Преди дни прочетох в криминалната хроника на столичен вестник историята за тежко престъпление и за обстоятелствата, при които неговият извършител е бил разкрит и арестуван. Става дума за жена – малко над 30-годишна – убила с удари с гира по главата приятеля, с когото живеела на семейни начала.

След извършеното – разказва ни статията – жената направила опит да запали и изгори трупа, но като не успяла да го направи, изнесла останките му в чувал и ги изхвърлила в кофа за боклук. И ето: най-неочаквано за такава злодейка на следващия ден (или в някой от следващите дни – недоразбрах) отишла в църква и изповядала извършеното пред свещеник. След като чул от жената за ужасяващото ѝ престъпление – „попът“ (така се изразява статията) „ѝ се развикал, изгонил я и веднага се обадил в полицията“. Вследствие на „подадения сигнал“ жената била арестувана, останките на убития били намерени, а престъпницата била прибрана в затвора където „в момента напълно се е затворила в себе си и отказва да съдейства на разследването“.

Ще направя уговорка: имайки предвид дълбоката неграмотност по църковните въпроси на повечето наши журналисти, аз не мога да съм сигурен дали епизодът с посещението на жената в храма и с извършеното от свещеника, е предадено именно така, както се е случило. Ако обаче е станало така: тоест ако жената е дошла и е изповядала извършеното от нея тежко престъпление, онова, което пък е сторил свещеникът представлява – направо ще го кажа – изключително тежко църковно престъпление.

Сигналът в полицията, който той „веднага“ е подал, представлява собствено нарушаване на тайната на изповедта, за което – по изначална църковна традиция – полагащото се канонично наказание е низвержение, тоест лишаване от свещенически сан. Направих си труда да се консултирам и установих, че няма никакви условия, при които – съгласно църковните закони – чутото на изповед може да бъде огласено от свещеника. В този смисъл тайната на изповедта е дори още по-безусловна от т. нар. лекарска тайна. Последната би могла да бъде нарушена, ако онова, което лекарят е разбрал от и за пациента, би могло да е от такъв характер, че да застрашава (непосредствено) неговите или на други хора живот и здраве. Свещеникът обаче няма право да издава чутото на изповед при никакви обстоятелства. Тайната на изповедта, с други думи, е безусловно свещена.

Оправдано ли е това – може да се попита. Действително ли църковен престъпник е свещеникът, за който ни разказва вестникарската статия (повтарям пак – ако разказът е точен)? Мнозина биха могли да възразят. Та престъплението, за което той е научил от самата му извършителка, е изключително тежко. При това към момента, в който свещеникът е научил за него, то все още е неразкрито.

Защо следователно този свещеник не бива да съдейства за неговото разкриване? Не е ли той дори длъжен (като гражданин) да го направи? И не съдейства ли с мълчанието си на престъпницата да остане неразкрита и да избегне – разбира се заслужаваното от нея наказание? А ако е така, запазвайки в тайна онова, което е чул, не би ли следвало сам да подлежи на определена наказателна отговорност? Как може да се определя като престъпление въобще прикриването на жестоко убийство? Нека си представим казуса и по друг начин: ами ако в държавата е в сила закон, който задължава научилия (всеки научил) за извършено престъпление да го разкрие, то, ако научилият е свещеник и ако е научил за него именно от изповед, подчинявайки се след това на светския закон, отиде и го разкрие, ще бъде ли той отново църковен престъпник? И обратно – ако предпочете да запази безусловната тайна на изповедта, въпреки вмененото му от светския закон задължение и впоследствие бъде осъден от този светски закон, той ще бъде ли праведен за Църквата? Кое от двете би следвало да избере свещеникът? И защо трябва да избере да се окаже – дори – престъпник за държавата, но да запази тайната на изповедта? Защо Църквата му предписва – дори в тези изключителни случаи – да не нарушава тази тайна?

Мисля, ето защо. Според църковното – най-малкото православно-църковното схващане, свещеникът, който изслушва изповедта на каещия се е първо и преди всичко свидетел на нещо сюблимно, случващо се собствено между изповядващия се и Бога. Той слуша изповедта не защото именно той трябва да я чуе, а за да има свидетел, че каещият се наистина се разкайва в онова, за което говори и което никога не може да бъде сигурно (дори за самия каещ се), ако той го прави просто в ума си, където може да лукавства по всякакъв начин. Доколкото пък е, както се казва в увещателната молитва „само свидетел“ на нещо, случващо се между каещия се и Бога, свещеникът няма никакво право да се намесва в това случващо се.[1] Той – ще се одързостя да го кажа – не знае (и не може да знае) как отвръща на чутото в изповедта Бог, пред Когото собствено каещият се, се кае. Като вярващ в Христос обаче свещеникът би могъл (а даже и би трябвало) да допусне, че Христос в този момент прощава на каещия се, онова, което чува от него. Да, ще кажа, Христос би могъл да прости в момента дори на тази убила приятеля си, опитала се да изгори трупа му, а после – натъпкала го в кофа за боклук жена. Би могъл, разбира се – въпреки човешката си ужасеност, трябва да съобрази свещеникът – защото нали Сам Той ни казва: „Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища“ (вж. Ис. 55:8).

