8 септември 2021 г., вътрешния двор на Кукления театър в Стара Загора. Оградата, която ни отделя от улицата, не спира съвсем шума от преминаващите автомобили. От време на време се чува звънецът на близкото училище. Малки столове са строени пред откритата куклена сцена. Седнали сме в нещо като детска беседка. Разговорът ни се прекъсва многократно от телефонните разговори на Дарин Петков. Фестивалът е в разгара си. Надявам се да открадна 20 минути за това интервю.

Директор сте на този театър от 23 години. Заедно с Татяна Калчева създадохте Международния куклено-театрален фестивал за възрасти „Пиеро“. Инициатор сте на международни творчески лаборатории. Чувствате ли се визионер?

Създадени сме да се грижим за детската публика – да реализираме високохудожествени произведения, да се опитваме да докосваме децата и техните сетива. Реално това е нашето предназначение. Но в течение на годините и по естествен път нашият малък куклен театър се превърна в център за съвременно експериментално изкуство. Защото единствено и само експериментът може да ни донесе след това позитиви, придадена стойност. Това е пътят за развитие на изкуството изобщо.

Кукленото изкуство работи с неживата материя – предполага друг начин на мислене, на отваряне на сетивата. Прекрасна предпоставка за творчески търсения. Започнахме да създаваме възможности и условия за лаборатории. Никой не ги очакваше от нас. Реализирането им е допълнително натоварване за всички в театъра. Не говоря само за финансовото изражение, то е последното. Преди него има ангажиране на време, на физическо присъствие, на мисъл, на усилия, на любов, на безсънни нощи. Валидно е за всички участници в процеса, който се опитвам да създавам. Провокирам го и после се опитвам да го направлявам, без да се намесвам рязко. Заставам зад него с цялата логистика на културния институт. Оставям го да се движи, защото всеки процес има естествено развитие. Много често не знаеш докъде ще стигне. Така виждам ролята си, в това е смисълът. Това ни изпълва всички, защото носи развитие. Първо, стимулира изказа и художествените средства. Много често нашите лаборатории стигат до нови изразни средства, които дълго се използват от кукленотеатралните творци и не само от тях. Второ – развитието на самите хора, които се занимават с изследването на тази материя. Те не стоят в блатото си, а превъзмогват себе си, поставени в задачи, които са на ръба на собствените им възможности. Това се опитвам да правя и с актьорите, и с режисьорите, художниците, техническия персонал. Работим на границата на постижимото. Не очаквам от тях това, което те могат, а им създавам провокации да достигнат това, което те не знаят, че могат. Тази практика развива абсолютно всички звена в театъра. Като започнем от маркетинга и стигнем до ателиетата, до всички. По този начин театърът, без да съм го формулирал предварително като цел, която трябва да постигна на всяка цена, се развива през процесите на творческото изследване. Той е жив организъм и трябва само да му помагаш да върви напред.

Така се превърнахме в естествен център за съвременно изкуство. Само че, колкото повече задачи постигаш, колкото повече представления правиш, всеки нов резултат изисква след себе си още повече енергия, още повече усилия, още повече време и всички ние работим на ръба на възможностите си. Защото важното не е единствено какво ще направиш, как ще го направиш и как ще го кажеш на публиката. Големият проблем е после колко дълго и как поддържаш живота на това произведение. Да вземем за пример последния ни проект „Прегаряне“. Това е един особено труден за поддържане спектакъл по отношение на хора и техническо обезпечаване. Ние задължително трябва да го покажем на други места, но това е свързано с безброй усложнения и рискове. Нужно е да се преодоляват, но пък преодолявайки ги, ние се усъвършенстваме – и техниците, и актьорите. Аз ги виждам, те вероятно също осъзнават, но аз ги виждам колко са се развили. Грижа се за това постоянно и целенасочено, за да могат следващия път да са готови да посрещнат всяка задача с всеки топ режисьор, който дойде. Независимо каква естетика ще предложи, независимо какъв стил театър ще иска да прави, нашата актьорска трупа да може да го посрещне и да бъде готова да работи с него като съавтор, за да стане спектакълът. Усещам, как театърът ни на моменти се задъхва от желанието да създаваме такива големи неща. Изисква се много повече енергия, финансиране и какво ли не. Финансирането е на последно място, но то е страшно важно. Ако не мога да го осигуря… Такива проекти са и скъпи, много скъпи. Често за реализирането на нова идея се налага да се купи техника, която понякога не е и сценична, нужно е да се адаптира и т.н. И е изпитание да обезпечавам всеки път необходимия ресурс. Работим със субсидията за куклен театър и тука започва размиването на границите, защото експерименталните спектакли няма как да постигат винаги възвръщаемост. Затова създаваме много други пиеси, които помагат за финансовото състояние на театъра. Да може той да си позволи да си мечтае, че утре ще направи следващия голям спектакъл.

