (както са казвали през ХIX век) – не е по силите на ничия живопис. Сигурно затова пред дидактичните Кирил и Методий на Ангел предпочитам неговата енигматична Жена-Дъга.
И защо ми харесва тя? Кратичко, както обещах, и строго по дилетантски, т.е. без да пародирам днешния професионален телевизионно-интернетен естетизъм. (Не че не го мога, вервайте ми, отколешният курс по марксистко-ленинска естетика на покойния проф. Паси в СУ ме подготви за това напълно, че и в излишък! /Е, за друго – не…/) Строго по дилетантски – т.е. говорейки „със свои думи” въз основа на първичния смисъл на древногръцката дума, от която сме извели понятието си „естетика” – айстезис – дума, която приблизително превеждаме днес с усещане или чувство. Та, като се изправя пред картината, аз се опитвам и – вече човек с опит в такива опити – обикновено успявам, да забравя всички досега видени картини, рисувани и природни, и снимани, и скулптирани – и всички досегашни чувства, породени от тях – и всички последвали ги съображения и размисли… И само да почувствам само тази картина.
Случи се, почувствах я. И след това се опитах да си обясня защо ми хареса – но не с помощта на въпросови конструкции като що е вкус, добър и лош, ни що е живопис или изкуство, или пък „прекрасното като такова” и предполагаемо противоположното му „безобразно” – и изобщо без да прибягвам до световния културен контекст, доколкото го имам. Обърнах се към личния си дилетантски контекст на чувствата, породили преживявания, и към живите ми спомени за тях. И си рекох – с известна откривателска изненада – че Жената-Дъга на Ангел е вече последната придобивка в личната ми въображаема галерийка от ръкотворни женски образи – и, за радост и жалост, първата от български художник. Малко на слуки (защото късата галерийка все пак за тук е дълга), ще наредя Безръката – и без сигурен творец, дали е бил Александър от Антиохия или все пак Праксител – Афродита от Милос; до нея – Младата жена в ляв профил, и тя дали на Полайоло (при това – Антонио или Пиеро?) или на Венециано например; до тях – другата Афродита, на Ботичели, раждаща се от бая широка мидичка, целомърено прикрита с огнените си коси – единствената ренесансова хубавица, която не беше дебела, така че ставаше сравнима с нашите момичета (за техен срам…)
Виждам че се увлякох, затова – само още Бялото момиче на бял фон – за ужас на английската худ-критика, в стил: „Не стига, че бяло на бяло е подигравка с основополагащата идея за фон при портрета, ама има и огнени коси, сигур е ирландка, но то какво можеш да очакваш от американец?!) – американецът Джеймс Абът Макнийл Уистлър дошъл в Европа да побутне напред импресионизма, а и спечелил процес в Англия срещу един водещ местен естетик консерва, който, като си загубил естетическия акъл, просто публично обидил художника – а Уистлър саркастично описал това в книжката си Изящното изкуство да си създаваш врагове, където рисува себе си в полето като пеперудка с дълга остра шпага в пипалото! Не, край с тия увличания, баста! (А Венера на Веласкес? В тръпнещ заден ракурс към лицето на зрителя, а пък нейното наднича към него от огледало? А Богородицата-Умиление за злите сърца, отчаяната руски-смирена молитва на Петров-Водкин от началото на Първата световна война?!)
Ама ще кажете – защо се увличам? Защото чувството увлича, а подир него крета рефлектиращата мисъл, копва с мотичката си тук вадичка, там бентче вдигне, че току блеснало бетонирано язовирче с блаТоуханна водица, в която критици се топкат да си правят естетически бани, и някои, за щастие, се давят, ама за нещастие – рядко, че мнозинството са като тапи. Ето че и аз мога да обиждам модните консерви, ако да не съм си загубил дилетантския акъл – всъщност сигурно именно защото не съм го загубил!
Но ще кажете – защо толкова лично? Недостатъчно лично е написаното за абсолютно личното чувство, което преживявам като гледам тези изображения – затова ще го направя още-по, автобиографската. Преди 65 години в живота ми влезе един друг художник, случайно също Ангел, и влезе също случайно – Ангел Панайотов, защото брат му Филип Панайотов се ожени за любимата ми леля Светла. И също като Ангел с дъгата – анти-саморекламаджия. Поне преди години постоя в СУ една посмъртна изложба, излезе и приличен каталог: който поиска – видя, може да види и сега. Голям художник, полунеизвестен. Като нашия днешен Ангел с Жената…
Ама знаещите ще ми кажат – нерде Праксител с Ботичели и тути кванти – нерде твойте Ангеловци? Къде ли са? – ами в мене са те, госпожи и господа, в сърцето ми ли, що ли, не зная! Аз съм дилетент, разбрахме се, аз съм незнаещ, ама чувстващ – пък вие, знаещете, си интерсубективирайте, имате си преподадените конструкции, и нови ще си конструирате в процеса на туй ваше интерсубективиране и напред ще ги преп/р/одадете… А моето чувство, като гледам Момичето на Ангел, е лично и непредаваемо-непреподаваемо-непрепродавемо, почти като любовното. Не знаем дали Безръката е скулптирана по модел, и дали тази жена е била любовница на Александрос или Праксителес. (Тъкмо затова ми е важно все пак лично кой я е издялкал, това не е енциклопедична самоцелност или фукня с фактчета.) Виж, за Джоана Хифърнън, огненото момиче на Уистлър, при това наистина ирландка, се знае, че се е любила с него, че и с приятеля му Гюстав Курбе, който пък как я нарисувал… (То не е за казване, ама да я видиш – какъв майтап! И едно към едно, и ти се подиграват, и ти домъчнява…)
И най-накрая – да не помисли някоя или някой, че не си давам сметка за откровено хетеросексуално-сексисткия подход, който ме е довел именно в тази моя галерийка от женски изображения. Мъжествеността, извинявайте, но прощавайте, естетстващи фарисеи/йки/ и боязливи книжници/чки, е част от моята интимност и важна форманта на чувствата ми, включително на чувството ми за художествен вкус.
Късният Валери Петров написа, че щастливият живот бил като дъга „със шест цвята от обич и един от тъга”. Сигурно е прав, но това е за живота. А изкуството може да ти направи и седемдесет и седем цвята, и всичките да са от радост и обич. Вгледан в ослепителните огньове-коси на Жената-Дъга на Ангел, аз искам само да се заровя и изгубя в тях, завинаги.
Ангеле, благодаря!