Ще кажете: би могъл да прости дори това – просто защото ден-два след чудовищната постъпка жената е отърчала в църквата, за да го изплаче? Да, ще отговоря – би могъл да прости дори и това, защото, знаем ли ние какво пък е бил сторил онзи разбойник, за който в Евангелието ни е казано, че бил разпънат от дясно на Христос и който смъмрил другия разбойник, разпънат от ляво, когато оня започнал да хули Господа. Та ние чуваме само, че той чистосърдечно признава и за себе си: „ние сме осъдени справедливо“ (Лук. 23:41). Тоест чуваме, че най-вероятно този е бил наистина разбойник, заслужаващ да бъде наказан със смърт. Какво се случва с него – със заслужаващия си смъртното наказание? Той просто въздъхва: „спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си!“ (Лук. 23:42). И ето – в отговор чува: „истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая“ (Лук. 23:43). Значи Христос го взел със Себе Си в рая – него, разбойника, заради… въздишката му, чиято дълбочина само Той е могъл да види, а ние смеем да твърдим, че не може да прости на убийцата, изповядваща престъплението си пред свещеника? Ако обаче Бог би могъл да прости греха ѝ, би ли могъл свидетелят на такава велика тайна да я неглижира и, без да знае в какво се състои тя днес, да се обади в полицията, сякаш тя не се е случила?

Разбира се, че Бог би могъл да реши и друго за тази жена. Би могъл например да разгори огъня на угризението, очевидно пламнал (може би и повърхностно) вече в нея и довел я пред Лицето Му. Би могъл да реши да я мъчи с това угризение година, и две, и три, докато я накара не просто сама да се предаде на властите, за да понесе доброволно наказанието си, но да я направи готова оттук нататък да възмезди стореното с чудеса на милосърдие, с радикални жертви дори за най-върлите си врагове. Само че, изтичвайки в полицията, свещеникът, свидетел на тази (не можеща да му бъде известна) Божия присъда, ще възпрепятства тогава нейното изпълнение. А няма ли това да е грях от страна на свещеника? Няма ли да е то възпрепятстване на Божиите пътища?

Накрая – за да не ви звуча толкова „мистично“ ще кажа, че, да – свещеникът би могъл (а може би и би трябвало) да се опита да убеди тази жена, чиято изповед пред Бога е чул като свидетел, щом се кае истински, да отиде и си признае извършеното. Би могъл дори да се опита да я убеди, тя да му разреши да съобщи за чутото, ако няма сили да го стори сама. Такава практика на разрешение от страна на каещия се за разкриване на тайната на изповедта, доколкото знам, се допуска от Католическата църква. Но свещеникът все пак няма право сам да реши да издаде тази тайна. Ако щете защото това би било страшна злоупотреба с една привилегия, която – ако се замислим – никой никога не би могъл да има заслужено. Привилегията да си свидетел на онова, което някой е решил да каже (да изплаче) на Самия Бог! Та дайте си сметка: тази жена – да, престъпница – е решила да каже за извършеното на Бога, да се предаде в Неговите ръце, да помоли Той да реши драмата ѝ. И свещеникът има невероятната – повтарям, със сигурност не можеща да бъде заслужена дори от светец – привилегия да бъде свидетел на този сюблимен „разговор“! И ето – макар да не го заслужава, той се възползва от незаслуженото си присъствие на него и… отива при светските власти. Чувства се длъжен пред тях, пред техните закони, пред техните наредби, а не пред Онзи, Който му е дал да чува онова, което говорещият не иска да чуе никой на земята – да го чува само за да свидетелства, че човекът го казва, а не за да прави с него каквото той – незаслужаващият да го чува – е решил.

Ето защо съм на мнение, че издаването на тайната на изповедта – при всички обстоятелства е престъпление. То е равнозначно на това, да се окажеш агент-доносник, внедрил се в самите наднебесни селения; агент, допуснат в подножието на Божия Престол, там където се раздават присъдите (и опрощенията) от „най-висша инстанция“ и при все това притичващ да ги предава в ръцете на безкрайно по-низшестоящи, на които само Бог може да ги предаде. Ако реши.

______________________

[1] Онова, което свещеникът, според църковните правила има право да направи от себе си  е, да наложи на каещия се т. нар. епитимия. Тя обаче, според православното ѝ осмисляне, е не възмездие (satisfactio), а вид упражнение в готовността да се заживее по новому.