Кога да очакваме „Прегаряне“ в София?

Следващата година. В момента провеждаме разговори с Военния театър, защото пространството там е най-подходящо за този спектакъл.

Кога и как се появиха лабораториите?

Помня – 2003 г. Идеята се роди, когато Стефан Янков ни покани в Смолян на „Балканите четат Радичков“. Ръководител беше Крикор Азарян, работеше с четирима режисьори от съседните ни балкански държави. Завършиха процеса, като представиха работата си на различни места из театъра. Оттам се запалихме с Петър Пашов. Разговаряхме, чудихме се дълго време как да направим и ние такава лаборатория. Не можеше да се пренесе директно. Кукленият театър не разполага с изобилие от драматургия и драматургичен материал, затова избрахме теми. Първата беше „Той и тя – греховната любов“. Режисьор беше Петър Пашов, сценограф Мариета Голомехова и композитор Петър Цанков. Оформи се силен екип, който води лабораториите дълго време. За първото издание дойдоха колеги актьори от Кърджали, Варна, Пловдив, за да участват. Режисьорите бяха външни. На второто издание поканихме и студенти. И оттогава тръгна – във всяка лаборатория участва почти цял клас студенти заедно с нашите актьори. Получаваха се изключителни неща. Работеше се 15–20 дни и след това всеки режисьор си навързва откъсите и се показват на нашата сцена. Или едните са във фоайето, другите на сцената, третите в репетиционната. Където има място. По този начин тук се роди спектакълът „Вграждане“ на Веселка Кунчева. Беше първата ярка творческа среща на Веселка с Мариета Голомехова – тогава се оформиха като тандем. Много съм горд, че Пловдив продуцира този спектакъл тогава. Това е смисълът на лабораторията. Не всичко да се случва само при нас. Напротив, да се пръска, за да има смисъл за всички. Защото основното на нашата работа тук, в театъра, на фестивала и лабораторията, е да бъдем полезни. Всичко, което сме правили, изхожда от това. Никога не съм имал мисълта или поведението аз да съм този лидер, без който не може. Даже гледам да се прибера назад. Да се изявяват другите, защото това ми е работата. Аз работя в държавен културен институт, със субсидия от държавата. Нося отговорност за това, че с тези публични средства трябва да създаваме стойност. Да има полезност от това, което работиш за другите, е най-ценното. Това е смисълът.

Когато искаш да направиш нещо и го правиш от сърце, а не користно, намираш безкрайно много протегнати ръце. По този начин се случват нещата. Не винаги, но по-често се случват.

Вече съм в края на моя активен житейски цикъл. Иска ми се, когато си тръгна, да оставя условия за работа на хората след мен. Да им осигуря такива предпоставки, че да нямат обективни причини да връщат назад процеса, а да продължат развитието. То ще изисква още повече устрем, още повече себеотдаване – енергия, която аз по чисто биологични причини вече нямам. Затова се обграждам с млади хора, пълни с идеи. Мога да разчитам на тях, като им възлагам задачи. Държа да се знае – това е културен институт, който носи отговорност за развитието на човешкия ресурс. Имам възможността да похарча част от публичните средства, за да квалифицирам хората. Законът ми я дава и аз го правя постоянно. Иска ми се, като се оттегля, развитието да е стигнало дотам, че да има само посока нагоре. Духовно място, изпълнено с хора. Да сме създали интерактивен музей, открита сцена, голяма, с лице към двора и с гръб към улицата. В момента работим с архитекти и юристи по новия проект.

Как се работи с млади хора?

Много хора не разбират младите. Ако погледнем в исторически план, всяко поколение има едни 20–30%, които са изключителни. Това са личности, които искат да се самоусъвършенстват, да се развиват, които са позитивни и търсят доброто, защото в крайна сметка доброто побеждава, иначе нямаше да има цивилизация. Така че, аз разчитам на тях. Страшно голям процент от хората, с които работя, са с изключителни качества и слава богу, че ги има. Да, те са различни от нас. Те растат в друга среда, в други семейства, в друга слухова, зрителна, естетическа среда. И независимо от пошлостта, в която растат, тези хора са готови да създават, да творят, да мислят – затова им се доверявам. Как да провериш човека какъв е, ако не му се довериш? Да му създадеш условия да работи, да му дадеш свободата да го направи, да го подпреш с логистика, с цялата мощ на културния институт, която имаш. Идват качествени млади хора. Много са различни, но защо ни е да са същите като нас?

Няколко думи за това 11-ото издание на фестивала. Програмата му е наситена, както винаги: 39 събития, международни гости и членове на журито… Зрителите са навсякъде.

Татяна Калчева и Дарин Петков, създателите на Международния куклено-театрален фестивал за възрасти „Пиеро“ (личен архив) С пълна категоричност и гордост заявявам, че ние сме естествен център за съвременно театрално изкуство в България. Но това не е постигнато нарочно – „да създадем такъв център!“, не, не – резултат е от процес, чрез който театърът се е развил дотук. От друга страна, остарялата материална база започва да ни пречи да продължим по-нататък. И затова моята мечта е да успея да създам устойчивост и друг статут. Винаги ще се опазва кукленото изкуство, защото това е моят живот, моята мечта, моята професия. Нося отговорност за това. Но то е може би най-синтетичното сценично изкуство, съдържа в себе си хиляди компоненти и създава предпоставки за  експериментални спектакли, които помагат за развитието на театъра изобщо.

За това ще се боря – да направя стъпките, да превърна мястото, в което можем да мечтаем, в един истински съвременен център за развитие. С най-съвременно оборудване, за да могат чужди трупи да репетират и да създават тук. Има стотици млади творци, които са пълни с идеи, а няма къде да ги реализират. Искам да създам условия за тях, защото това е бъдещето.  Много съм щастлив, че успяхме да постигнем фестивала на живо. Да се срещнем, да се погледнем в очите, да си покажем изкуството. Да се прегърнем, да поспорим. Да се родят нови идеи, което е и смисълът на този форум. С Татяна Калчева го създадохме и отгледахме като наша рожба. Никога не сме очаквали от фестивала да бъде трибуна, на която да се представяме един на друг, не! Фестивалът си има цели, има мисия, които отстоява във всяко издание. С него успяхме да провокираме българските кукленотеатрални творци да създават изкуство за възрастни. Защото една такава провокация ражда различен начин на мислене. Разширява аудиторията и интереса ѝ към това, което прави кукленото изкуство. Слава богу, усилията ни от 2000 г. насам дадоха много добри плодове, защото ние имаме отгледана публика. Тя чака, изисква и е култивирала критичност.

Публиката в Стара Загора, която е изкушена от сценичното изкуство изобщо, има очаквания, че когато влезе в нашия салон, ще види нещо, което не може да се види на друго място, нещо нестандартно, нещо провокиращо. Не говоря дали ще го хареса, или не. Нещо съвременно. Ние се опитваме да създаваме съвременно сценично изкуство. Това е пътят и ние ходим по него. Относно това последно издание на фестивала, искам да благодаря на цялата наша кукленотеатрална общност, включително и на гостите ни. Постъпиха изключително отговорно, дойдоха със сертификати за здравословното си състояние, за да можем да бъдем малко по-спокойни. Проявиха отговорност към цялото общество. Ако те не бяха изпълнили мерките, аз нямаше да имам право да ги посрещна. Фестивалът са хората, които са тук.